Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (37)

Долнопробната кръчма

Долу те веднага станаха невидими. „Лувърският кладенец“ бе потънал в дълбок мрак. Зад много прозорци, разположени на различна височина по стените, мъждукаха червеникави светлинки и само по тях можеше да се види колко много се бе сгъстил вече мракът. Анри остана неподвижен на мястото си, докато чу някой да му шепне:

— Насам!

Той заобиколи няколко издатини на стената и последва по един неосветен коридор гласа, който отново повтори:

— Насам!

Най-после Наварският крал и неговият пръв камердинер Арманяк се промъкнаха в някакво помещение, където под оскъдната светлина на едно-единствено газениче по ъглите се трупаха една над друга всевъзможни сенки.

Слугата благородник затвори тежката врата и веднага заговори:

— Стените тук са три стъпки дебели, а малкото прозорче е на десет стъпки височина. Хората, които живеят в тази пещера, сега са в кръчмата, затова няма никакво съмнение, че никой не може да ни подслушва.

— Освети въпреки всичко ъглите!

И виж ти! Откриха на единия край красива госпожица. Тя не бе пожелала да танцува в празничната зала под двадесетте отрупани с восъчни свещи полилеи: беше се промъкнала подир краля на хугенотите, за да разбере какви намерения имаше той за тази вечер и да докладва на мадам Катерина, която винаги приемаше благосклонно подобни съобщения. Не им оставаше нищо друго, освен Арманяк да изведе красивата госпожица и да я заключи някъде в пълен мрак.

— После ще я пусна — обеща Арманяк. — Сега важното е ваше величество да успее да се измъкне незабелязан от двореца.

— Но ние вече се провалихме, старата кралица веднага научава всичко.

— Тя ще го научи твърде късно. Онзи, който трябва да се страхува тази нощ от ваше величество, би трябвало да види със собствените си очи как аз ще ви преобразя. След това никой повече няма да може да ви познае.

И Арманяк веднага се зае за работа. Накрая господарят му заприлича на най-бедния от своята свита, върху почерненото му лице бе залепена изкуствена брада.

— Изписах ви и бръчки — каза първият камердинер.

Анри веднага застана приведен като стар човек. Арманяк му подаде и един чувал.

— Съчки. Защо пък съчки?

— Защото съчките са най-лекият товар. Наричате се Жил и имате сестра в Париж.

— И й нося съчки?

— Не съчки, а шунка, която се намира най-отдолу. Рекат ли да ви претърсят на излизане от двореца, ще намерят скритата в чувала шунка…

— И веднага ще ми повярват, че съм Жил. Добра идея! А каква е паролата?

— Шунка.

При този отговор те избухнаха в смях и се смяха до насита зад дебелите три стъпки стени. После Анри излезе, мина спокойно през входната арка, където стражата играеше на карти: достатъчно бе само да извика „шунка“. На моста го провериха по-внимателно, накараха го да изсипе всичко от чувала и прибраха шунката.

— А сега си обирай крушите, стари еретико, и върви в кръчмата, където казваш, че сестра ти била слугиня!

Навън младият Анри закуцука приведен, сякаш носеше на гърба си пълен с тухли чувал, и макар че по улица „Австрийска“ не срещна жива душа, продължи да куцука покрай тъмните ъгли на къщите от любов към изкуството, докато най-после забеляза на една от неосветените улици слаба светлинка, излизаща от приземен етаж. По сенките на хората и по песента, която долиташе отвътре, отдалеко можеше да се разбере, че това е кръчма. Както външната порта, така и вратата на самото кръчмарско помещение бяха полуотворени заради дима от огнището, където на шиш се въртяха кокошки. Една девойка изпълняваше тази длъжност, докато две други черпеха гостите или седяха върху коленете им и пееха заедно с тях. Кръчмарят удряше ръце в такта на песента. Той приличаше на селянин, по дрехите му имаше сламки. Гостите бяха въоръжени, дори и най-дребният сред тях, който грачеше като гарван. Те пееха някаква весела песничка за една непредпазлива мома, която се отдала на един хугенот заради красивите му засукани мустаци и острата брадичка, но какво излязло от всичко това? Едно дете, което никой не искал да кръсти, защото се появило на бял свят с един дяволски крак и не минало много време, синът извил главата на собствената си майка, докато лицето й дошло отзад!

Горящите в камината дърва бяха цялото осветление на помещението, лъчите от огъня потрепваха по крещящите уста, а напреко през челата на хората бе легнал като греда мрак. На Анри, който гледаше отвън към помещението, се стори, че вижда вътре зверски муцуни, събрани в някаква пещера на глупостта. Стана му противно, че трябва да играе ролята на прост човечец. От друга страна, блазнеше го мисълта, че ще влезе сам и без оръжие сред тези ни повече, ни по-малко — шестима типове. В същия миг, без много-много да се церемони, някакъв прекалено дълъг мъжага го избута настрана и влезе преди него в кръчмата, където високо пожела на гостите „добър вечер“. Анри веднага позна дълбокия глас и още повече фигурата: нищо не можеше да скрие Дю Барта, макар че стоеше гърбом. Дю Барта каза:

— Идвам да послушам по-отблизо хубавата ви песничка.

Мъжете бяха шестима, но само най-дребният отвърна нещо иззад тежката дъбова маса.

— Ти доста си дълъг, я ми подай една наденица от гредата на тавана!

Дю Барта наистина се пресегна нагоре.

— Ще ти я дам само ако ми изпееш самичък още веднъж с гарвановия си гласец песента за хугенотското дете.

Дребосъкът не посмя да отвърне нищо, а една от девойките увисна на ръката на дългия хугенот и го увери:

— Песента не е за тебе. В края на краищата хората имат право да си пеят, или може би е забранено? Ако ти например искаш да ми направиш едно дете, мен не ме е страх, че то ще излезе сакато.

При тези думи и трите жени се разкикотиха. Мъжете седяха мрачни зад масата и с нищо не показаха, че виждат какво върши кръчмарят. Този мръсен селянин се промъкна зад гърба на Дю Барта откъм огъня, грабна една горяща главня и тъкмо преценяваше къде ще бъде най-сигурно да цапардоса еретика. Това беше моментът да се намеси Анри: той скочи напред, сграби китката на оня тип, после издърпа няколко съчки от чувала си и като ги подържа малко зад запалената главня на предателя-кръчмар, ги размаха горящи пред злата му мутра, та оня се изплаши и хвърли обратно дървото в огъня. Тогава и Анри захвърли съчките на земята.

— Бягай, нещастнико, донеси на господина от виното си, но да не е от киселото! Аз съм останал без пари, но може би ще поискаш да ти платя с още съчки или тези ти стигат?

— Пий с мене! — рече му Дю Барта като на стар другар.

Двамата седнаха на свободния край на масата откъм вратата и между тях и другите посетители на долнопробната кръчма отново се образува онова враждебно празно пространство, както преди няколко часа на кралската трапеза в Лувърския дворец.

Кръчмарят остави каната на масата и изръмжа, без да поглежда към никого:

— В моето село те пъхаха краката на хората в огнищата им!

Той не каза кой; двамата хугеноти обаче се спогледаха и се разбраха: ние знаем, че често сме бивали по-лоши и от разбойници! Върху лицето на Дю Барта се изписа разочарованият безнадежден израз, с който той говореше или възпяваше слепотата и лошавината на хората. Младият Анри едва не извика:

„Аз отдавна вече упреквах адмирала за това! Но те не са от нашата вяра — така се оправдаваше винаги той, когато нашите хора грабеха и измъчваха. Тези хора тук ясно ни показват докъде се стига с вечните религиозни свади!“

Така или иначе това беше кощунство, макар и да бе само мисъл, и то ужаси до дъното на душата сина на кралица Жана. Освен това той се надяваше, че Дю Барта наистина не го е познал и случайно бе попаднал тук. Затова прехапа език и замълча. Впрочем кръчмарят им готвеше и други любезни изненади.

— Утре заран трябва да вървя да се изповядам — изръмжа той, без да ги поглежда. — Свещеникът ми беше забранил да давам на тия разбойници да ядат и да пият. Откакто толкова много от тях се ширят из Париж, те нападат християните и закачат девойките. Освен това никой не е видял никого от тях да плати каквото и да било. Може би тук сега седи първият, който няма да се окаже муфтаджия — рече той с ласкателство и подигравка в гласа.

Анри скочи възмутен от пейката.

— Сядай! — смъмри го Дю Барта.

Колкото и невероятно да бе, той беше познал своя крал!

„Та нали сега съм само един беден жалък човечец“ — мина през ума на Анри, сякаш действително беше такъв. Почернено лице, изрисувани дълбоки бръчки и сивееща брада: и на всичко отгоре преправеният му глас.

— Внимание, господине! Оня рижият тайно измъква ножа си зад гърбовете на другарите си.

— Виждам го — отвърна Дю Барта.

Прикрит зад другите, рижият тип се опита да се измъкне иззад ъгъла. Дребосъкът, чиято глава едва се подаваше над масата, отвлече вниманието от него, като изграчи:

— Че и момченцето на бакалина е изчезнало!

— Хугенотите колят деца — обясниха му останалите, привидно необръщащи внимание на непознатите. — Кой не знае, че те вършат обредни убийства.

Това нямаше да се размине, ако в същия миг в кръчмата не влязоха нови посетители: хугеноти, двама от които бяха от конната дружина на Анри — той знаеше дори имената и военните им подвизи. Другите двама имаха доста съмнителен вид: човек можеше да ги сметне за пладнешки разбойници, ако не бяха хугеноти. С тяхното идване двете партии на кръчмарската маса се изравниха по брой, поради което рижият тип се отказа от подозрителните си намерения и всички оръжия на отсрещната страна изчезнаха.

Двамата ездачи обясниха на Дю Барта, че тъй като били чужденци в Париж, те се натъкнали в тъмното на двама едноверци, които им помогнали да намерят тази кръчма. Впрочем, състоянието им доказваше тъкмо обратното — че те вече бяха обиколили доста кръчми и съвсем не се бяха държали прилично там, защото бяха съвсем раздърпани и разчорлени. Анри изведнъж забрави, че се преструва на прост човечец, и смъмри хората си.

— Ще се влачите с пладнешки разбойници. Ще предизвиквате побоища! Та вие само позорите нашето дело!

При тези думи новодошлите избухнаха в буен смях, а Дю Барта удари силно Анри в ребрата, за да му напомни, че се държи съвсем не както подобава на външния му вид. Затова Анри млъкна и ги остави на мира. Хугенотите раздрънкаха монети в джобовете си, оставиха предварително няколко върху масата и поискаха да им поднесат от кокошките, които достатъчно се бяха въртели на шиша, тъй като кожата им бе станала златистокафява. Те поканиха великодушно господин Дю Барта и смешния дребен дядка да хапнат заедно с тях — после необикновено бързо изгълтаха храната, като същевременно непрекъснато се ослушваха към далечните шумове, които долитаха откъм улицата. Те съвсем нямаха време да обърнат внимание на закачките на девойките. Едва нахранили се, и четиримата — ездачи и пладнешки разбойници — напуснаха кръчмата. Отначало ги чуха да излизат тихо, малко по-късно обаче се разнесе шум от тичащи тежки стъпки.

Дю Барта каза:

— Надявам се, кръчмарю, че няма повече да разправяш наляво и надясно, че хугенотите не плащали.

Отговориха му с мълчание; в това време се чуха приближаващи се маршируващи стъпки, после проблеснаха факли: уличната стража. На вратата се показаха един офицер и един войник:

— Къде са хугенотите?

— Ето ги! — извика кръчмарят, като посочи с пръст дългия мъжага и дребния старец. — Ядат кокошки като хали, а парите им никак не ми се сториха католически.

Рижият, дребосъкът и останалите трима гости заедно с жените потвърдиха думите му, без някой да ги пита. Едва след строгите въпроси на офицерите те признаха, че бяха идвали и други хугеноти. Но парите бяха дали ето тези двамата!

— Те сигурно са нападнали някого и са го обрали: ние веднага си го помислихме! — Тогава стражата подкара и тях.

Дю Барта остави Анри и тръгна напред с офицера. Можеше да се предположи какво му бе съобщил, защото в резултат на този разговор стражата свърна в друга посока. Скоро стигнаха пред една къща, която Анри позна: дворецът Конде, където той трябваше да дойде още в началото, ако не го бе съблазнила и забавила надеждата да преживее едно нощно приключение в този преобразен вид. Тук отдавна вече го очакваха, слуги със запалени фенери изтичаха бързо да го посрещнат и дори знаеха за чудноватия вид на Наварския крал, защото му се поклониха доземи.

Тогава неочаквано и Дю Барта се поклони.