Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (34)

Лабиринтът

Първите му стъпки бяха изпълнени с радост.

— О! Мила Марго! — възкликна той.

Карл Девети се извърна учуден; после се престори, че отново се заема с кучетата си. Принцеса Валоа заговори едва когато Анри застана пред нея; каза му:

— Надявам се, че сте пътували добре.

— Вашият образ беше непрекъснато пред очите ми — увери я той. — Оказва се обаче, че образът от портрета съвсем не може да се сравнява с действителния: А коя е вашата хубава приятелка?

— Мадам дьо Сов! — заповяда Марго вместо да му отговори. — Върнете птиците обратно!

При тези думи придворната дама плесна с ръце и пауните действително тръгнаха пред нея. Все пак тя бе имала време да прецени веднага младия провинциалист. Един подигравателен поглед изпод високите вежди й бе достатъчен. Този е твърде невинна и лека плячка за жените!

„Както в ръцете на принцесата, така и в моите“ — мина й през ума и тя се отдалечи, стройна и гъвкава.

— Носът й е твърде дълъг — каза Анри, когато тя си отиде.

— А моят? — отвърна недружелюбно Марго, защото носът на другата съвсем не беше по-дълъг от нейния, а само по-прав.

Анри веднага разбра, че бе казал нещо неподходящо.

— Едно е сигурно — каза той, — устните на Матилда са твърде тънки.

— Шарлота.

— Видите ли, ето че ми казахте името й! — Той беше щастлив от победата си, защото ясно почувствува недоволството на Марго. — Аз предпочитам по-нежни устни, а зъбите трябва да бъдат по-едри и по-блестящи — при това той гледаше нейните, после изведнъж насочи поглед право в очите й — не дръзко, тя веднага го почувствува: не достатъчно дръзко. Погледът му бе изпълнен с нежен копнеж, той се опитваше чрез погледа си да я прегърне, ала с много любезност и обожание, а не като някаква прелестна хлапачка на улицата. Някогашната Марго с дебелите крака се бе превърнала в доста властна дама. Затова той не се опита да я завладее с пристъп, а и нейният поглед съвсем не бе покорен, нито пък се замъгли от желание.

„Дъщерята на убийцата! — припомни си той стреснат. — Разхубавила се е, докато майка й е вършила пъклените си дела!“

Тя, от своя страна, си помисли:

„Все още продължава да гледа към краката ми!“ — защото си спомняше също като него какво му бе обещала през детските им години на люлката, а той още тогава бе искал да я има. Какво се бе изпречило сега между тях, та го караше да се страхува? И докато тя си мислеше всичко това, млечнобялото й лице си остана спокойно като ясното небе. Анри не можеше да различи като милата си майка какво в нея беше естествено изящество и какво грим. Впрочем Жана също бе смятала, че девойката има безупречна фигура, на същото мнение бе и синът, а освен това той не намираше нищо лошо в това, че принцеса Маргарита бе твърде силно пристегната в кръста. Синът също не можеше да предвиди, че след години нейните бузи щяха да увиснат. Макар че сега съвсем не блестеше отрупана с перли и скъпоценни камъни, както по време на тържествените процесии, за него тя все пак беше истинска прелест и обещаваше безкрайно щастие на всичките му сетива и чувства.

Той си помисли:

„Можеш да си придаваш колкото искаш важност на принцеса! Все пак ние с теб скоро ще лежим в едно легло!“

А зад нейното високомерно чело мина мисълта:

„Ще спя ли отново някога с Гиз? Не вярвам, защото този ми харесва. Провинциалист, но все пак кралски син, така беше казала майка му.“

Той си мислеше:

„Марго, Марго, ти няма да спиш повече с Гиз, защото аз ще ти създам достатъчно удоволствие.“

Същевременно тя отдавна вече бе подхванала някакъв студен комплимент на латински език по повод неговите походи и военни подвизи. Той я увери на същия език в своето възхищение пред нейната ученост и образованост, съчетан с величествената й красота, и двамата се стараеха да си служат с най-съвършени изрази, макар че си мислеха за съвсем друго.

Неочаквано разговорът им взе друг обрат.

— Вие имахте разговор с моята майка?

Стресна се като изненадан на местопрестъпление; защото каквото и да говореше и да мислеше, не можеше да се освободи от чувството: тя е дъщеря на убийцата!

— На четири очи — добави тя. — По един болезнен повод, както предполагам. Изказвам ви най-сърдечното си съчувствие.

Изрисуваните й със синьо клепки премигнаха няколко пъти и накрая между тях блесна сълза.

Той веднага посегна към ръката й и пошепна:

— Да се махнем оттук!

Защото усещаше зад гърба си косия поглед на нейния брат Карл. Поведе я галантно през откритата широка градинска алея, но щом стигнаха зад един храст, буйно я попита:

— Видяхте ли майка ми накрая? От какво умря тя? О, говорете! — защото тя, разбира се, мълчеше.

— Но вие много добре знаете какво се говори! — настояваше той. — Признайте ми какво мислите за всичко това! Не желаете ли? О, Марго! Не е хубаво от ваша страна!

Вместо да отговори, тя влезе между редиците от висок жив плет, макар че храстите тук представляваха истински лабиринт и сред тях дори при ярко слънце беше тъмно. Тя чувствуваше обаче, че сега той не бива да я вижда ясно, нито пък тя него. Вървейки, той остана рамо до рамо с нея и я докосваше при всяка стъпка, а тя усещаше дъха му на шията си.

— Аз се намирам в ужасно затруднение. Крача в мрак и не мога да намеря изхода. — Точно сега те двамата блуждаеха така през тесните коридори от зеленина. — Аз винаги, винаги съм мислил за теб! — рече той неочаквано с такъв дълбок трепет, че тя се спря и го погледна: в очите му имаше сълзи. Нямаше съмнение, че те бяха искрени, и именно затова той очакваше, че тя най-после ще се трогне и ще му каже истината.

— Та аз не бих могла нищо да кажа! — започна тя, задъха се и млъкна.

— Но вие имате основания да предполагате нещо? Сигурно знаете някакви факти?

— Не! Не! — Нейният тон го заклинаше да мълчи. Но това не й помогна.

— Ние с вас трябва да се оженим. Нима не разбирате защо аз не мога да целуна прелестното ви лице и не повдигам полите ви? Вие криете от мен една тайна, която е по-силна от всичко.

Девойката изстена само. Той обаче настоя:

— Никога досега моята страст към вас не е била тъй дълбока, както днес. Аз ще мога да обичам само една-единствена жена! — възкликна той и вярваше, че е така. — Марго! Марго! Вие може би сте дъщеря на жената, която е убила моята майка!

Мълчание и дълбока уплаха последваха тези думи. Накрая девойката изхлипа. Тя бе разбрала каква нова, ужасна стойност бе придобила за сина на нещастната кралица Жана. Тя се бе превърнала за него в някаква бог знае колко съдбоносна фигура, изчадие на една ужасна трагедия, докато всъщност в душата си бе доста добродушно момиче. Вярно, не можеше да устоява на страстните си желания и затова дори веднъж я бяха напердашили. Но тя знаеше, че в този двор убиват хора и че всеки, който се изпречеше на пътя на майка й, трябваше да бъде отстранен. Самата тя живееше в тази среда, без да се смущава от всичко това, и се влюбваше често-често, докато край нея вършеха убийства.

— Вие може би сте дъщеря на жената… — повтори той само за себе си и заради ужаса, който се надигаше у него и го предупреждаваше да се пази от тази зараждаща се силна страст.

— Може би — повтори и тя самата с възможно най-безразличния глас.

Всъщност, без да има някакви доказателства, тя самата беше убедена, че и това пъклено дело е било извършено както всички останали. Тя не споделяше съмненията му — и затова й домъчня за него, а още повече й домъчня, защото той не беше сигурен и не бе запратил обвинението си в лицето й. Той беше беззащитен, очите му гледаха благо, майка му бе убита от нейната собствена майка, а той беше готов да забрави всичко само заради нея! Всичко това и особено неговата невинност затрогнаха сърцето й и то заби лудо, а тя все чакаше Анри най-после да се съвземе и да се нахвърли върху й.

Той действително беше готов да скочи, полупривдигнал ръце към нея. В последния миг обаче Анри извика от ужас и тя извика заедно с него, защото сега неговите чувства бяха станали и нейни. Тя съвсем не бе видяла онова, което бе видял той. Погледът му случайно се бе залутал към един тъмен ъгъл на зеления лабиринт от листа: видя му се, че оттам излезе някаква фигура, която искаше да застане между тях двамата. Осемнадесетгодишният момък изгуби ума и дума и изкрещя:

— Мамо!

Той никога не можа да разбере колко дълго бе продължило това видение. Изведнъж обаче усети, че държи Марго в ръцете си, усети върху гърдите си тежестта на нейната желана и отдаваща се плът; тя сама се бе хвърлила към него и сега му говореше, като хълцаше и се смееше едновременно.

— Но това там е само едно огледало, за да се бъркат още повече хората, когато влязат в тези тъмни ходове, и ти не си видял да се приближава към теб никой друг, освен мене, твоята Марго. Ето ме сега тук при теб, защото аз вече те обичам!

В същото време през ума й мина:

„Две сълзи вече се стекоха по лицето ми, кой знае дали ще издържи гримът ми!“

А той си мислеше:

„Тя няма да има нужда вече от своя Гиз!“ — и започна да свива дългата й разперена пола. Защото и при най-възвишените си вълнения хората в никакъв случай не забравят най-обикновените.

Ала всички тези кощунствени мисли се носеха само като безпомощни ладии върху бурното море, което представляваше страстта му. Мерзък живот, тайни злодеяния от всички страни — и само те двамата се бяха спасили сред опияняващата буря. Ние ще скочим в тези морски глъбини и никой никога няма да чуе повече нищо за нас! Така те замряха в прегръдката си: най-щастливи мигове, единствено незабравими. И когато, остарели вече, те отново се срещаха понякога и междувременно и единият, и другият често се бяха осмивали или мразели взаимно, двамата отведнъж отново се превръщаха в онзи младеж и в девойката от дъхащите на зеленина ходове на този лабиринт.

Марго се откъсна първа от прегръдката. Беше останала съвсем без сили, защото не бе свикнала на такава бурна страст. Анри също съвсем се бе забравил. Колкото и странно да бе, в този миг той се срамуваше от случилото се и почти бе готов да се надсмее над приключението им. След голямото възвисяване обикновено идва смущението и те продължиха да блуждаят заедно през тесните ходове и Марго също не можеше да намери изхода. И когато неочаквано той се появи пред тях, тя задържа Анри и каза:

— За жалост, това е невъзможно. Аз няма да се омъжа за теб.

За първи път от детските им години насам тя се обръщаше към него на „ти“ — и то, за да му каже „не“?

— Марго, ние трябва да се оженим! То е решено — каза той с благоразумен тон.

Тя обаче отвърна:

— Нима ти не видя онази, която искаше да се изпречи помежду ни?

— Моята майка сама искаше нашата сватба да се осъществи — отвърна той бързо, за да пресече всякакви други възражения.

Изнурена, тя дишаше шумно и каза:

— Ние няма да можем да издържим така.

Думите й обаче всъщност означаваха:

„Една страст с толкова много пречки, вина, подозрение и примки, и тази покойница, чието нещастно лице вечно ще застава между нашите целувки!“

Ако желаеше, Марго би могла да изрази това с латински думи: ала в нейното чувство сега нямаше примесена никаква суетност, затова тя не каза нищо. Смири се, което обикновено не се случваше на свободомислещата принцеса Валоа. Сега у нея се събуди християнското й чувство на дълг, едновременно с човешкото себеуважение. В този лабиринт действително се бе случило нещо твърде особено с Марго и то не можеше да продължава дълго така. Въпреки всичко тя каза:

— Ти би трябвало да си заминеш оттук, скъпи мой.

— Да чуя твоите устни да ме наричат така и да те изоставя?

— Ние живеем сред един безпътен двор. Аз се занимавам с разни науки, за да не гледам какво става наоколо ми. Моята майка вярва само на своите астролози, а те й бяха предрекли смъртта на кралица Жана, но много е възможно това да им е било заповядано от други. Какво обаче може да са й наговорили те за бъдещето?

Марго сигурно подозираше някои неща, които щяха да се случат занапред. Вместо да насочи подозрението към майка си, тя предпочете да прехвърли вината върху астролозите.

— Замини веднага оттук!

— Само това оставаше! Като че ли се страхувам! — Неговото възмущение нарасна още повече. — Ще трябва да скрия глава под плаща си и докато бягам, Париж да ме освирква!

— Вие проявявате твърде глупава гордост, господине!

— А вие, уважаема госпожо, мислите за съвсем друго нещо, а не за това, което ми представяте. Дали нямате предвид херцог Гиз?

Толкова накриво да разберат най-чистите й подбуди! Принцеса Маргарита стрелна с ядовит поглед безсрамника и преди още той да се опомни, изтича от лабиринта навън.