Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (106)

Зовът

Валоа също трябваше да се справя един след друг с убийците на своето кралство и със своите собствени: ядеше заедно с тях на една трапеза и живееше във вечен ужас. По това време той бе свикал Генералните щати в Блоа. Там бе избягал кралят: ала Гиз бе побързал да го последва, водачите на Лигата също го следваха по петите — и шестнадесетте, всеки от които командуваше по един парижки квартал. Те бяха довели там простолюдие от столицата като заплаха за благоразумните представители на отделните провинции, на които Валоа единствено можеше да разчита. Разумът не е на почит и искат да го сплашат. Една шайка флагеланти обсаждат краля; той е принуден да ги приеме, защото сам е участвувал в подобни процесии на времето, когато обичаше да се маскира. Един брат на неговия покоен любимец Жоайоз представяше разпнатия Исус, цяла процесия от чудовищно разкривени лица, представящи мистерията, нахлува в убежището на бедния крал, тялото на Христос действително кърви, римските войници дрънкат ръждивото си оръжие и неочаквано скачат сред възбудената тълпа. Светите жени са всъщност капуцински монаси и затова могат така добре да реват, да оплакват и да се тръшкат по пода. И под ударите на бичовете синът человечески също пада повален. Вдигни го, Валоа! Не го ли сториш, ще измениш на религията! Ако ли пък не, ще те пипнем в суматохата и един-единствен нож ще ти бъде достатъчен. А всъщност те самите се страхуват от себе си и от порочното си опиянение.

И какво можеше да си помисли за всичко това един учен юрист и член на кралския Парламент — защото и тези господа са се видели принудени да участвуват в безчинството. Учеността трудно се забравя и светлият разум не се замъглява по команда. Но помрачението на мисълта се постига лесно при хора, увлечени от движението на масите, и те затъват в него до над главата; така онзи, който при друг случай би се замислил доста, сега, заразен от масовата хипноза и чувството за принадлежност към народа, изведнъж започва да реве „като теле“. Президентът Дьо Ньойи има голям успех в това отношение, та успя да трогне дори тирана Валоа, макар че трябваше да надигне чрез сълзите си обидения народ именно срещу него, докато един пастор Буше постигаше същото, забравяйки се в беса си. Всеки посвоему. Херцог Гиз пък го постигаше, стискайки безброй много мръсни десници, което му беше безкрайно противно.

Вече всичко бе започнало да става противно на херцог Гиз — и ролята му на народен герой, и усърдието и приятелството му с Испания, и допирът му с хората. Обграден от испански главорези, които имаха за задача да го дебнат, той трябваше безсрамно да предаде на посланика на всемогъщия Дон Филип собствения си крал. И той трябваше да заяви:

— Надяваме се, че вашият велик господар Дон Филип ще ни се притече на помощ, когато нашият прибегне до помощта на хугенотите.

Гиз беше готов по-скоро сам да стане хугенот, отколкото да продължава да повтаря това.

Тщеславието и жаждата за почести, с които незаслужено го ограждаха — това бяха негови сериозни слабости, които го бяха тикнали по погрешния му жизнен път. Той бе потомък на твърде знатен род, за да не знае това. Само дребните хорица се смятат за велики мъже, когато едно лъжливо и налудничаво движение на масите ги издигне до върха, където не им е мястото. Да живее нашият вожд! — чува да викат около него херцог Гиз и иска да се скрие някъде или да отпрати цялата тая пасмина да си върви по бакалниците и дюкянчетата. Да се помири с краля е най-съкровеното му желание сега. Кралят трябва да го обяви за свой наместник в цялото кралство, и то преди Армадата да се върне победоносно от Англия и испанците да стигнат до върха на безсрамието. Гиз иска да ги изпревари. Само едно нещо е необходимо за това и тази е причината, поради която са свикани Генералните щати в Блоа.

Някога кралят им е обещал, че ще изтреби еретиците; сега той ще трябва да лиши Наварския крал от правата му като наследник на престола. Кралят се мъчи да се измъкне. Сам Навара отправя послание до Щатите — но въпреки това те тържествено обявяват претенциите му за незаконни. Отнемат му правата на пръв принц от кралска кръв.

Щом научи това, Анри забрави убийците, забрави музата и заедно с романтиката — и страха си. Той тръгна на война. Как така? Крал и Лига, всички се бяха развилнели срещу него единствен и се отдаваха в кресливи процесии на такава духовна разпуснатост, която по природа му бе по-противна от самия Сакремор. Животът се стреми да причинява зло и да убива; но той не желае хората да лицемерят и да губят разума си.

Анри тръгна на война към Бретан, прекосявайки цялото кралство, чиито представители междувременно тържествено го бяха отхвърлили и отрекли. Сражаваше се и с кралските войски, и с войските на Лигата, но сега това му беше безразлично, защото се беше ожесточил. Тъкмо когато бе поел пътя към престола, отново трябваше да мине в забрава, както в началото, да стане неизвестен. Голямата му победа при Кутра — и ето сега отново блата, малки градчета и засади, един беден дворянин пада убит, пленяват група от сто души врагове, от небето пада градушка, извива се буря, и ние превземаме някакъв замък край морето. Да беше пристигнало по-рано оръдието ни! Каква глупава история, да се сражаваш срещу морето и вятъра!

В разгара на боя той все пак забрави раздразнението и гнева си; радваше се, че е тук, ще диша, макар че те не му го разрешаваха, че завоюва земята, макар и къс по къс. Един ден по пладне, застанал сам под някакво дърво, току-що избягал от лапите на смъртта и още задъхан от бързото движение, той се е спрял да обядва; гледа несигурен наоколо си. Земята е безбрежна, слива се чак с небето, мълчи и морето я заглушава с рева си. Тя не го желае, дори не го познава и ако не бе дълбокото и твърдо мъжество на духа му, той можеше да се изплаши, че всичко за него винаги ще започва отначало, както тук сега. Все същите картини се повтарят безкрайно: блата и засади, сто души пленници, пред него пада повален един беден дворянин, бушува буря, пада градушка, а аз трябва да завзема замъка край морето, защо се бави още това оръдие! Върху дланта, почерняла от барут, лежи обедът му — кора хляб и една ябълка.

Той е гладен, но не се поддава на унинието. Жизненият му път го е довел дотук — някога планината бе огряна от слънце, той се смееше и минаваше през весело бълбукащите потоци. Още съвсем млад влезе в школата на нещастието, научи се да мисли, докато устните му започнаха да се разкривяват под въздействието на духовните промени, които ставаха у него, и ако не винаги то поне понякога. Щом се върна в родината, той се нагърби с бремето на живота като всеки жив човек, който е гладен и чиято кожа лесно може да се надупчи. Отначало трудностите, които трябваше да преодолява, бяха съвсем дребни: а започнеш ли да ги преодоляваш, те стават все по-големи. Сега той е прославен, ненавиждат го, обожават го, страхуват се от него — и той разбира как трудностите на живота отново могат да се принизят до предишната ниска степен; и застанал сам под дървото, поглъща бедния си обед.

В същия този час френският крал прие посланика Мендоса. Посланикът бе получил съобщение за победата на Армадата и веднага бе наредил да отпечатат и разпространят вестта. После замина от Париж за Шартр; първата му работа бе да влезе в достопочтената катедрала и да отправи благодарствени молитви към Светата дева. После отиде при краля, който по това време живееше тъкмо в епископския дворец! Victoria!^[1] — обявяваше посланикът с достойнство, щом видеше някого по пътя си, после влезе при краля и му показа писмото.

Кралят му даде да види друго, пристигнало току-що: англичаните обстрелвали Армадата, потопили петнадесет кораба и избили пет хиляди души. За десант в Англия не можеше повече и да се мисли.

Мендоса се опита да опровергае всичко и колкото и новината да бе вярна, тя не можеше да му попречи да запази гордото си достойнство. Петнадесет кораба били потопени — та Армадата наброява сто и петдесет, все огромни гиганти, истински дървени крепости. Пет хиляди убити едва ли са се отразили на десантната армия, а да не говорим за това, че идваха нови подкрепления.

Да, само че в действителност те не идваха, а бяха блокирани в Холандия. Френският крал вежливо се възхити от плаващите крепости, които Дон Филип бе построил, съобразявайки се и с най-малките подробности. За жалост, тяхната височина се оказа недостатък, тъй като оръдията им можеха да се целят само надалеко, и още по-жалкото бе, че адмирал Дрейк веднага бе разбрал къде е слабото място на прекрасната флота. Той се бе измъкнал от пристанището на Плимут с бързите си като стрела лодки, беше се доближил до туловищата на дървените исполини и ги бе надупчил. И каква несправедливост, чак небето бе застанало на страната на противника и дори сега, докато ние с вас разговаряме тук, силна буря блъска на всички страни испанските кораби и изтиква някои чак до Ледовития океан, където те се разбиват на трески.

Един испанец никога не се смее, иначе посланикът би трябвало да избухне в смях над тези детински нападения на бурята или на Англия срещу световната сила. Той мълчеше и презираше. Кралят не го прекъсна; те стояха един срещу друг в каменната зала, и двамата с шапки на глави. Най-напред набраха смелост неколцина дворяни.

— Кралицата на Англия тържествува! — каза Крийон достатъчно високо.

Друг добави:

— Елизабет се появила на бял кон пред народа си.

— Един велик народ — рече полковник Ориано с решителен глас.

— Един щастлив народ, спасен, свободен, и обича своята лъчезарна кралица. Какво означават четиридесет и пет години за красотата на една кралица, която е извоювала такава победа?

Тук Бирон, старият враг на Анри Наварски, каза:

— Единен народ. Ние също би трябвало да бъдем единни.

В същия миг сред насъбралите се настъпи раздвижване и от уста на уста започна да се предава едно име, отначало все още полугласно.

Кралят напусна залата и след него и посланикът. Кралят мина през сводестия коридор; държеше се величествено, както могат да се държат Валоа. Пред един гледащ към двора прозорец той се спря и посочи надолу. Посланикът видя около триста турски каторжници, каквито испанските галери вземат за гребци. Попита откъде са те. От един изхвърлен на брега кораб на Армадата — беше отговорът на краля. Пратеникът веднага поиска да му ги предадат. Вместо отговор, кралят застана с цял ръст пред прозореца. Робите паднаха на колене и завикаха нагоре:

— Misericordia! — Милост!

Кралят ги погледна, после се извърна.

— Въпросът трябва да се обсъди.

Някои от неговите придворни си позволиха да кажат:

— Той вече е обсъден. Във Франция не съществува робство. Който стъпи на френска земя, става свободен. Нашият крал ще върне поданиците на своя съюзник султана.

Кралят се престори, че не е чул нищо, и с още по-голяма учтивост съпроводи посланика до стълбата, а испанецът с всичката си гордост бе принуден да преглътне още унижения. Пред него и зад гърба му придворните шушукаха за пленниците от различни нации, които Испания принуждаваше да гребат в нейните галери: дори французи не бяха пощадени от общото иго.

— Войници и наши сънародници. Какво иска Испания от всички нас? Да превърне и нас, и всичките народи по земята в роби?

За пръв път подобни думи бяха произнесени във френския двор в деня, когато дойде известието за гибелта на Армадата.

Посланикът вече си беше отишъл, ала кралят не се отдръпна от прозореца; той сякаш чакаше нещо, никой не знаеше какво, мнозина помислиха, че отново е потънал в обичайното си безразличие. Затова те дадоха още по-голяма воля на чувствата си и започнаха да изразяват още по-свободно мнението си, че всички в това кралство трябва да защитят единодушно свободата си по примера на Англия. Тази страна бе избягнала най-страшната участ: испанските кораби носеха със себе си всички уреди за мъчения, прилагани от Инквизицията. В католическия френски двор имаше и протестанти — както явни, така и тайни, и кой знае кой от тях се осмели да каже:

— Свобода на мисълта — от това зависи всичко: тя осигурява нашите права и нашето единство.

И вместо да го накарат да млъкне, всички започнаха да предават от уста на уста едно име, същото както преди, само че сега по-смело; и Бирон, същият някогашен Бирон, се обърна към краля:

— Сир! Наварският крал, да, той е по-добър, отколкото аз предполагах. Човек рядко осъзнава грешката си. Аз обаче съзнавам своята.

В този миг дойде Гиз: Мендоса го бе изпратил да застави краля да се подчини. Гиз само това и чакаше и премина веднага към заплахи, позовавайки се на тридесетте хиляди испанци, които се намирали във Фландрия. Разнесе се глас:

— А къде се намира Наварският крал?

Гиз напразно очакваше Валоа да се намеси. Поне той самият трябваше да го стори, ала след пресищането неминуемо следва безразличие и човек му се поддава.

Друг глас:

— Сир! Повикайте Наварския крал!

Никакво възражение, никакъв гняв. В най-скоро време Гиз и неговата Лига ще предадат на испанците някоя крепост на границата с Фландрия и ще продължат да служат на врага и да притесняват своя крал. Днешният ден е знаменателен за херцог Гиз, тъй като гибелта на Армадата му бе отворила очите по отношение на него самия.

Нечий глас:

— Наварския крал!

Настрана от армията си, Анри стои под едно дърво. Земята е безбрежна, слива се в далечината чак с небето, мълчи и морето я заглушава с рева си. Анри чува как някой зове името му.