Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (99)

В буен галоп

Едва той излезе с полка си на големия път и някъде в далечината се вдигна огромен облак прах — какво ли друго можеше да носи той освен враг? Разнесе се и тропот от копита. Анри заповяда на войниците си да залегнат в канавката и да се скрият в гората, докато се разбере кого щяха да нападнат. В това време първите конници изскочиха от жълтия облак прах; ей сега ще стигнат до него. Напред! Анри и неговите дворяни запречват с конете си пътя и хващат юздите на препускащите буйно коне. От силния сблъсък един ездач пада от коня си и докато се отъркулва между копитата на коня, успява да извика с пронизителен ужас:

— Кралят на Франция!

В този миг прахта се уталожва и показва онова, което скриваше досега — една карета с шесторен впряг, с яздещи пред нея конници, придружаващи и свита — и всички препускат в буен галоп. Анри няма време да освободи пътя, из един път каретата спира и се олюлява. Вдигналите се на задните крака животни треперят целите, кочияшът ругае, конниците се вдигат на стремената, неколцина размахват оръжие.

— Ние сме приятели, господа — вика Анри. После той посочва към канавката и към гората. — Довел съм един полк войници, за да охранявам краля.

— Този дявол, той ни е причакал! — Те се споглеждат объркани и му правят път. — Ние яздим на един дъх от Париж дотук и никой не може да ни е задминал, освен ако е прелетял по въздуха.

Анри слезе от коня си, отиде до прозореца на каретата и свали шапка. Стъклото беше покрито с прах и не се отвори. На нито един от слугите, които стояха наоколо, не му хрумна да отвори вратичката на каретата пред Наварския крал. Но тъй като всички бяха изумени, наоколо се бе вселила пълна тишина. Анри също затаи дъх. Единствен той разбра сред пълната тишина какво става зад зацапаното стъкло. Чу как вътре кралят се разтърсва от плач.

В този миг много нещо му мина през ума, много. Но той не направи никаква гримаса, яхна отново коня си и вдигна ръка. Шествието тръгна — каретата с шесторния впряг, яздещите напред конници, конвоиращите и ариергардът, а също така и полкът на Навара — в буен галоп, леки и весели. Сега можеха да ги следват и пешком, защото кралското шествие не бързаше вече. Всичко това приличаше на бягство — сякаш френският крал бе побягнал от своята столица, без да спира, чак до най-отдалечената си провинция. Сигурно точно така беше станало: Анри разбра това, колкото и то да го изненада.

„Нима той идва при мен? Дотам ли се е стигнало вече, та търси спасение при мен? Аз обаче ще направя така, че ти никога да не съжаляваш за това, Анри Валоа“ — мислеше Анри Навара, защото по време на това пътешествие сърцето му бе изпълнено с благородни и жалостиви чувства.

Беше вечер, когато стигнаха града. Стражата на вратата не разбра кой седеше в каретата, а жителите, които надничаха от прозорците, не можеха да видят много нещо в тъмното. Каретата и войската се придвижваха без светлина; когато над улицата висеше фенер, Наварският крал пращаше някой да избърза напред и да го загаси. Чак пред кметството той даде знак за спиране. И щом той слезе от коня, вратичката на каретата се отвори. Отвътре излезе кралят: той прегърна безмълвно своя братовчед и зет и не каза нито дума и след това. Той бе жадувал много повече, отколкото сам си даваше сметка, да прегърне най-после един човек от своя род, та бил той и от двадесет и първо коляно.

Сега кралят се раздразни от всичко, което го заобикаляше — от зданието, както и от войската, която бе заела целия площад и съседната улица. Отвътре донесоха светлина и Анри прочете по лицето на краля ужас и зараждащо се недоверие!

— Искам да отида при маршал Дьо Матиньон! — каза кралят.

Той отново си бе спомнил, че трябва да поддържа не губернатора, а наместника му. Никой не бива да отстъпва от онова, на което са го учили цял живот!

— Сир! Той не е в Бордо, а и гарнизонът на неговата крепост сигурно няма да ни пусне да влезем току-така. За сметка на това тук, в кметството, аз съм като у дома си. Ваше величество ще бъде приет много добре и ще бъде на сигурно място.

От тези леко казани думи на неговия зет и братовчед кралят помрачня още повече. Той надуши умисъл и преднамереност и дори донякъде имаше право, защото по пътя за насам, въпреки вълнуващите го благородни и жалостиви чувства, Анри бе разсъдил къде и как най-добре ще може да вземе в свои ръце Валоа. Най-подходящото място беше кметството, където се разпореждаше неговият приятел Монтен. Той проследи погледа на краля и каза:

— Единствената задача на моя полк е да охранява ваше величество.

Кралят отвърна надменно.

— Аз сам си имам достатъчно полкове.

— Вашите конници, сир, са заминали с маршал дьо Матиньон отвъд планини и долини, за да се бият с моите войски.

Кралят потрепери. В този миг той беше сигурен, че е попаднал в клопка. Видът му изпълни Анри със състрадание; той бързо се наведе над ухото на краля и му пошепна настойчиво:

— Анри Валоа, за какво дойде? Имай доверие в мен!

И наистина сега върху лицето на бедния крал се изписа облекчение.

— Отпрати войските си! — настоя кралят също така тихо.

Анри веднага издаде заповед; на офицерите си обаче той каза настрана полкът да не излиза извън стените на града и да пререже пътя към крепостта, готов да посрещне всяко нападение на врага.

„Валоа, ние с теб не можем да бъдем сигурни един от друг.“

За щастие, той можа да обяви в същия миг:

— Сир! Кметът, заедно с неколцина господа съветници!

Четирима мъже, облечени в черно, коленичиха пред краля. Този, който носеше златна верига на врата си, го поздрави на латински и особената чистота на езика му веднага направи впечатление на краля, а след това той продължи на френски: и това беше още по-похвално, защото класическото слово трудно се произнася на обикновения език, особено от устата на южняк. Кралят бе приятно изненадан, за няколко мига почти забрави опасността. Заповяда на мъжете да се изправят и най-после влезе в кметството. По-късно някои говореха, че единствено красноречието на господин Мишел дьо Монтен го подтикнало да стори това.