Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (80)

Принц от кралска кръв

И ето в Алансон цели три дни не спираше непрекъснатият поток от дворяни, прииждащи да се присъединят към Анри, и накрая отредът му нарасна на двеста и петдесет души. Пътьом бегълците се превърнаха в завоеватели, пред които градовете разтваряха портите си и ги очакваха още преди да са пристигнали. Мълвата се разпространява мълниеносно и няма значение това, че ще запушат устата на този или онзи феодал: чак в Париж вече се знае всичко. Не всички, които се присъединяват към отреда му, са лесно подкупни хора, готови веднага да подкрепят всеки успех: прииждат и ентусиасти и ревностни защитници на вярата, а мнозина идват и подтикнати само от яростта си. Мълвата ги събира от много провинции, защото Алансон се намира между Нормандия и Мен. Идват дори и от по-далеч: някои от новоприсъединилите се са от кралския двор. Откъдето и да идват, по каквито и да било подбуди, Анри приема в своите редове всички.

Тогава първите му сподвижници, които искаха завинаги да си останат първи, особено старите му приятели, възроптаха.

— Сир! Не може да продължава така! Сред новодошлите има убийци от Вартоломеевата нощ. Нима не виждате върху челата им предателството, сир? Сега остава само още и Юда да дойде!

И ето го и него. Я виж ти, Фервак!

Сега имението на сина му вече бе освободено от дългове и увеличено чрез новоприкупена земя, и Фервак си бе казал:

„Време е да изпълня клетвата за вярност, която дадох на Навара. Аз и френският крал нямаме повече сметки помежду си, докато Навара ми дължи много пари, а всички смятат, че той е бъдещото изгряващо величие.“

Речено-сторено, и Фервак с целия си огромен ръст пада пред Анри върху вдървените си колене, та дъските в залата изскърцват.

Анри не се лишава от удоволствието да намигне на приятелите си.

— Този човек е злато, затова си има своята цена.

Така им каза той, ала доблестният войн се направи, че не чува, и предостави на своя по-млад повелител да реши въпроса. Анри взе веднага решение и целуна Фервак по сивата остра брадичка.

Оттук вече отредът напредваше по-бавно. Той се увеличаваше непрекъснато, по време на път и когато се спираха някъде да отпочинат. Стануваха на четири пъти; в петия град Наварският крал и неговият двор се спряха по-задълго, защото знаеха, че отсега нататък вече са на сигурно място. Град Сомюр е разположен в областта Анжу. Още един ден езда и те щяха да стигнат в Сентонж, където крепостта Ла Рошел се бе задържала през всичкото това време недостъпна и непревзимаема между сушата и океана. Анри все още не отиваше там, защото се страхуваше от присъдата на тези храбри и неотстъпчиви протестанти. Сам той след необяснимо дългото си колебание най-после бе пристигнал, но почти половината от отреда му се състоеше от католици! И още по-лошо, сам той все още беше католик и остана такъв и в Сомюр през целите три месеца, макар че пасторите все го очакваха да дойде на проповед. А той не отиде нито на проповед, нито на литургия. По негов пример и дворяните сториха същото, така че за Великден само двама от тях приеха светото причастие. Кралският двор в Сомюр беше „без религия“, едно необичайно и всяващо страх явление.

„Какво от това, че те все пак идват при мене! — мислеше си Анри. — Присъединяват се към мен на все по-големи групи, изпълват града и се разполагат на лагер дори извън вратите му. На тях им е все едно дали аз съм хугенот или католик. Аз съм принц от кралска кръв и трябва да въдворя мир и единство в цялото кралство. Малко искам да знам в какво вярват те: важното е да признаят мен. Наистина, не е така просто. Аз идвам последен, след монсеньор и моя братовчед Конде, които всеки за своя сметка бунтуваха страната и сееха смут. Толкова по-зле, аз не бива да бъда придирчив, не мога да отблъсна никого току-така, дори той тъкмо да се е отскубнал от бесилото!“

Така разсъждаваше той и събираше привърженици, само и само да не бъде изолиран и да не стои настрана, когато френският двор подхване преговори с бунтовниците.

„Аз не съм бунтовник! Другите могат да бъдат каквито щат, аз не съм бунтовник!“ — така говореше той на всички и в известен смисъл сам беше убеден в това. Тогава той се смяташе по-скоро за опора на кралството, което може би нямаше друга.

Монсеньор, братът на краля, си бе избрал няколко провинции за лично владение. Конде пък искаше дори да ги подарява — например на един германски княз едноверец. Анри го уведоми чрез пратеник, че като принц от кралска кръв той държал единствено на величието на френската корона и не искал нищо друго за себе си, но не одобрявал и изискванията на монсеньор. Ала вместо да се дадат трите епископства на Йохан Казимир Баварски и да се разкъсва кралството, той по-скоро предпочитал — какво ли всъщност? Възложи на господин Дьо Сегюр да го изрече, защото иначе имаше опасност той сам да преглътне думата, а тя хвърли Конде в един от неговите обичайни пристъпи на ярост — същия пристъп, какъвто той бе имал по време на Вартоломеевата нощ, когато се закле, че по-скоро ще умре, отколкото да смени вярата си; и стана католик седемнадесет дни преди Анри.

— Моят господар — каза пратеникът — по-скоро е готов да се откаже от преследването и наказанието на виновниците на Вартоломеевата нощ, отколкото да позволи да се разкъса кралството.

Конде се разкрещя, така го поразиха тези думи.

И в Ла Рошел сигурно ще кипнат и ще се озлобят и затова за Анри беше по-добре да остане по-далеч от тях, поне на един ден път. Първият отговор на такова дръзко заявление, разбира се, ще бъде:

„Да забравите! Такава неблагодарност! Та за кого паднаха многобройните ни жертви от Вартоломеевата нощ? Вие, сир, отидохте на сватбата си, а нашите хора ги отведоха на клане! И сега нашите мъртъвци трябва да останат неотмъстени, за да може господарят да бъде в по-изгодно положение, когато се пазари за земи с убийците ни! Приемете отново истинната вяра! Иначе и ние ще забравим коя беше вашата майка!“

Това е гласът на смелите и непреклонни протестанти и той стига доста надалеч, Анри също го чува — сред своя набързо устроен двор, който е „без религия“. Той трябваше да бъде водач на протестантите: а сега вместо него друг, неговият братовчед Конде, е техният водач, защото бе пристигнал по-рано тук. Той е усърден, нетърпелив и не вижда по-далеч от войната между двете партии.

„И вие се доверявате на този глупак, добри ми поддръжници на правата вяра! Та той все още си мисли, че живее по времето на господин адмирала. Нима не разбирате, че е все едно дали кралството ще бъде разкъсано заради религията или заради нечия собствена облага, както иска това вятърничавият Франсоа. Братовчедът Конде и Двуносия си приличат по това, че нищо няма да постигнат и че идват съвсем не навреме. Те трябваше да си стоят там, където си бяха. Но най-много бърза онзи, комуто съдбата нищо не е предопределила.“

Така разглеждаше Анри нещата сам за себе си и в същото време продължаваше дейно да приема нови привърженици, за да може чрез тяхната многочисленост да стресне френския двор, докато оттам дойдеха предложения за преговори. И тъй като не можеше да се разбере с братовчед си, своя предишен приятел, той установи връзка с крепостта Ла Рошел. Нека там вътре разберат кой е той: техен приятел, както отколе, но принц от кралска кръв. Те настояваха той да отиде на проповед, защото в противен случай не можел да разчита на защитниците на истинната вяра. Братовчедът Конде бе очернил Анри пред тях като изгубена овца. Ако протестантите го отблъснеха, той нямаше да представлява повече никаква опасност за братовчед си; затова и братовчедът стана зъл, защото вече беше оглупял.

И от друга страна положението не беше по-добро; френският двор сключи с монсеньор мир, благодарение на който монсеньор буквално се награби с провинции, доходи и пенсии. На Наварския крал не бе дадено нищо, освен правото да бъде от името на негово величество губернатор на Гийена, с което само бе потвърдена предишната му титла. И той трябваше да бъде доволен от това, защото какво друго би могъл да очаква? Никаква партия, никаква земя и главно — никакви пари. Впрочем по този начин той се съгласи с подялбата на кралството — макар и само временно, както сам се уверяваше. Но това няма никакво значение, когато си принуден да се оттеглиш като „кралче“ на юг и да останеш там изолиран от големите държавни дела. И кой знае докога щеше да трае това. Кой ли би си помислил, че ще трябва да минат още десет години: та това беше цяла вечност за един двадесет и три годишен човек!

„Трябва да се въоръжим с търпение, на което сме се научили в Лувърския дворец. Отсрочки, отстъпки, отричане пред външния свят, а вътрешно само упоритата надежда: ние вече минахме през тази школа и никой не може да ни надмине в това отношение. Драги господа от крепостта Ла Рошел, вие на всяка цена имате нужда от партиен вожд и той трябва да посещава вашите проповеди? Е добре, отивам, ето аз отивам. Онзи, който е приел подялбата на кралството, може също така да отдели една от друга и двете религии: макар че и едното, и другото са му еднакво неприятни, но вашата упоритост го принуждава. Вземете пример от моите дворяни-католици, те са по-умерените. Впрочем те не могат вече да се отделят от мен, защото отношенията им с техния двор съвсем са влошени. Аз ще ги задържа при себе си дори и да не ходя вече на литургия. На проповед обаче ще отида, за да мога да привлека и вас, които повече упорствувате. По-късно няма да печелите от това пред мен, защото аз не обичам твърдоглавите, макар че обикновено най-добродетелните са сред тях, а кого ли друг бих могъл да обичам повече? Но случва се така, че някой се представя за добродетелен, а всъщност е само глупав и зъл — поради което именно сега между мен и братовчед ми Конде ще изникне голяма вражда. Той вече подрежда фигурите си, но аз с един ход ще му дам мат, защото отивам на проповед.“

„Ако знаехте, добри хора — мислеше си Анри, докато дълго и обстойно обмисляше преминаването си към протестантската църква, — ако знаехте, че всъщност всичко зависи само от един факт, от малко добра воля и малко късмет!“

И той никому не каза, че всъщност имаше предвид това, че е принц от кралска кръв; защото и гордостта може да се превърне в потайна хитрост.

Той накара да доведат сестра му Катрин в Ниор. Ниор е град на границата на провинциите Поату и Сентонж, съвсем близо до светата Мека на хугенотите; той ще влезе там едва след като бъде приет отново в лоното на протестантската църква, за да няма нужда да се срамува от завръщането си. На тринадесети юни в Ниор той тържествено се отрече от католическата вяра. Като живо доказателство за това до него стоеше Бурбонската принцеса, неговата сестра, вярна протестантка и в най-тежките времена. На двадесет и осми същия месец той влезе в Ла Рошел. Сега вече нямаше нужда да скланя чело и камбаните забиха тържествено и за него, както на времето за милата му майка, кралица Жана, чиято крепост и прибежище бе винаги Ла Рошел. Сам той бе обсаждал града с войска от католици: някои си припомниха това и мълчаха, когато той минаваше покрай тях, или се побутваха помежду си със стиснати юмруци. Анри всичко забелязваше. Но сега трябваше да си налага търпение. Затова никой не мисли, че ще трябва да минат цели десет години — истинска вечност.

Заедно с него в града влязоха и много дворяни-католици и той нарочно се яви с тях зад градските стени.

„Аз имам и други хора освен вас в страната. Те не принадлежат към никаква религия, а само на мен и на кралството, които веднъж все ще трябва да станат едно цяло.“

Той никому не каза това или проведе само един-единствен разговор по този повод с един придворен от Перигор, впрочем същия, с когото се бе разхождал преди много време тук на морския бряг и двамата заедно бяха отишли да изпият чаша вино хей там в една разрушена къща. Тъй като господин Мишел дьо Монтен пристигна заедно с група дворяни, в присъствието на всички Анри се престори, че не го познава отблизо: не го заговори, а само някак необикновено се усмихна, когато мина край него и господин Мишел му отвърна със същата многозначителна и скрита усмивка. Щом му се удаде възможност, Анри отпрати всички; в отговор на едно кимване с глава при него остана само един-единствен.

Останал сам с него в прохладната зала, Анри го прегърна и го отведе под ръка към масата, върху която сам постави кана с вино и две чаши. Бедният дворянин храбро се чукна с него, макар че не можеше да очаква нищо добро от виното. Откакто се бяха видели за първи път, той страдаше от камъни в бъбреците. Тогава бе огорчен от предчувствието за наближаващата старост като от някаква действителност; а ето че сега вече я бе опознал. Бе започнал да ходи на бани и щеше да продължи да ги прави до края на живота си. Любимата му тема за разговор сега бяха предимно всевъзможните минерални извори във всички краища на света, както и начините на лечение у различните народи, защото италианците например предпочитаха да пият водата, докато германците я използуваха за лечебни бани. Той бе направил две важни открития, които са били известни на древността и забравени оттогава. Първо, човек, който не се къпе, живее вечно под една обвивка от мръсотия и със запушени пори. Второ, занемаряването на собствената природа се използува от една класа за нейна изгода. Страдащият от камъни в бъбреците можеше да разговаря часове наред за лекарското съсловие, като се позоваваше на примера на кайзер Адриан, на философа Диоген и на много други. Сега той се отказа от всичко това, дори му се удаде, докато траеше разговорът им, наистина да забрави най-близките си грижи.

Анри го попита с каква цел е дошъл и на дворянина и през ум не му мина да започне да го занимава със своите минерални бани. Каза, че дошъл да посети този необикновен нов кралски двор „без религия“. Анри му отвърна, че в случая по-скоро можело да се говори за двор с две религии, на което господин Мишел дьо Монтен му възрази със спокойна усмивка: това било едно и също. От две религии само една можела да бъде вярната и само нея трябва да изповядваме. А който допуска и друга, той не може да направи разлика и всъщност би могъл да мине и без двете.

— Знам ли аз! — вметна Анри.

Той бе запомнил този израз още от времето на първия им разговор и сега думите дойдоха на място. Събеседникът му не отрече това; той само поклати глава и каза, че такова нещо можело да се каже само пред бога.

„Всъщност ние нямаме достъп до знанието божие. Тъкмо затова сме предопределени да усвояваме земното знание и в повечето случаи успяваме с помощта на умереността и съмнението.“

— Аз обичам умерените средни натури. Липсата на мярка дори в доброто ми е почти противна и в повечето случаи ми сковава езика и аз не знам как да я назова.

Той искаше да спомене и Платон, но Анри живо го увери в радостта си, че той все пак има възможност да беседва с него свободно. Предложи да вдигнат чаши за добро съседство тук, в родния юг. Благородникът пи, без да мисли за камъните си. От виното сърцето му се разтвори и със зачервени бузи той заговори с най-непосредствена откровеност. Назова на седящия пред него млад човек всичко, което го ръководеше — враждите, неуспехите, отчаяното му люшкане между двете вероизповедания, страха, че нищо няма да постигне, че ще остане сам и дори ще се откъсне от родината. Само на избраниците си съдбата изпраща подобни изпитания и, както се оказа, Монтен беше дошъл тук само за да каже това.

Той искаше да се увери дали един умерен, склонен към съмнение дух ще съумее да противостои на крайностите на неблагоразумието, застрашаващи го отвред. Човешката природа се пилее непрекъснато между тези крайности, както ни учи историята и го доказват древните автори. Заслепени, които само буйствуват и нищо не разбират: такъв се оказва човешкият род. Рядко срещаните смъртни, дарени от всевишния със здрава душа, трябва да я крият преди всичко от склонните към насилие болни: иначе не биха стигнали далеко. Повечето време от историята на човечеството е преминало сред избухванията на неговите душевни епидемии и занапред ще продължава така. И това дори е щастие; защото душевните болести, които поне намират отдушник, все пак са по-леките — omnia vitia in aperto leviora sunt^[1].

После и той дигна наздравица. Беше ходил в Париж и бе присъствувал там на събрание на Лигата. И сега помоли Анри да изпразни чашата си в чест на успешното избухване на едно тежко душевно заболяване. После заговори така строго и твърдо, сякаш той сам беше борецът срещу Лигата и нейното испанско злато, сам набираше търпеливо привърженици, сам щеше да наследи кралството — и каза:

— Лигата я очаква тепърва разцвет и упадък, а после ще дойде вашият час, сир. Нека не питаме колко ще трае той и дали след това няма отново да се възцари обикновеното безумие. Няма да мислим сега за това. Едно е сигурно — аз ще видя моя крал коронован.

Сега той наистина бе обзет от постоянните си телесни болки. Пък и разбра по вида и държането на събеседника си, че бе говорил достатъчно, и стана.

А Анри бе дълбоко разчувствуван от собственото си съзнание: о него се блъскаха като в кънтяща мед думите, произнесени от Монтен. Той възкликна:

— Това вие го казвате, приятелю! Аз съм принц от кралска кръв — и той тръгна с дълги крачки през залата и извика: — И защото съм принц от кралска кръв, ще изпреваря всички. Имам за това правото и призванието.

Монтен го следеше с поглед. Той по-скоро си бе позволил да направи едно съждение относно здравия и болния дух на отделния човек и на цели епохи. Но кимна с глава и каза:

— Това мислех и аз.

Защото му се струваше и с всеки миг му ставаше все по-ясно, че те двамата бяха говорили като в хор: различни ноти — слели се в хармония, Монтен се поклони, за да се оттегли, и заключи:

— Едно име обединява и обяснява онова, което никога не би могло да се обясни другояче. Един флорентински творец, чиито големи произведения аз похвалих, в желанието си да се оправдае пред мен, задето ги бе създал, ми каза: той могъл да направи всичко това само защото имал щастието да бъде потомък на графовете Каноса. Името му е Микеланджело.

Анри избърза към отиващия си философ, прегърна го още веднъж и му рече на ухото:

— Аз нямам още свои произведения. Но ще ги създам.