Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (100)

Наследник на престола

Отначало кметът въведе краля в най-голямата зала. Поради изненадващото пристигане на негово величество не бяха имали време да я осветят достатъчно. Отдалечените сенки в ъглите безпокояха краля и той настоя да влязат в някоя по-малка светла стая, затова му отвориха библиотеката на кмета. Наварският крал заповяда на своите придворни да поемат охраната заедно със свитата на френския крал. Прекрачвайки прага, кралят се обърна и каза високо:

— Тук пред вратата — само мои!

Анри каза със същия глас:

— Моите да заемат изхода!

Осигурили се така всеки поотделно, двамата влязоха в библиотеката. Монтен искаше да остане отвън заедно с всички други, кралят обаче му каза да влезе и той. Върху лицето му се изписа мрачна усмивка, когато каза:

— Господин Дьо Монтен, вие сте дворянин от моята камара. Тук е твърде тясно. Ако влязат убийци, ние и тримата ще загинем в схватката. Ще ме предупредите ли навреме, ако видите опасност?

Монтен направи лека гримаса, в която може би имаше малко ирония, но безспорно и преданост. Той отвърна:

— Omnium rerum voluptas — всички неща ни доставят удоволствие именно чрез опасността, която би трябвало да ни отрови удоволствието.

— Вие имате много книги — каза кралят, като погледна нагоре към стените и въздъхна. Припомни си за своите писания, за удобната си кожена пелерина и за монашеското расо, с което се заблуждаваше, че се е оттеглил от суетата на света. А сега трябваше да се бори.

— Ще постигнем ли действително нещо добро тук? — попита той и в гласа му прозвуча съмнение.

Неговият братовчед и зет отвърна:

— Доколкото зависи от мен — да! — и той понечи да подвие коляно.

Кралят го подхвана, накара го да се изправи и каза:

— Да оставим това: искам да кажа, церемониите. Кажи какво искаш?

— Сир! Аз очаквам единствено вашите заповеди.

— Хайде, хайде, започвай!

През това време кралят претърси с поглед стените, за да види дали някоя от отрупаните с книги лавици не се отмества на панти. И тъй като никъде не откри тайната вратичка, от която се страхуваше, той собственоръчно изтегли едно кресло точно по средата на стаята. Никой нямаше да може да изтича достатъчно бързо до него: понякога неговите движения бяха чевръсти като на момче.

— Сир, не очаквате ли по-скоро вие нещо от мен? — попита Анри. — Аз съм готов да обсъдя всички ваши желания със своите приятели.

— Ние вече достатъчно сме обсъждали този въпрос. Остава само вие да се решите — заяви кралят из един път официално и дори тържествено.

Анри отдавна знаеше вече за какво става дума: за преминаването му в лоното на католическата църква. Престори се, че не разбира, и дори привидно се разгорещи и започна да се оплаква от своя наместник в Гийена. Заяви, че маршал Матиньон не бил по-добър от предшественика си Бирон. Анри дори въвлече и краля в причините за негодуването си.

— Вие, който би трябвало да действувате като мой баща, водите война срещу мене като озверен вълк!

Кралят възрази, че той не му се подчинявал. Анри отвърна:

— Благодарение на мен вие можете спокойно да спите. Благодарение на вашите преследвания обаче аз година и половина вече не мога да легна в леглото си.

— А какво сте възложили вие на вашите дипломати да наговорят в Англия? — попита кралят и Анри се видя принуден да отмести поглед.

Всички добри французи обръщали с надежда поглед към него — така бе писал действително неговият Морне; защото при сегашната власт те тук не можели да живеят спокойно и не можели да очакват занапред нищо по-добро от Анжуйския херцог — той вече бил показал на какво е способен. Да, но сега вече той е мъртъв и е бил последният брат на нещастния крал.

— Моля ваше величество за извинение! — каза Анри и още веднъж понечи да подвие коляно. И тъй като не го възпряха, той сам се отказа да коленичи.

А кралят реши, че след постигнатия успех може да запази строгостта си.

— Нима вие все така ще продължавате да бъдете причина за всички нещастия и да тласкате кралството към гибел?

— Тук, където аз управлявам, нищо не върви към гибел! — отвърна просто Анри.

Кралят отново се върна към главния въпрос.

— Вие знаете моите условия и своя дълг. Нима не се боите от гнева ми?

„Да премина към католическата вяра, само да премина към католицизма“ — Анри много добре разбираше какво иска кралят. Иначе можеше да става каквото ще с кралството му, важното беше наследникът на престола да приеме католическата вяра!

— Сир! — каза твърдо Анри. — Това не е вашето лично желание. Вие сте много по-мъдър от сегашните си думи.

— Вие сте непоносим! — рече раздразнен кралят. — Веднъж сядате на ръба на масата, миг след това вече сте на края на стаята и вадите някоя книга от лавицата. Аз мразя движението, то нарушава строгостта на линиите.

Анри отвърна с един стих от Хораций:

— Vitam que subdio… — той няма да има друг покрив над главата си освен небето и никога няма да намери покой! — и погледна към господин Дьо Монтен, който се поклони пред двамата крале еднакво ниско.

После отново застана край вратата като страж.

Сега френският крал заговори отново:

— И нима само заради този хубав живот тук е цялото ви упорство?

— А нима вие сте по-щастлив във вашия Лувърски дворец? — отвърна му Анри с въпрос. — Сир! — каза многозначително той. — Аз искам да ви кажа нещо, което вие би трябвало да знаете, а именно, че независимо от многото нанесени ми неправди, аз все пак не ви мразя, защото вие бяхте само восък в ръцете на други хора. Аз мразя тези други, а вие сте мой господар и повелител. На вашия престол открай време са седели само законните му наследници, той никога не е бил заеман от самозванец, и то в продължение на седемстотин и петдесет години, от времето на Карл Велики.

Анри нарочно поде тази реч, за да даде възможност на краля да набере смелост и да изрече онова, заради което бе пристигнал с такава бързина тук. Той искаше, напук на Гиз, да провъзгласи своя братовчед Анри за наследник на престола.

„Та и какво ли друго би могъл да желае след смъртта на брат си и след зловещите събития по време на погребението, както ми ги предаде пратеникът? Валоа, дали аз съм католик или турчин, ти си длъжен да постъпиш така!“

Така мислеше братовчедът Анри, докато чертите на лицето на краля се промениха и след изкуствено наложената му неподвижност то несъзнателно потрепери и накрая върху него се изписа неудържимото избухване. А то очевидно бе предизвикано от споменаването на Карл Велики. Кралят, чието лице досега беше сиво, изведнъж почервеня както Карл Девети, когато той беше още пълен и шумен. Той скочи от стола, изпъчи се и направи усилие да овладее гласа си. Най-после то му се удаде.

— Тия негодници! — И той повтори това още по-ясно: — Този негодник Гиз! Сега седнал да твърди, че бил потомък на Карл Велики! Само това липсваше, само то ни оставаше! Пише го и го разпространява сред народа ни. Той бил единственият истински потомък, всички Капетинги на този престол били самозвани потомци. Това вече е непоносимо, Навара! Един измамник, и то чуждоземец, и от такъв нищожен род в сравнение с нашия, се осмелява да ни нарича бастарди и да обявява себе си за истински наследник на френската корона!

— А се стигна дотам, защото вие твърде дълго ги търпяхте! — прекъсна го Анри с гласа на човек, който иска да вразуми някого.

Но кралят съвсем не се беше вразумил още. Езикът му се въртеше яростно в устата и той не можеше да изрече нито дума.

— Аз едва се измъкнах от лапите му, като препусках в буен галоп. Ала оставих там своите маршали Жоайоз и Епернон.

„Твоите двадесет и пет годишни маршали — помисли си Анри, — пък и как станаха те маршали!“

— Те ще постъпят така, както намерят за добре, за да ме избавят от Гиз. Възможно е, когато се върна, той да не е вече между живите.

Тук нещастният Валоа все пак разбра, че бе казал твърде много — пред братовчед си Навара и в присъствието на още един човек, чиито очи гледаха твърде умно: сигурно предател.

„Къде ми е кинжалът?“

Не беше трудно да се прочете тази мисъл по лицето на бедния крал: то изведнъж стана грозно, почерня. Страхът заедно с нетърпението да убива, само за да изчезне някой от пътя му — тази майчина кръв, дългото възпитание през всичките тези години в Лувър, всичко заедно смъкна лицето на последния Валоа до най-ниското стъпало. Макар че се страхуваше от кинжала му, господин Мишел дьо Монтен изпита съжаление към краля, тъй като нищо друго не може да направи един човек по-беззащитен от замъгляването на разума му. Само един скромен дворянин, заседаващ в кралската камара, сега той почувствува своето превъзходство дори и спрямо краля: защото той самият никога не губеше способността си да мисли, дори по време на сън. Монтен си позволи да направи една крачка напред и заговори:

— Сир! Ние никога не бива да вдигаме ръка срещу слугите си, когато сме разгневени. Това е било основно правило на поведение за Платон. Следвайки неговия пример, един лакедемонец на име Харил казал на един илот, който си позволил някаква дързост пред него: „Боговете са ми свидетели, ако не бях така разгневен, щях да те убия!“

Господин Мишел дьо Монтен много добре знаеше защо приведе именно този пример. С него той припомни на краля какво огромно разстояние го отделя от останалите хора, били те обикновени дворяни или херцог Гиз. Той винаги щеше да бъде господар, а те — слуги: единият не може да обижда другия, а той от своя страна не бива да отмъщава. Колкото и споменатият пример да бе ласкателен, той не противоречеше с нищо на истината и служеше на умереността; затова именно го и приведе Монтен. Впрочем думите му имаха много по-голям успех, отколкото хуманистът очакваше. Кралят извърна тялото си настрана, притисна чело о високата облегалка на стола си и по разтърсваните му от конвулсии рамене се разбра, че плаче. Този път скръбта му беше безмълвна — това не беше само болка, а и развръзка, облекчение и примиреност. Затова именно той извърна гръб на двамата, които можеха спокойно да го убият, и даде воля на сълзите си. Той вече не се страхуваше от никого.

Когато се опомни от вътрешното си уединение, очите му бяха зачервени и той имаше поглед на любопитно дете.

— Братовчеде Навара, знаеш ли? Вече десет години минаха, откакто ние с теб не сме се виждали.

— Откакто се изплъзнах от ръцете ви ли? Нима наистина минаха десет години? — попита бързо Анри и неговото лице също изрази младежка невинност, както лицето на братовчед му.

— Десет години, изминали като един ден — каза братовчедът Валоа. — Аз вече не знам с какво бяха изпълнени те. А ти?

— Може би с бремето на живота? — беше отговорът и в него прозвуча леко съмнение. Анри дори поклати глава.

Братовчедът Валоа посегна към ръката му, стисна я настойчиво и му пошепна:

— Всичко беше само грешка. Нали ме разбираш? Грешка, заслепение, нещастна случайност. — Така човек търси да намери извинение за пропадналия си живот, и това е мигът на изумлението.

— Братовчеде Навара! Нима всичко това трябваше да стане? Помисли си само, ако на нея — на нея не й бе хрумнало да устрои Вартоломеевата нощ?

Анри, също силно изумен, си припомни:

— Тя самата много добре знаеше, че родът Гиз можеше да стане опасен едва след Вартоломеевата нощ. Те ще продадат кралството на Испания: тя самата ми го предсказа. Ала тя беше принудена да действува въпреки здравия разум. — „Което именно беше най-голямата й глупост“ — наум добави той. — Признавам ти — промълви той на ухото на братовчед си, — че извънредно много я мразех тогава, и то заради собственото си нещастие, както и заради големите и ненужни препятствия, които тя поставяше на пътя на благополучието на нашата страна.

— Какво направи тя от мен! — промълви братовчедът Валоа. — Затова аз силно я презирах.

Тук и двамата млъкнаха, защото изведнъж разбраха, че бяха говорили за мадам Катерина като за покойница. А през това време злото, сътворено от тази мнима жива, растеше вече независимо от нея. Братовчедите отново се натъкнаха на факта, че те двамата са врагове, настройвани враждебно един към друг. Веднага след сговорчивото шушнене, те се упрекнаха.

— Аз искам от тебе само да се откажеш от вярата си, Навара, за да мога да те обявя за наследник на короната.

— Аз от своя страна бих ти предложил да сключим съюз, ако можех да бъда сигурен, че ти ще останеш твърд, Анри Валоа.

— А ти, кажи ми ти откъде черпиш своята непоколебима твърдост, Анри Навара? Не от вярата си; откъде тогава, това искам да знам. — Така настойчиво искаше загриженият Валоа да разбере откъде човек може да черпи сили на този свят, за да бъде твърд и да върви по правия път.

— Сир! — започна Анри с променен глас. — Аз ще направя всичко възможно, за да ви се оказва необходимото подчинение; ще се боря срещу всеки, който заговорничи срещу вас, и за да се изпълняват вашите заповеди, съм готов да отдам живота си и всичко, каквото имам. Единственото, към което се стремя, е спасението на престола. Защото след вас, сир, аз стоя най-близо до него.

С такъв език говори само истината. Когато Анри се отпусна на колене, кралят не го спря, нито пък той го стори от церемониалност. Изправи се чак когато кралят стана от стола си. Усещаше, че сега щяха да бъдат произнесени знаменитите думи: и той трябваше да ги чуе на крака. Кралят заговори като пред събрание:

— Днес обявявам Наварския крал за свой единствен законен наследник.

Като каза това, кралят се хвана за сърцето и отстъпи крачка назад, олюлявайки се. Той бе обявил за наследник на католическото кралство един протестант. С това бе предизвикал смъртната омраза на Лигата срещу себе си. Бе извършил най-смелото деяние през целия си живот.

След това кралят се обърна към кмета на Бордо и му каза настойчиво да запомни онова, което бе чул сега, ако се случеше някакво нещастие с краля, преди той да успее да повтори решението си пред своя двор и парламента си.

Господин Мишел дьо Монтен каза:

— Да. Обещавам — и този път не приведе никакъв пример от древността. Той бе забравил древните мъдреци след всичко, което бе научил тук в този час, прекаран заедно с краля и неговия наследник. По-скоро бе намерил потвърждение на онова, което сам знаеше предварително, но това потвърждение го накара да го приеме като нещо съвсем ново.