Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (90)

Град Оз или човечността

Остър пристъп на болестта му попречи на маршала да изпрати куриерите си до Париж. Той бълваше жлъч заради претърпяното унижение пред провинцията и пред цялото кралство и му се струваше, че чува смеха им чак до болничната си постеля. Макар че Анри го пропусна в своите донесения, дворът скоро бе уведомен, че маршал Бирон е стрелял срещу подправената фигура на кралицата-майка. Френският крал, когото той бе заплашил с бесилка, смяташе да го извика в парламента и да го изправи на съд. Мадам Катерина убеди обаче сина си, че е по-добре да не пречи на двама от враговете си, които сами са се хванали гуша за гуша. Така не бяха взети никакви мерки срещу наместника на губернатора; на Анри изпратиха само отговор с красиви думи.

За сметка на това той отмъсти за някои злодеяния на Бирон, докато маршалът боледуваше съкрушен. За жалост, той трябваше да допусне и най-ужасни прояви на мъст, тъй като войниците му съвсем бяха освирепели от зверствата на Бироновите хора. Ала градовете, които така или иначе се бяха подчинили на наместника, виждаха в лицето на Анри и неговите хора не по-малко жестоки отмъстители. И за двете страни беше достатъчна само някаква мълва, за да предизвика ужасно отмъщение, което влечеше след себе си още по-страшно наказание. Така и едните, и другите наистина се превърнаха в изчадия, за каквито сами се обвиняваха помежду си, че са, дори ставаха още по-зли и се надпреварваха да си съперничат в безчовечността си.

Веднъж по пътя от Монтобан за Лектур съобщиха на Анри, че му готвят нападение из засада: той веднага изпрати господата Дьо Рони и Дьо Мей с двадесет и петима конници да прочистят опасния планински проход. Задачата бе изпълнена и триста души от вражеската войска потърсиха убежище в една голяма църква със здрави зидове: наложи се да подкопаят проход под нея и това трая два дни и две нощи. Когато обсадените се предадоха, Наварският крал реши да обеси шестима от тях и да освободи всички останали. Но се оказа, че не бива да бъде милостив, защото неочаквано стана известно, че същите тези католици се бяха държали ужасно в град Монтобан. Те не само изнасилили шест млади протестантки, но каквито изверги били, „напълнили телата на нещастните момичета с барут“ и ги подпалили и шест хубави и благочестиви девойки били разкъсани на парчета. Затова сега тристате пленници бяха избити най-безмилостно.

По време на клането Анри се махна оттам, сякаш бягаше. Той бе отчаян заради доброто си име, което трябваше да опетни с кръв само защото неговият наместник не се спираше пред нищо. Бирон беше уверен, че от страх градовете няма да отворят вратите си пред губернатора. Справедливостта и строгата дисциплина, с които отначало се славеше губернаторът, по замисъла на наместника трябваше да се изродят в жестокост; той дори вече беше на път да направи и името на Анри също така омразно, както своето собствено. Анри разбра това и докато бягаше далеч от клането на тристате пленници, реши занапред да действува не така, както го принуждаваше неговият наместник.

Оз беше един от малките непокорни градове, които не искаха да разтворят вратите си пред него и да му се подчинят. Всъщност се противяха само старейшините на града и неколцина граждани, които притежаваха повече земя от останалите, а бедните работеха за тях. Простият народ беше на страната на Наварския крал, който посещаваше бедняшките им домове и любеше дъщерите им. Затова и те го обичаха. Ако зависеше от бедните, те сигурно щяха да разтворят градската порта пред него; ала не можеха заради гарнизона, а той служеше на богатите. Съпротивата на бедните обаче всяваше недоверие между заможните. Всеки гледаше предварително да си осигури някакво оправдание, за в случай че градът се предадеше. Един аптекар каза на съседа си сарач:

— Ще ти кажа под секрет, съседе! Знаеш ли ти кой приготовлява сладка̀та за Наварския крал? Неговият аптекар в Нерак, на име Лалан; само че аз му продадох рецептата.

— Съседе — отвърна му сарачът, — това е също като кожения калъф за кралската чаша. Калъфът имаше нужда от поправка, но никой не биваше да знае за това, защото щом един калъф не е под ключ, много лесно могат да го посипят с отрова. Та хората от двореца ми го донесоха на мене да го поправя — прошепна сарачът.

Същевременно и двамата добре запомниха непредпазливото изказване на другия, за в случай че маршал Бирон пристигнеше в града по-рано от Наварския крал. Тогава всеки друг, освен мене ще трябва да понесе сурово наказание. На една жена се присъни ангел, който й оповестил пристигането на маршала, и тя разказа това на всеослушание насред пазара. Това обаче криеше опасност за мъжа й, ако се случеше губернаторът да пристигне в града по-рано. Той беше каруцар и бе приел разписка, която господин Д’Обинйе бе дал на един кръчмар в околността. Там се бе спрял да обядва Наварският крал: в краен случай разписката щеше да послужи на каруцаря и да го защити.

Градските порти се отваряха за чужди хора само ако не бяха многобройни; така Анри бе уведомен както за несъгласието на гражданите, така и за техните страхове. Гарнизонът не беше голям, освен това бе станал несигурен поради несполуките на Бирон. Губернаторът взе със себе си петнадесетина дворяни, които облякоха над броните си ловджийски куртки: така те трябваше да влязат незабелязано през градската порта. Ала, едва Анри влезе вътре, един войник се развика:

— Наварският крал! — и преряза въжето на падащата решетка.

Петимата мъже останаха в клопка — Анри, Морне, както и господата Дьо Бац, Дьо Рони и Дьо Бетюн. В града веднага удариха тревога, народът грабна оръжието и наобиколи застрашително петимата смелчаци.

Челният отред на гражданите броеше петдесетина мъже и Наварският крал тръгна право срещу тях с пистолет в ръка, като същевременно заговори на своите четирима дворяни:

— Напред след мен, приятели и другари! — Само че думите му бяха по-малко насочени към неговите другари, отколкото към добрите граждани на Оз, които той искаше да възпре и сплаши. — Напред след мен! Тук вие ще трябва да проявите мъжественост и решителност, защото от това зависи нашето спасение. Следвайте ме и правете каквото правя и аз! Не стреляй! — извика той още по-силно. — Остави пистолета си в кобура! — сякаш говореше на четиримата си другари.

Всъщност въоръжените граждани много добре чуха ясното слово на този изпаднал в такава беда крал и го слушаха с отворена уста, без да помръднат от мястото си. Трима измежду тях все пак извикаха:

— Стреляйте по червената дреха! Това е Наварският крал.

Но преди още някой да се опомни, Анри стремително връхлетя и се вряза сред тълпата. От ужас тя се раздели и се отдръпна назад.

От задните редици се разнесоха няколко пушечни и пистолетни изстрела. В същия миг в уличката настана боричкане, защото бедният народ, който обичаше краля, се нахвърли върху онези, които бяха стреляли. А те самите и без това се бяха изплашили; още щом стреляха, те сами се хванаха за косите и никой не искаше да признае, че куршумът е излязъл от неговото оръжие. Анри изчака спокойно: не мина много и старейшините или, както те самите се наричаха, консулите на града, се хвърлиха в краката му и заредиха като литания:

— Сир! Ние сме ваши поданици и най-предани слуги. Сир! Ние сме ваши…

— Но вие се целихте в моята червена куртка! — отвърна Анри.

— Сир! Ние сме ваши…

— Кой стреля по мен?

— Сир! — молеше се един гражданин с кожена престилка. — На мен ми донесоха да поправя кожения калъф на вашата чаша. Аз не бих стрелял по свой клиент.

— Ако непременно трябва да се бесят хора — посъветва някой, набрал смелост от страх, — сир, тогава обесете само бедни хора: и без това в наши дни те доста са се навъдили.

Анри реши с висок глас:

— Аз няма да допусна градът да бъде ограбен, макар че такива са правилата и обичаите, пък и вие си го заслужихте. Но всеки ще трябва да даде по десет ливри на бедните. Доведете веднага свещеника и предайте парите на него!

Довлякоха един възрастен свещеник и веднага се опитаха да стоварят цялата вина за сполетялата ги беда върху него. Той бил внушил на жената на каруцаря, че някакъв небесен ангел й съобщил за пристигането на господин маршал Бирон, а не на Наварския крал, и само затова — за свое най-голямо съжаление сега — те били затворили градската порта. Настояха старецът да изкупи вината на целия град. Щом нямаше да бесят нито тях, нито бедняците — то все някой трябваше да увисне на бесилото, жителите на Оз не можеха да си представят, че работата ще мине без това. Анри изрично заповяда:

— Никой няма да бъде бесен! Няма да има грабеж! Но аз искам да ям и да пия.

Един кръчмар веднага се възползува от случая и изнесе маси насред площада — за краля, за господата, за консулите и за богатите. Анри нареди да донесат столове и за бедните.

— Сега те имат пари, тъй като вие ще им ги дадете.

Бедните не се оставиха да ги канят втори път, но Анри не можеше да се приближи до отреденото му място от коленичилите пред него, всеки от които искаше отделно уверение, че няма да закачат живота и имота му. Другите ги пощадихте, но мене? А мене? Това бе някакво отчаяно хленчене на хора, които не можеха да разберат какво се бе случило с тях и не можеха да го повярват, макар че бяха спасени. Напротив, те непрекъснато си мислеха, че ще им се случи онова, което знаеха, че следва в такива случаи. От такъв ужас човек лесно може да загуби вътрешното си равновесие, което му е необходимо, за да живее.

Каруцарят, чиято жена бе сънувала ангела, се олюляваше объркан и питаше всекиго:

— Какво се случи? — И все по-настойчиво, все по-високо питаше каруцарят със затворени очи, сякаш цяла армия от ангели вървеше насреща му и го заслепяваше: — Какво се случи, какво е това?

Най-после отговор му даде един дребен господин със зелена ловджийска куртка:

— Човечност е това. Новото, което ние сега преживяхме, е човечността.

Каруцарят отвори широко очи и изведнъж позна господаря, чиято разписка той бе получил от кръчмаря срещу дълга му. Извади разписката и попита:

— Ще ми я осребри ли господарят?

Агрипа се начумери от това и извърна гръб на кредитора си. Каруцарят се отдалечи в противоположна посока, размахвайки ръце над главата си и повтаряйки непрекъснато новата дума, която сега бе чул и която не можеше да проумее. Тя го накара да се усъмни в устойчивостта на този свят на разписки и отмъщения, дори го хвърли в смъртоносни черни мисли. И той се обеси на една греда в плевнята си.

А в същото време на пазарния площад пируваха. Девойки с приятно разголени ръце и рамене поднасяха ястията и виното и приемаха с радост благодарността на гостите, които само допреди малко смятаха, че вече е ударил последният им час. В разговорите си те споменаваха новата дума, която бяха чули, споменаваха я полугласно като някаква тайна. После вдигаха въодушевено чаши за здравето на младия крал, който ги бе оставил живи, макар че те наистина не го заслужаваха, и бе пощадил имуществото им и дори бе седнал заедно с тях на трапеза. Така те решиха вовеки да му бъдат верни и ревностно се кълняха в това.

Анри разбра, че правилно бе постъпил в името на своето дело. Той гледаше хората. И тъй като сега нямаше нужда да печели сърцата им, да ги надхитря и побеждава, той най-после разбра правилно израза на тези бедняшки лица — до преди малко обезобразени от гняв и страх, сега неописуемо щастливи. Анри махна с ръка на приятеля си Агрипа, защото знаеше, че той вече бе приготвил поредната си песен. Агрипа се изправи.

— Тихо! — извика някой и всички притихнаха.

Агрипа запя — всеки стих по два пъти, като втория път всички подемаха песента заедно с него, с веселия и бърз такт на псалмите:

Кърши отчаяно ръце

закривай скръбното лице,

защото твоят край настана.

О, християнино, ти рано

повярва в днешния човек

и в този безотраден век!

 

Не вярват си един на друг,

та вечно бой се води тук,

а после вайкат се унило,

щом видят, че стърчи бесило:

дано не съм така злочест

и друг дано обесят днес!

 

Владетелят велик веднъж

с подкрепата на учен мъж

добри и зли направи равни.

Това е свободата! Славно!

Човечност висша някой ден

ще ви спаси от този плен.