Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (76)

Удоволствието

Наварската кралица си имаше собствен двор — няколко малки стаи, където тя събираше вечер своите приятелки, своите поети, музиканти и хуманисти и любовниците си. Тук Марго бе божеството и не бе принудена да наднича скрита зад завеса, както по време на празненствата, устройвани от нейния брат, френския крал. Любимият й съпруг Анри я свари една вечер, когато тя свиреше на арфа, а някакъв поет лееше благозвучни стихове в нейна чест; сред поетичния свят тя носеше името Лаис и беше куртизанка, която владееше хората благодарение на своята ученост и красота. Марго-Лаис седеше съвършена, каквато тя вечно се бе стремяла да бъде, на едно поставено върху малък пиедестал кресло. Отляво и отдясно имаше още две кресла, на които седяха с лице към нея мадам Майен и херцогиня Гиз. В краката на божественото същество и край креслата на другите две музи се бяха разположили няколко по-маловажни особи, които обаче бяха необходимо допълнение към цялата картина. Тя се ограждаше от две колони, обвити с рози, а между тях имаше голям светъл килим, в който бяха втъкани мечтателните образи на пролетта. Съвършена чистота и покой се излъчваше от цялата картина; застаналият пред дамите поет трябваше само да я възпее и той говореше наклонил се леко настрана и протегнал напред едната си ръка, сякаш минаваше по тясна пътечка над дълбока пропаст.

„Не навсякъде цари такова спокойствие в Лувърския дворец — помисли си Анри, когато обгърна с поглед двора на Наварската кралица. — А като си помисля пък за църквата, в която проповядва Буше! Дали да не заема неговата поза и да запозная тези щастливци тук с неговото красноречие? Да го сторя ли?“

Но не, той наистина застана на мястото на поета, ала изрече онова, което неочаквано му хрумна:

— Adjudat me a d’aqueste hore! — „Помогни ми в този час“ — молитвата, която майка му бе мълвила, докато го раждаше.

Тя бе благозвучна и тъй като бе отправена към светата дева, но същевременно и към Наварската кралица, нейният любим повелител надмина всички възхвали, отправяни й от нейния двор, и затова мадам Маргарита му благодари от сърце, като съпроводи думите му с най-нежните тонове на своята арфа, а след това му поднесе прелестната си ръка, за да я целуне. После той я увери пред нейните почитатели, че е готов да й угоди и да й служи повече от всеки друг път. Тя го разбра и отново му подаде ръката си, ала този път, за да й помогне да слезе по стълбичките на подиума и да я изведе от стаята.

Щом никой вече не можеше да ги чуе, той избухна в смях и каза:

— Идете при кралицата, вашата майка. Любопитен съм да видя как ще изглеждате, когато се върнете оттам.

— Какво искате да кажете? — отвърна Марго обидена. — Никой тук не се отнася вече с мен така непочтително, както по времето на крал Карл.

— Надявам се, че ще бъде така, макар че вашият брат, кралят, е не по-малко вбесен от майка ви.

— Но какво се е случило, за бога?

— Не искам да си изгоря езика. Достатъчно е да ви уверя, че аз сам не вярвам на това, в което ви упрекват. Те измислят всичко само за да ни скарат.

Той съпроводи съпругата си до покоите на мадам Катерина. Едва бе останал сам и към него се приближи друга дама, херцогиня Гиз, изпаднала в не по-малко тежко положение. Той го бе забелязал още преди това; на креслото върху високия подиум, където всички изглеждаха така безкрайно спокойни, тя извръщаше непрекъснато смутено глава насам и натам. Само една голяма уплаха, която човек още не е забравил, го прави да изглежда така.

— Сир — каза херцогинята и протегна безпомощно двете си отворени ръце, — аз съм само една нещастна, невинно набедена жена и заслужавам вие да ме утешите.

Той понечи да й възрази: „Защо не и аз след всички останали“ — но нема̀ време.

— Вие сте най-добрият приятел на херцога и аз ви моля, за бога, да го убедите в моята невинност, за да престане той да се държи така несправедливо! — Тя бе изрекла всичко на един дъх и затова трябваше да млъкне; така Анри успя да каже:

— Аз мога да свидетелствувам за вашата невинност, мадам, защото, за жалост, вие не сте ми доказали противното.

— Представете си какво преживях с този умопобъркан човек! Тази заран се чувствувах малко неразположена, но той се мръщеше за нещо, което много го ядосва, а не иска да каже какво е. Впрочем аз си знам какво се върти в главите на женените мъже — само ревност. Неочаквано му хрумва, че трябвало да изпия един бульон, и да го бяхте чули как го каза! Гласът му трябваше да ме наведе на най-ужасното подозрение. Не искам никакъв бульон! Но колкото и да го уверявам, той все настоява — ще ме извините, мадам, но ще изпиете бульона — и веднага праща лакея в кухнята.

— Нима е искал да ви отрови? — попита Анри тихо и със страх, защото веднага си припомни, че той именно бе нарекъл херцога рогоносец и може би пръв го бе навел на тази мисъл. Впрочем след това Гиз навсякъде бе намирал потвърждение на съмнението си, но ето сега излиза наяве какви ужасни последствия е имало всичко това за бедната жена.

— Надявам се, че сте му плиснали бульона в лицето?

— Не бих могла да постъпя така. Помолих го само да ми даде половин час, преди да изпия чашата, а през това време се подготвих за смъртта.

Анри вече гледаше нещастната жертва на Гиз през воала на сълзите си.

— После ми донесоха бульона. Междувременно херцогът си беше излязъл. И аз го изпих.

Дори в негово отсъствие съпругата му се бе подчинила, намерила сили в надеждата, че последните й молитви са изкупили всичките й плътски прегрешения!

— И представете си! — извика тя изведнъж силно огорчена. — Оказа се най-обикновен бульон!

Нейният гняв овладя и него. Виж го ти, тоя Голиат с красивата фигура! Как плашел жените! Това беше неговото отмъщение, задето жените му слагаха на главата онова, което заслужаваше.

— Мадам — каза Анри дълбоко убеден. — Вие невинно сте пострадали, както виждам. Разбира се, че заслужавате аз да ви утеша и да изкупя пред вас вината на всички мъже, както и своята.

И той пое връхчетата на пръстите й и нейната и неговата ръка се извисиха. Те тръгнаха с грациозна стъпка по пътя, който ги водеше към взаимното удоволствие, извърнали един към друг лица, върху които бе изписана любезност и щастие.

Когато той видя отново Марго, тя тъкмо идваше от едно бурно обяснение с майка си и с брат си, краля, станало в присъствието на свидетели; това не беше първото обяснение, предизвикано от нейното осъдително поведение. Марго все още не бе успяла да си възвърне душевното равновесие.

— Прав ли съм бил? — попита съчувствено той.

Нейните големи очи се изпълниха със сълзи и тя трябваше много да внимава да не се размаже тушът по клепките й. Затова не можа веднага да излее пред него онова, което тежеше на сърцето й. Нейният любим съпруг обаче я прегърна и я увери, че това с нищо не променя нещата и че той винаги ще я брани, защото тя му е поверена. Още тази вечер, когато кралят отиде да си легне, двама от неговите най-добри приятели щели да му изяснят колко несправедлив е бил той към нея.

— Възможно е той да повярва; но майка ми нищо не може да я разубеди — изтърва се Марго и леко се стресна от собствените си думи.

Погледна своя любим съпруг, за да разбере доколко всъщност бе той в течение на нещата. Защото така или иначе тя вече бе довършила грубото нарушение на благоприличието, като бе отишла да посети своя болен пореден любовник. Но тъй като Анри не се издаде с нищо, тя прие отново ролята си на невинна.

— Поне да не ме бяха оклеветили пред свидетели! Никога няма да им го простя! Само това оставаше — да накарат и възлюбения ми повелител да мисли лошо за мене и да ми се разсърди!

— И през ум не ми минава подобно нещо, тъй като аз най-добре ви познавам — каза той с многозначителна, но добродушна усмивка, в която имаше и нотка на влюбеност.

Всичко това трогна сърцето на нещастната жена. Тя не можеше и да си представи по-добър приятел от него.

— Благодарение на вашата почтеност — каза тя — този път всичко мина добре. Сега обаче ние сме вече предупредени. Внимавайте добре: кралят ще измисли още много други истории в желанието си да унищожи нашето приятелство.

— Само че няма да успее — обеща той, — ние веднага ще вземем мерки за това.

И те останаха още дълго заедно. А сутринта, когато той си отиде от стаята й, Марго веднага бе посетена от няколко дами, които побързаха да й съобщят, че тъкмо вчера нейният любим съпруг бил оскърбил честта й с херцогиня Гиз. За миг тя остана слисана, после отвърна:

— Моят любим повелител не може да гледа край себе си нещастни жени.

После тя дълго разсъждава. Защото Марго живееше, без много да се замисля, но беше много остроумна. Тя обрисува, за да не ги забрави, два характера, сравнявайки ги помежду им: херцог Гиз, наричан в нейните записки Клеонт, който си отмъщава и часове наред кара херцогинята да трепери от ужас пред смъртта заради един бульон; и от друга страна, Наварския крал, наречен тук Ахил: толкова добър и снизходителен — но и толкова ненадежден.

„Но той все пак е верен на чувствата си — пишеше тя. — Ахил никога няма да забрави голямата красива страст, която го бе свързала с Лаис. Нито Ахил, нито Лаис ще й изменят, те само ще я преобразят чрез съвместната си добра воля и от страстта, която често прилича на омраза, ще израсне едно приятелство, което почти се покрива с любовта.“

Марго остави перото и беше доволна, че нещата вземаха такъв обрат. За много неща тя само намекваше и, за щастие, главното вече беше надживяно: мъртъвците, които се бяха изправили като стена между нея и нейният любим съпруг и които те двамата не можеха да забравят. После го беше издала на своята страшна майка и той попадна в плен; по-късно тя реши да му сложи рога. Омраза, измама, разкаяние и съчувствие бяха вървели ръка за ръка, докато най-после Ахил и Лаис станаха най-добри приятели и щяха завинаги да останат такива — така си мислеше Марго. Но животът е дълъг.

Двамата съпрузи си прощаваха взаимно някои неща, те дори се предупреждаваха взаимно, когато ги застрашаваше опасност, макар че зад тези предупреждения винаги се криеше нещо. Веднъж Марго поде:

— Сир, вие твърде често се показвате заедно с моя брат Д’Алансон. Недейте да заговорничите с него, нали неведнъж вече имахте възможност да се убедите как завършват подобни начинания. Той си остава наследникът на престола. На вас ви обещават наместничеството в кралството, но целият двор се смее над подобни обещания.

— Мадам, човек не всякога губи от това, че хората му се надсмиват.

— Ако имахте тайни планове — да. Но нима вие искате да станете крал на Франция? Та вие няма да намерите никой, който да иска да ви служи, защото всички ви познават вече в тази роля. Служете по-добре на моя брат Д’Алансон, когото аз много обичам и който сигурно ще се възкачи на престола. Съветвам ви да го сторите за ваше добро.

— Мадам — отвърна сериозно той, — вие трябва да знаете, че и аз съм ваш приятел. Аз често се застоявам при вашия брат Д’Алансон, защото знам, че неговият живот е в опасност.

Погледът му беше толкова красноречив, че тя почти отгатна: той има поръчение да върши това; кралят го използуваше, за да се отърве от брат си. И Марго веднага реши:

„Аз сама ще браня брат си Франсоа. И ще даря неговия, приятел, храбрия Бюси, с моята благосклонност.“

И понеже реши това, тя насочи разговора към Сов, нейната добра приятелка.

— Сов е едно приятно удоволствие за вас — заяви Марго. — Но тя не бива да става повече от това заради вашата собствена сигурност, мой любими повелителю и съпруже. Не й доверявайте никога онова, което ви е на сърцето! Дори и когато лежите върху една и съща възглавница, никога не бива да забравяте, че Сов веднага докладва всичко на моята майка, кралицата.

— Не вярвам — отвърна Анри, макар много добре да знаеше, че е така.

— Вие не бихте повярвали още много неща. Сов обича единствено Гиз, нему тя е изцяло предана. — Марго започна да се разгорещява. — Нима ви е необходимо друго доказателство след сълзите, които тя пролива, откакто лицето на Гиз бе обезобразено така страшно? Но така й се пада на тая сирена! — извика тя разярена. — Признавам ви дори, че аз самата помогнах за това. Това лято той бе принуден да отиде на война, вместо да трови тук жена си и да спи с тая Сов. Сега едната половина от лицето му е прорязана от дълбок белег от меч и той не е вече красивият Гиз. Сега е само Белязания Гиз.

— Белязания Гиз — повтори любимият й съпруг и това достави удоволствие и на двамата.

После Марго неочаквано изпадна в предишната си ярост.

— Но нека и Сов внимава да не й се случи някое нещастие! Защото тя си е поставила за цел, сир, да ви откъсне от мене. Какво говоря, тя иска да се омъжи за вас! Тая жена ви задържа през целия ден при себе си и ви кара дори да отивате при нея съвсем рано, когато вашата кралица става от сън, само и само да не дойдете при мен. Нима вие имате по-малко доверие в мен, отколкото в нея? Недоверието, сир, се превръща в омраза! — възкликна Марго и съвсем бе забравила какво сигурно приятелство свързваше Лаис и Ахил.

Анри се опита да я прегърне и когато тя се дръпна, той се усмихна тайно над възбудата й, без да предполага, че и той скоро щеше да изпадне в ревност към Марго, която обичаше храбрия Бюси.

Удоволствието не всякога остава само удоволствие. В него има примки, има и пропасти. Човек може да се скрие там, за да не го видят. Но може и да се изгуби сред тях и да изтърве най-важното. Така се случи и със сина на мъртвата Жана, отмъстителя за убития адмирал, именно при Шарлота дьо Сов. Още много други придворни дами бяха натоварени със същата задача, тогава по-добре да я изпълнява приятната Сов.

Шарлота отвръщаше на усмивките на живота с някакво своеобразно очарование. По природа тя бе уравновесена, а не бурна и опияняваща като Наварската кралица. Слаба се показваше херцогиня Гиз, но не и Сов, която много добре знаеше докъде искаше да стигне във всички случаи. Анри добре се разбираше с нея — разбираше се с Марго, с херцогиня Гиз, с Шарлота дьо Сов и с всички останали, които той обичаше и ощастливяваше. Те бяха много на брой, както бе прието в този двор, някакво разточително множество, само че въпросът бе дали неговият толкова млад организъм щеше да издържи още дълго на този начин на живот. Най-спокоен Анри се чувствуваше при Шарлота и затова я предпочиташе пред останалите.

Причината за това бе, че те двамата си позволяваха, когато лежаха будни нощем един до друг, да оставят мислите си свободно да летят. Той знаеше накъде се отправят нейните: към Гиз и към неговите честолюбиви замисли.

„Гиз е нейният единствен господар, дори и с обезобразеното лице. Това на мен ми е безразлично, нейните устни са толкова привлекателни, когато тя се замисли и ги отвори леко; а аз не познавам други очи като нейните — дълги тесни процепи, от които искри остроумие. Успокоително е това, че и тя никога не се учудва, когато аз дълго мълча. А може би вече е отгатнала за какво мисля? Гъстите й ресници крият нещо от мен, когато ние се погледнем ненадейно, и тя ми се усмихва съчувствено. Впрочем аз го заслужавам, защото какво ли успях да постигна ето вече повече от три години, въпреки усилията си да мразя и да мъстя? Нищо. Кралят, Гиз и мадам Катерина — всички са живи още, а аз съм техен пленник и техен приятел; мисля за тях повече, отколкото е полезно, и ги мамя. Жената, която лежи сега до мен, е права да смята Гиз за по-добър от мене. И въпреки това неговото лице сега е обезобразено и това е задето той бе стъпил върху лицето на мъртвия господин адмирал!“

— Моите мисли често ме пренасят в планината — каза той на своята приятелка в тишината на нощта. — Аз с удоволствие живея в Лувърския дворец, защото имам тук много добри приятели, и заради красивите дами. Но колкото повече времето минава, толкова повече ми липсва планината. Който не е бродил по нея като дете, не знае какво означава да носиш името й в сърцето си. Моите Пиренеи.

Сов го гледаше, като мечтае. За да опипа почвата, каза:

— Дотам е далеко.

— На кон ще стигна сигурно за десет дни. Обзаложих се с моя братовчед Д’Алансон — отвърна живо той и ако слушателят му беше проницателен като Сов, веднага щеше да разбере, че той издаде и себе си, и другия съзаклятник.

За да отвлече вниманието й от неволното си признание, той започна неочаквано да фантазира за водопада, който се спускал чак от небесата. Лъжеше с увлечение, че веднъж дори сам се спуснал по водите му чак до долината и стигнал пред краката на майка си Жана.

— Чиято смърт и след три години все още не е изяснена — подхвърли веднага Сов. — „И все още не е отмъстена!“ — това обаче тя задържа за себе си, но той все пак го чу.

О, той много добре долавяше нейното любопитство. То се докосваше до него също както кожата й.

„Сов намира най-голямото удоволствие не в любовта, а в знанието и в дебненето. И още преди човек да се усети, той се е издал пред нея.“

Нежното й тяло лесно се задоволяваше и в това отношение Анри дори й всяваше ужас; тя пък го плашеше с проницателния си поглед.

Впрочем този път тя не го издаде на старата кралица, макар че това влизаше в задълженията й. Имаше извинения, защото какво толкова вършеше бедният господин, освен дето водеше някои тайни разговори, които обаче не го отвеждаха до никъде? Мадам Катерина щеше да се надсмее, ако разбереше, че той иска да съзаклятничи с нейния син Д’Алансон, който толкова често го бе мамил досега. Замислите на бедния господин Анри никога не се осъществяваха и той се задоволяваше само с мисълта за тях.

„Той не върши нищо повече — мисли си Сов. — Ходи на лов и се връща навреме, горд с донесената плячка. И преди всичко твърде много спи с жени.“ — И когато го предупреди да не прекалява, тя го направи от добросърдечност и от честност. Не му се сърдеше за нищо.

Впрочем тя наистина искаше да го отдели от Марго. Докато един принц от кралска кръв бе женен за сестрата на краля, той въпреки всичко има най-големи перспективи. Но на трона трябва да се възкачи не той, а моят единствен господар и повелител Гиз, да, единствено той! Затова Сов се опита да убеди сегашния си любим, че го е обичала открай време — още от първата им среща в градината, когато двете приятелки Шарлота и Марго вървяха ръка за ръка насреща му, а пред тях пристъпваха пауните. Той ще бъде мой и аз ще му принадлежа изцяло: така бе решила тя веднага. Аз съм опитна, умна съм и ако се ожени за мен, той ще стане крал! И тя искаше той да повярва на думите й. Напразно, неговата лукава усмивка й даде да разбере, че и тя не можеше да го заблуди, както и той нея. Ядосана, тази сутрин тя го отпрати да си върви по-рано, макар че може би от нейните прегръдки той щеше да потъне в прегръдките на милата й приятелка Марго.

Такива са удоволствията. Но после се случи така, че една нощ той падна в безсъзнание. За щастие, това се случи в съпружеското им легло. Припадъкът продължи цял час и Марго много се разтревожи за него. Не се отделяше от леглото и се стараеше да му прислужва, както изискваше от нея дългът й: извика всичките си придворни дами и мъже; не се отдели от него нито за миг, и ако не беше тя, той щеше да умре. Този припадък трябваше да го предупреди: Марго ясно му каза това.

— Това ви се случва за първи път. То се дължи на многото ви забавления с жените.

Достатъчно, той беше много доволен от нея, по-късно я хвалеше пред всички и първата, при която отиде да изпита наново удоволствието, беше тя.