Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (58)

Аз не знаех какво е ад

Мисълта, с която бе припаднал, се върна първа в съзнанието му, когато се събуди.

„Мой добри учителю“ — заговори Анри като на жив човек, който би могъл да му помогне.

След това чу отговора, който гласеше:

„Аз живея в една затворена отвсякъде къща, на чиято врата хората пишат най-неприлични прякори по мой адрес.“

Сега тези действително произнесени някога думи отекнаха така точно в съзнанието му, че той се огледа. Беше сам, съпружеската им стая бе заключена и около него цареше пълна тишина. Камбаните мълчаха, зловещите крясъци се бяха оттеглили от площада заедно със слънчевите лъчи и оживената доскоро дейност бе приключила. Нищо не се помръдваше, освен обесените по бесилките; труповете им леко се полюляваха. Съвсем неподвижна бе и високата камара от разсъблечени трупове. Само кучетата се примъкваха и ближеха раните им. Хората, които бяха останали живи, бяха изчезнали, същите тези хора, които преди това упорито и с истинско чувство на удовлетворение бяха доказали на какво са способни. Сега те бяха спуснали дори кепенците пред прозорците на къщите си.

Второто нещо, което дошлият отново на себе си Анри си помисли, беше:

„Моята бедна майка е мъртва, но тя също ме предупреди.“ — Той се отдалечи в най-задния ъгъл на стаята и чу гласа на майка си, както преди малко бе чул думите на учителя си. Тя му каза: „Този развратен двор и тази зла кралица“ — и гласът на майка му говореше на някогашното още съвсем наивно дете, много време преди тези събития. Тъкмо затова нежният, отдавна замлъкнал вече глас така късаше сърцето му, защото в действителност всичко това се бе случило сега, много по-ужасно и по-жестоко, отколкото си го бе представяла приживе бедната Жана.

„Ти умря от отрова, моя мила майко. Знаеш ли го? А после убиха и господин адмирала, научи ли го? Убит е и Ла Рошфуко, когото ти ми изпрати като свой последен пратеник. Мъртви са много от онези, които ти служеха, не са вече между живите нашите дворяни. Ние всички попаднахме в клопката им, макар че ти ме предупреждаваше, майко. Но аз не послушах нито тебе, нито стария хитър Бовоа, нито…“

— О, господи, колко много са те! — каза той гласно.

Защото сега всички предупреждения, в които не се бе вслушал, се нахвърлиха върху него — така многобройни, толкова стремително, че той не можеше вече да ги различава едно от друго и се хвана за главата.

„Марго — и Марго също: тя ме предупреди чрез анатомическата рисунка! Бедната госпожица — и тя: зебло покриваше дребния й труп! Д’Елбьоф: пред портата, когато ме дръпна назад сред тълпата, тогава имаше още време да избягам! Та и сам Карл Девети: «Навара, отмъсти за мен!» И Морне: «Колини остана тук, защото него го очаква гробът, теб обаче те очаква брачното ложе!» Морвер: и той мечтаеше за кръв! Д’Анжу: с витаещите около него духове! Гиз: с извадения кинжал и с разкрилата се най-после омраза върху лицето му! А и мадам Катерина: над нея бе надвиснала, движеща се заедно с нея отколе и навред, бавно съзряващата тайна на тази нощ! Аз обаче си въобразявах, че мога да бъда щастлив — щастлив под нейния поглед! Защото не знаех какво е ад.“

Това бе надвисналата над него присъда, и тя отново го повали.

„Аз не знаех какво е ад.“

И без да издаде нито звук, той падна напреко върху леглото, като притисна гърдите и челото си върху възглавниците и се покори на присъдата, произнесена над него в съзнанието и в душата му.

„Докато празнувах сватбата си, край мен всички едва сдържаха жаждата си за мъст. Оттеглиха се на две групи край стените, за да не се нахвърлят веднага едни срещу други. А аз се оставих да ме съпроводят до брачното ложе. Моята майка, кралицата, бе първата им жертва. Ние всички бяхме обречени да я последваме, знаменията ни го предвещаваха, както и кървавите чудеса. А аз се оставих да ме съпроводят до брачното ложе и празнувах там чак докато започна ужасната кървава сеч. Защото не знаех какво е ад. Всички други мислеха за нея непрекъснато, само аз не, и това е моето провинение. Това е моята безмерна вина. Държах се така, сякаш благопристойността, насмешката и лековерното благоволение можеха да повлияят някому. Но те могат да повлияят само на мен — а аз не знаех какво е ад.“

И докато тези мисли се нижеха в главата му, тялото му потрепери на няколко пъти, сякаш беше готово да скочи, ала не се решаваше. За пръв път то потрепери, когато в ума му изплуваха думите и лицето на сестра му.

„Мили братко! Нашата майка знаеше истината, уверявам ви. Преди да умре от отровата, тя ви завеща: или въобще да не идвате, или да дойдете като по-силния. Махнете се от Париж, братко мой! Разпратете бързи пратеници по цялата страна! После елате на сватбата си начело на своите войски!“

В душата си той чу затрогващия глас на Катрин с извисяващите се нагоре от страх крайни срички. А всъщност това беше неговият собствен глас и предупреждението не приличаше на никое друго. Всички останали го бяха докоснали само външно, единствено то се бе потвърдило от собственото му съкровено убеждение!

Тогава разкаянието го разтърси до дъното на душата му и той се вкопчи с нокти и зъби в леглото.

„Аз не знаех какво е ад. Какво вършех? Бях се отдал на страстта си към Марго? И това не, защото ако беше така, щях да я грабна и да я отвлека от този двор. Но аз не исках да се махна оттук именно заради дързостта и заради опасностите, които криеше този двор, от любопитство към страха — и защото си играех като дете, вместо да отправя поглед към ада!“

И душата му отново се разтърси, та чак леглото потрепери. Да, чудовищният му провал го накара да прокълне младостта си.

„Аз, който исках да поучавам господин адмирала! Упреквах го, че водел ненужна война. Но Колини беше изпълнен с вяра, а тази вяра прави човек да се чувствува свободен — и от испанския гняв, и от рушителните страсти. Той знаеше какво е ад и се бореше срещу него. Докато аз — аз се втурнах направо насреща му!“

Непоносимо. Последното го съкруши. Мислите му преминаха в някакъв унес, също както младеж се оставя да го овладее въодушевлението. Така под напора на силния морски вятър при Ла Рошел сърцето му биеше, обърнато към новия свят — а сега към друг. Само че този свят сега не бе безбрежен и свободен в сравнение с божието царство. Той бе пълен с болка и позор. Той бълва сернистосиви пламъци, ето те вече наближават към него и ей сега ще го обгърнат. Погълнат изцяло от отчаянието, той скача на крака и се затичва с главата напред към стената. После пак се блъска в нея, и пак. Не мисли вече за нищо друго, освен за това единствено движение, и не може да се спре. Но някой друг го спира.