Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (27)

Безлюдните улици

На път към своята сватба синът на покойната гледаше весело наоколо си, доволен от ездата. Вятърът вече носеше към него полъх от ароматите на двора, от ястията, парфюмираните хора, жените, които не чакат да ги молят, а напротив — те молеха мъжете. Той реши да завоюва успехи сред тях, защото беше по-дързък от другите, и в две насоки — и морално, и физически — беше сигурен в успехите си пред другия пол. Марго също трябваше да бъде доволна от него: той премисляше най-приятни и весели неща за нея. Не можеше да признае това пред приятелите си, но лошото име, с което се ползуваше невестата му, съвсем не го отблъскваше, напротив, изпълваше го с приятно очакване. В това състояние на духа младият ездач виждаше любопитните селски момичета, които срещаше по пътя си, много по-привлекателни и затова често слизаше от коня си и ги целуваше. И когато след това побягваха, те дълго още се чудеха колко хубаво можел да целува хугенотският принц.

Разговорите в задните редици на разрасналия се конен отред на принца бяха различни от онова, което се говореше напред, и пристигналите последни все още кипяха от гняв по повод насилствената смърт на своята кралица. Те не отиваха на сватбено празненство, а за да отпразнуват тържеството на своята мъст: бяха готови да предизвикат на бой всеки, който им се изпречеше насреща във френския двор. От време на време тяхното настроение се предаваше напред и обземаше и Анри, и неговите най-близки приятели. Тогава Морне започваше да говори за най-големите опасности, които ги очакваха във френския двор. Дю Барта се отдаваше на отчаянието си от лошата човешка природа, а Агрипа д’Обинйе заявяваше, че разбирал промисъла на бога, когато той ни изпращал враг. На това Анри отвръщаше със злобно разкривена уста и със замъглени от ужас и ярост очи.

— Аз не съм го молил да ми изпраща тая стара отровителка! Нея бог никак нямаше нужда да ми я праща!

Да, от време на време, когато омразата на целия отред се обединяваше в неговото сърце, той неочаквано се питаше:

„Нима аз съм полудял? Тръгнал съм да се женя за дъщерята на убийцата, когато може би ковчегът на моята майка още не е под земята? И кой ще бъде следващата нейна жертва? Аз пришпорвам коня си и бързам, не само за да пожертвувам честта си, а дори и живота си. Навярно е ужасно, когато отровата навлезе в тялото!“ мислеше си Анри и вече изпитваше непознат студ и вцепенение.

Страхът и омразата наостряха ушите му за гласовете от задните редици, където някои роптаеха срещу това миролюбиво пътуване. Мирът беше нарушен! Би трябвало да се свика цялата войска и да се призове адмиралът. Париж, който бе треперил вече от тях веднъж, трябваше да усети този път тяхната сила и да ги посрещне съвсем не като мили гости! Затова те спираха, съветваха се, колебаеха се. Затова седмиците минаваха. И когато накрая всички, дори и Агрипа, започнаха да изразяват гласно съмненията си, тогава именно Наварският крал даде заповед:

— На конете! Напред! — и като пришпори коня си, той запя като дете, което пее от страх, когато минава през тъмна гора.

Така той стигна до едно място, откъдето вече беше късно да се върне назад, защото тук го очакваха първите пратеници, излезли да посрещнат тържествено годеника на принцеса Валоа: сред тях беше и неговият чичо, Бурбонският кардинал. От този миг цялата дружина непокорни хугеноти се превърнаха в пленници на кардинала, който яздеше, загърнат в червената си мантия, редом с техния крал. На следващия ден, девети юли, те стигнаха предградието Сен-Жак: там всички избухнаха в радостни възгласи, макар и примесени с болка, защото начело на групата протестантски дворяни, които очакваха своя Анри, стоеше самият Колини, героят на техните битки и войни. След отпадането от редиците на кралица Жана старият адмирал бе останал единственият герой от техните войни в защита на правата вяра. Благодарение на тях двамата — на Жана и на господин адмирала, те не бяха вече преследвани еретици, а представляваха сила и трябваше да влязат като сила в Париж! Изведнъж те се въодушевиха до буйство, размахаха шапки, брадичките на смуглите им лица затрепериха и те приветствуваха с радостни възгласи своите двама любимци, които се прегърнаха за поздрав. Всички ликуваха: „Да живее господин адмиралът!“, крещяха окрилени: „Да живее нашият Анри!“ „Noust Henric!“ гласеше техният възглас на местен латински, който никой тук не знаеше.

Странно бе, че въпреки тяхното шумно влизане в града улиците бяха съвсем безлюдни. Преди още това да направи впечатление на неговите хора, Анри забеляза празните витрини и пуснатите кепенци. Той бе хранил известна надежда, че пред портите на града ще го посрещнат първенците на града, всички или някои поне, свалили почтително шапки, и ако не всички, то поне някои. Но не, никакви сановници, нито дори граждани. После една котка, сплашена от тропота на копитата, притича пред тях по улицата. Някакво тревожно чувство се предаде от човек на човек сред ездачите и те се смълчаха.

Улиците бяха тесни, повечето от къщите също тесни. Бяха островърхи, дървени подпори крепяха каменните стени, често външни стълби извеждаха нагоре. Дървенията беше боядисана разноцветно, всяка къща си имаше собствен светец и само светците поглеждаха от подпорните греди на вратните към хугенотите. Минаващите често чуваха викове „Разбойници!“ и едва ли не им се струваше, че викат светците.

После пред тях се появиха няколко църкви и дворци — чудесни нови строежи, потънали в разкош, който вече не бе от камък, а представляваше истинска прелест и красота: сякаш донесени тук от някакъв друг, приказен свят. Сърцата на повечето от ездачите се разтвориха и те поздравиха щастливи езическите богове по покривите и вратите, поздравиха дори образите на мъчениците на техните църкви, защото тия светци приличаха на голи гръцки красавици. Повечето от заклетите ревнители на религията обаче останаха непримирими. Единственото им желание бе по-скоро да сринат всички тези идоли и да прогонят пъкленото изкушение. Защото то сякаш целеше да помрачи блясъка на бога.

Младият Наварски крал, яздещ между кардинала и адмирала, разглеждаше внимателно Париж, този непознат за него град, който той никога досега не бе виждал истински, защото като дете го бяха държали затворен в едно манастирско училище. Той не пропускаше враждебните викове, виждаше хората, които се мъчеха да открехнат малък процеп в непрогледно запердените си прозорци. Любопитни слугини или улични момичета — това бе всичко, което хугенотите можеха да видят при своето първо влизане в града, но дори и тези се мъчеха да останат скрити от погледа. Навеждаха се по две иззад прикритията си, стрелкаха го чифт светли очи, пробягваха червеникави коси, бялваха се неясни части от разголена плът. Те сякаш олицетворяваха тайната на този неприязнен град и Анри се извръщаше след тях, както и те към него. Бели и розови личица, излезте напред, излез напред, ти, плът и кръв, обещаваща щастие и радост, по-пламенна от езическите богини и обгърната в леки и дръзки багри, които цъфтят само в този град! После ездачите неочаквано завиват зад един ъгъл и изведнъж пред тях застава осезаема и слънчева една изненадана девойка, понечва да побегне, ала среща погледа на краля на разбойниците. И остава на мястото си, надигнала се на пръсти, неподвижна, сякаш замръзнала в полет. Тя е стройна и гъвкава като избуял от земята оризов стрък, дългите пръсти на ръцете й са се извили назад, лебедовата шия е издадена напред. В своята пленителна напрегнатост тя прилича на жена, която се страхува и същевременно жадува да бъде прегърната. Когато Анри срещна погледа й, очите й се усмихнаха с насмешка. Когато накрая обаче той трябваше да се откъсне от тях, това бяха очи на отдаваща се жена, тъжни и замъглени. Той също трябваше да направи усилие, за да се опомни.

„Тя е моя! — мина му през ума. — Останалите — също! Париж, ти си мой!“

Тогава той бе осемнадесетгодишен. Четиридесетгодишен, с вече посивяла брада, помъдрял и прозорлив, той най-после щеше действително да го завоюва.