Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (33)

Една нечиста съвест

Този път обаче той се възползува от възможността да поговори с двамата си придружители. Единият от тях беше първият придворен на краля — дьо Миосен, безкрайно предпазлив човек, който не се издаваше дори, че е протестант. Анри сам му го каза направо, защото съществуваха известни безпогрешни признаци, по които той веднага различаваше защитниците на правата вяра. Попита го усмихнат.

— Страхувате ли се от парижани? Тук народът май много не ни обича?

— Да беше само народът! — отвърна загадъчно господин дьо Миосен.

— Засрамете се! Вие, първият придворен на краля, трябва да притежавате повече гордост!

С тези думи той изостави двамата господа и тръгна с големи крачки, защото забеляза в дъното на добре поддържания парк самия Карл Девети, който беше сам и се забавляваше с цяла глутница лаещи кучета. Анри го извика отдалеч. Но тъй като Карл не го чу, хрумна му нещо друго: той тъкмо се намираше под залата, от която идваше. Това беше слънчевата фасада на двореца с нейната невероятна прелест — истинско изкушение на злото, или по-добре казано — пъклено изкушение за духа. Веднага след това си даде сметка, че мадам Катерина всъщност го бе отпратила прекалено навреме: тъкмо когато се беше убедил, че тя не е отровила майка му. Тъкмо когато й повярва, тя го освободи да си върви. Беше го прозряла зловещо, а той напразно се бе опитвал да проникне в нейния непроницаем поглед. И се изплаши: усети, че отново го обладава онова първо чувство, което го бе обзело при влизането в залата — почувствува се отново съдник и отмъстител. „Убийца!“ Той бе сподавил тази дума за втори път и не само от предпазливост, както подхожда на дворянин, а защото старата вещица действително му бе вдъхнала доверие и бе успяла да го измами.

„В такива случаи младостта е лош съветник, а мен тя направо ме обрече на пълно безсилие!“

При тази мисъл погледът му бързо зашари към познатия прозорец. Но не, преди малко той действително бе видял. Лицето отново бе изчезнало от прозореца, преди още да го бе видял добре; въпреки това той не се съмняваше, че тя го бе наблюдавала. Кралицата не го изпускаше от поглед, за да се убеди дали той още е обладан от детинската си доверчивост.

„Не съвсем, мадам Катерина! Аз не знам всичко, не знам със сигурност как е умряла моята майка, кралицата! Но аз никога вече няма да забравя, че от двете изкуства на вашите сънародници — да тровите хора и да строите красиви сгради — вие владеете само едното. Вие сте зла фея, ако изобщо сте фея. Аз трябва да се науча при вас да се страхувам, но трябва същевременно да се усмихвам, а за дебелия си син тя сама ми каза, че бил умопобъркан.“

Сега вече той се отправи много по-бавно към Карл Девети. Кралят все още не го поглеждаше. Той по-скоро отдръпна назад косия си поглед и се престори, че вниманието му е заето единствено с глутницата кучета. Две от тях тъкмо се бяха захапали: той ги насърчаваше с викове да не се пускат. Неочаквано Карл извика сред кучешкия лай.

— И двете не мога да ги понасям. Затова ще трябва да ги насъскам взаимно да се захапят до смърт!

След това посрещане, което му се стори повече глупашко, отколкото неучтиво, Анри се извърна да се отдалечи. Тогава Карл изостави забавлението си и тръгна подире му.

— Навара! Какво ви каза моята майка, кралицата? — и отново косият поглед.

Анри почувствува:

„Той е стоял тук долу и ме е очаквал с най-голямо безпокойство!“

— Разговаряхме главно за черепи, а между другото и за някакво неизвестно на мен масово убийство. Беше много приятен разговор, мадам Катерина ми харесва, а и аз на нея — също.

При тези думи Карл подскочи, разтрепери се и се олюля.

— За бога, Навара, не искам да чувам повече за никакви убийства! Съвсем наскоро двамина от моята лична охрана се унищожиха взаимно, както злите ми кучета. Главата на моята майка, кралицата, винаги е пълна с най-ужасни неща!

— Същото твърди и тя за вас — подхвърли Анри: кралят на Франция сключи тутакси уста, дори и тялото му се сгърчи.

Ако той беше налудничав, както го бе нарекла майка му, то все пак страхът му надвиваше беса. Сред всичката бяла коприна, в която беше облечен, той изведнъж пребледня като мъртвец. Едва сега синът на мъртвата Жана бе обзет от нови съмнения. Съвсем явно беше, че съвестта на Карл е нечиста. Защо той и неговата майка взаимно се обявяваха за умопобъркани, и каква тайна всеки от тях се страхуваше, че другият може да издаде? Някои предупреждения на приятелите му сега отново изплуваха в съзнанието на младия Анри: „Вие ще бъдете вторият. Съберете поддръжниците на правата вяра!“ Разбира се, че щеше да бъде разумно да се измъкне от тази бърлога на убийци, докато е още време. Да грабне сестра си и да се махне оттук заедно със своята дружина! Но той не можеше да стори това, защото, напротив, бе дошъл тук именно да се научи да се страхува — а освен това тъкмо сега насреща му се зададоха две девойки, пред които гордо крачеха пауни с лъскави пера, сякаш ги водеха за синджирче. Едната от тях беше Марго, рождената дъщеря на отровителката: това бе първата мисъл, която проблесна в главата на Анри. Втората му мисъл обаче веднага засенчи първата: Марго е станала красавица!