Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (62)

Омраза

О, химн на величието и на властвуващото всемогъщество! Дворът отстъпва встрани, дори и играещите на карти, заедно с краля, отстъпват към стената и по средата на залата се разтваря пътека, оградена от момчета, най-стройните, избрани от цялото кралство. От образувания шпалир се лее светлина; други момчета, минаващи по пътеката между тях, осигуряват музикалния съпровод. Съзвучната мелодия на техните инструменти оглася залата, издига се нагоре и възхвалява всевишния. Сега се появяват дамите, само най-блестящите от придворните дами и най-прелестните от госпожиците. Разнасят се благоухания и високо над главите се люлее балдахин, носен от четири джуджета, облечени в червени костюми с дълги бради от памук. Под балдахина се придвижва със собствената си особа рядко представяната на двора декоративна фигура, скъпоценният залог на великата сила във френския двор: Елизабет, ерцхерцогинята, родната дъщеря на римския император.

Никога никой не я беше виждал толкова отблизо в лицето, макар че и сега с помощта на блестящите и трепкащи светлини се бяха погрижили да не могат присъствуващите да я видят много ясно. Освен това имаха възможност да й се любуват само мъжете; на пола с много по-проницателния и дързък поглед благоразумно бе възложена задачата сам да участвува в шествието. И ето Хабсбургският дом се представяше сега от една деветнадесетгодишна девойка; кому обаче биха направили впечатление годините й при вида на тази маска без определена възраст, замръзнала като златото, сред което тя се движеше. Този път не я придвижваха на колелца испанските свещеници, които се обливаха в пот под килимите на нейния трон. Сега тя сама местеше нозете си, а те съвсем не бяха нежни. Тя навярно имаше дълги и дебели крака, ако въобще някой би дръзнал да направи подобно рисковано наблюдение. Много бе възможно този или онзи да бе успял да проникне през бронята на нейното име и сан чак до краката й и да бе имал възможност лично и не без ирония да изпита тежестта на тези необикновени крайници. Сега и тя самата бе изцяло погълната от задължението си да пристъпва напред. При всяка стъпка едва се сдържаше да не падне и носеше — олюлявайки се през този безкраен, както на нея й се струваше, низ от помещения, мислейки, че никога няма да достигне до тъмнината на края на коридора, — носеше, олюлявайки се, масата от злато, тежестта на короната и на безброй многото скъпоценни камъни, гривни, катарами и пръстени, а също и обувките си от тежко злато — влачеше златото на главата, на гърдите, на краката си, олюлявайки се под тежестта му, към далечните, потънали в мрак коридори.

Жадуваше ли тя да стигне по-скоро там? За последен път блесна златото по гърба й и на пода се отрази светлината от металната й крачка. Постепенно остана само блясъкът от украшенията й. И накрая една искра от короната. После падна мрак. Спусна се завеса. Всичко отмина и нямаше повече да се върне — и всичко можеше да бъде прието символично, както и цялото това тържествено представление. А невидимата и хитра организаторка стоеше скрита в своята далечна стая и не без основание разчиташе на безупречното въздействие на демонстрираното великолепие. На кого от зрителите загасването на този блясък напомни същевременно и неминуемия му край? На един осъдително злобен дух, какъвто бе Дю Барта, оцелял след Вартоломеевата нощ и оттогава още по-малко прощаващ на хората стремежа им да се мерят с бога. Що се отнася до него, Дю Барта осъди участието на ерцхерцогинята в процесията; и той произнесе тихо на глас:

Пред всичко нявга в хаоса извечен —

пред образ, място, вещество и време —

той, вишният, в едно бе всичко вече

и всичко сам понесе като бреме.

Неузнаваем бе и безконечен,

с лице бездвижно, сякаш сляп и глух,

той целият бе светлина и дух.

Безсмъртен бе, невидим, мълчалив,

добър и мъдър, чист и справедлив.

Тихо! — тук този християнин предизвика всеобщо раздразнение и от всички страни грубо го смушиха и го накараха да млъкне. Останал едва ли не единствен от своите след страшната сеч, той си позволяваше на всичко отгоре да прави непочтителни сравнения със своя бог, който едва ли бе ходил със златни обувки. Напротив, френският двор видя своята победа, олицетворена от един идол, видя пред себе си победата, движеща се сред блясък, благоухания и приятна музика, и бе готов от този миг нататък да я възвестява надлъж и шир, из целия град и из цялата страна, колкото бе угодно на мадам Катерина.

Кой можеше все още да се съмнява в победата? Освен християните съществуваха и чувствителни натури. Младият Д’Елбьоф по природа беше склонен да откликва на събитията начаса или да следва порива на чувствата си. Бе разбрал, че Елизабет можеше да бъде както на деветнадесет, така и на деветдесет години. Той гледаше как Карл Девети сподири с поглед жена си и този поглед изразяваше чувствата на всички присъствуващи: суеверно покорство, примесено с иронична нотка. Досега Елизабет бе представяна на два пъти на краля и на неговия двор: в навечерието на жестоката сеч и ето веднага след нея. И когато Елизабет заслиза по тъмните стълби надолу към своите тъжни покои, Д’Елбьоф, додето гледаше появилите се сега нови придворни госпожици, си помисли: кой ще я прегърне? После високо над главите се понесе нов балдахин.

Шествието продължаваше все така пищно — само един от присъствуващите нито виждаше, нито чуваше нещо, нито усещаше приятните парфюми на минаващите край него. Той усещаше само миризмата на кръв и чуваше смъртни викове; виждаше другарите си нахвърляни на камара в пози, каквито могат да заемат само мъртъвци. През цялата вечер той се бе мъчил да се владее, бе наблюдавал, затворен в себе си и мъчейки се да не предизвика никого. Но това не можеше да трае безконечно: той не беше философ, нито предвидлив убиец, а и сърцето му не бе студено като стаичката на страшната старица. Гърдите и устата му горяха трескаво; той изнемогваше и това бе единственото му непосредствено чувство. Сега блуждаещият му наоколо поглед потърси чисто и просто нещо за пийване. Като не откри нищо, той изведнъж се учуди, задето наоколо му бе така тясно и хората бяха тъй близо до него. Чувството на притеснение от телата на себеподобните — за него то беше още неизвестно, защото той бе живял винаги заобиколен от своите хора. Неочаквано сега Анри разбра какво ставаше с него. Той мразеше. Разбра какво означаваше омразата — дива, непреодолима, по-страшна дори, отколкото през ужасната Вартоломеева нощ.

„Дано всички паднете убити! — помисли си той, издаде брадичката си напред и се огледа наоколо изпод приведеното си чело, както никога не бе гледал досега. — Пък ако ще и аз да загина заедно с вас! Проказата — как искам да съм се заразил от проказа! Вие още не забелязвате първото бяло зрънце върху кожата ми, но аз ще ви заразя, докато телата ви се разядат от гнойни язви! Всички — нозете и ръцете на всички ви, опръскани с кръвта на моите скъпи мъртъвци! Мен вие ме оставихте жив, за да мога да гледам победата ви с всички подробности, да присъствувам на тържественото шествие и да видя това ваше плашило от злато! В кого да забия зъбите си?“ — помисли си той и се огледа да подбере жертвата си. Нито едно от лицата наоколо, белязани от раболепие, нахалство и ирония, не му се стори подходящо за стръвната му жажда. „Кръвта ти искам, страстно желан мой неприятелю!“

Пред очите му се мярна бузата на някакъв любопитен, който му намигаше с явна фамилиарност: някаква особено безсрамна буза! Онзи дори не я отдръпна, когато Анри я захапа. Впи зъбите си със сила. Някога бе гледал двама борещи се селяни в своята провинция: единият от тях бе захапал другия точно така — той си го припомни в същия миг, когато сам извади зъбите си от чуждата буза. В устата му остана чувство на погнуса и удовлетворение. А любопитният, чиято кръв покапа чак по бялата му колосана яка — защо не извика той? Дори едва изстена. Заговори — фамилиарно, тихо и все още съвсем близо до лицето му.

— Ваше величество, кралю на Навара. Не виждате ли моята черна дреха и дългото ми бледо лице. Вие ухапахте един шут, защото аз съм шутът на този двор.

Като чу това, Анри се отдръпна от ухапания, доколкото му позволи навалицата. Онзи обаче го последва. Прикри кървящата си буза с ръка и каза с глух, треперещ в низините глас:

— Никой не бива да види какво направихме ние двамата с вас! Един шут трябва да бъде тъжен, той трябва да познава нещастието и тъкмо поради това да се прави на безкрайно смешен. Така ли е? Тогава вие спокойно бихте могли да заемете моето място, господин кралю на Навара, а аз вашето. И никому смяната няма да направи впечатление.

И в същия миг шутът изчезна сред тълпата. Никой от присъствуващите не знаеше какво му бе сторил Анри. Сега и той самият бе обзет от съмнение. Бе преживял току-що няколко ужасно объркани мига. Направи усилие да се окопити, за да види ясно какво ставаше във френския двор под прикритието на празничната действителност. Охо, ето я и Марго!

Пред френския двор високо над главите на всички се показа нов балдахин. Под него вървеше принцеса Валоа, мадам Маргарита, нашата Марго. Тя бе принудена да се омъжи за хугенота; сега обаче всеки от нас вече е наясно защо и с каква цел бе направено това. Нейният брак принесе ползата си и оправда своето осъществяване. Който се е съмнявал в това, нека погледне сега как Наварската кралица носи гордо главата си и пристъпва нежно върху своите крачка. Не е замръзнала в злато велика сила, пред която ние трябва да падаме ничком. Това е самата лекота — сякаш е лесно да бъдеш тъй красива! Но нашата Марго явно без никакво усилие тържествува над всички слабости — и над своите, и над нашите. Хвала вам, мадам! Вие преобразявате и нас чрез онова, което постигате сама, и ни вдъхвате много сила: главно чувството на облекчение; защото то доста бе пострадало през последната нощ. И нека признаем, че нашата тленна обвивка доста се бе пропила с кръв. Ние бяхме попаднали в локви кръв и още оставяхме кървави дири след себе си. А вие, мадам Маргарита, ни превръщате в пеперуди, които пърхат в чистата светлина, мимолетни и все пак подобни на вашата безсмъртна душа. Ние знаем само две богини: мадам Венера и пресветата дева. Затова всички жени заслужават нашата смирена благодарност за оказаната ни милост и опрощение. Бъдете благословена!

И докато целият двор споделяше тези чувства, все някой от придворните трябваше пръв да ги изрази външно. Това стори някой си господин дьо Брантом; той си позволи да докосне с устни ефирно носещата се ръчица. Тогава и други започнаха да напират между носачите на канделабрите и да докосват с устни нежната ръка. Марго, приела ролята на благодетелка на тълпата, им се усмихваше не по-тщеславно, отколкото подобаваше, и по-скоро трогната. Крачката й бяха малки и явно леко носеха тялото и никой и не помисляше да претегля наум тежестта на нейните бедра, макар че мнозина можеха да се опрат на собствения си опит. Преди още да си помислят за това, нейната широкопола рокля ги бе отминала. Тя бе четириъгълна, тясна в талията и много широка на ханшовете. Нежните й тонове блестяха и се преливаха един в друг, а бялата й ръчица се носеше над тях — така и Марго щеше да потъне в тъмния коридор накрая. Но тя и не мислеше да стори това, а изведнъж се обърна и цялото шествие се олюля подире й: цигуларите, духачите, придворните дами, придворните госпожици и още много други участници, та дори и една маймуна.

Марго насмалко не изгуби балдахина си, защото изтича напред, търсейки някого. Не можа да го намери — но сред целувките, които бяха докоснали нейната носеща се във въздуха ръка, една я бе изгорила така пламенно, че тя за миг се бе спряла. Цялата процесия, която вървеше подире й, се сблъска от нейното спиране: задните настъпиха петите на предните, някой настъпи маймуната и тя изкрещя. Марго стоеше и чакаше. Мъжът с пламенните устни не вдигна лице, макар че тя го погали леко с ръката си и дори си позволи да произнесе някаква призивна дума. Но след като бе приела да играе ролята на всеобща дарителка на щастие, тя нямаше право да се застоява пред един отделен човек, който сигурно също не се чувствуваше много удобно сега. Продължавай, Марго! Пред теб и зад гърба ти има само шпионки на твоята майка!

От предверието пред салона на краля, непосредствено преди да изчезне в мрака, тя погледна още веднъж назад. През това време някогашният й любовник вече бе сменил мястото си и тя не можа да го види. Разочарована, Марго зави край ъгъла, но се усмихваше ласкаво.

Щом тя изчезна, шествието, което бе вървяло вкупом и се бе държало почтително само заради нея, сега изведнъж се разпусна. Леконравните госпожици бяха избрали спътниците си за тази нощ още на минаване и сега ги поведоха със себе си. Някои ревниви дворяни изтеглиха жените си от тълпата, съпроводени от смеха на останалите. Това вече не бе никаква тържествена процесия, а само една разюздена тълпа се препъваше през голямата зала. Свирейки, музикантите подскачаха във въздуха, а носачите на канделабрите изгасиха свещите, преди други да ги избият из ръцете им. Никой не можа да си спомни по-късно как се стигна до случилото се след малко безчинство и кой бе извикал съдбоносните слова.

Преди всичко никой не видя лицето, към което бяха отправени те.

— Кого си избираш за тази нощ?

Но веднага след това бе произнесено и името „Голяма Берта“. Оттам стана ясно, че подканата бе отправена към женското джудже в клетката. „Голямата Берта“ принадлежеше на мадам Катерина; тя беше висока осемнадесет цола^[1] и когато имаше голяма навалица, я носеха в кафеза като папагал. Лакеят, който носеше на една пръчка кафеза с джуджето, водеше и маймуната. Извикаше ли маймуната, всеки път изкрещяваше и джуджето, и неговият глас беше много по-животински. Тази малка женска фигура имаше огромна глава с прекалено издадено чело, със силно изпъкнали очи, а от беззъбата й уста течаха лиги. „Голямата Берта“ бе облечена като знатна дама, с перли в редките коси.

— Голяма Берта! Кого си избираш ти за тази нощ?

При този въпрос уродливото създание изграчи отвратително, от което маймуната се изплаши и дръпна силно синджира си; лакеят, който я водеше, едва не падна. От тласъка обаче се отвори вратата на кафеза; сега пътят на джуджето бе открит. Дотук всичко приличаше на случайност. Едва по-късно всички комбинираха стечението на обстоятелствата: маймуната, несръчния лакей, разтворилия се на пръчката кафез и преди всичко ужасения вик на идиотката, когато чу подхвърлената й парола. Камшикът на старата кралица я бе научил и сега, обзета от див ужас, тя изпълни онова, което й бе заповядано. Попадна точно на Наварския крал — впрочем и тази случайност, разгледана по-отблизо, се разкри като предварително подготвена. В момента и на самото място всички сметнаха, че когато скочи от кафеза си, „Голямата Берта“ случайно се бе спряла на Наварския крал.

Тя скочи отгоре на врата му, ритайки с крака и продължавайки да крещи, напъха се в отворите на дрехите му и никой не можеше да я откъсне оттам. Щом той успееше да извади едното й краче от отвора на широкия си ръкав, ръцете й пък обгръщаха още по-силно врата му. Мъчейки се да се освободи от нея, той се въртеше сам около себе си: те танцуваха!

— Тя си избра него за през нощта и той се радва!

Отдавна френският двор не се бе смял така неистово.

Като видя, че всичко бе загубено, Анри, естествено побягна. Зад гърба му придворните се превиваха от смях, надаваха отделни силни крясъци сред мученето и хриптенето и после падаха на пода, премалели от смях. А през това време той тичаше по стълби и през коридори с джуджето на врата. Не се опитваше вече да се освободи от нея. И без това тя достатъчно се бе подмокрила и бе намокрила и неговите дрехи и за да му докаже привързаността си, ближеше бузата му. То бе същински бяг през някакъв кошмарен, невъзможен сън. Никой не се изпречи насреща му, а тази вечер дори и фенерите не светеха през ленените си абажури. Само луната осветяваше от време на време ужасното приключение.

Когато стигна пред вратата на стаята си, той се бе задъхал шумно; верният Арманяк веднага му отвори.

— Как изглеждате, сир! И каква е тази воня?

— Това е моята малка приятелка, Арманяк. Няма много подобни като нея. — И тъй като тя бе престанала да ближе бузата му, той целуна най-после нейната. — А що се отнася до миризмата, Арманяк, от всички миризми и аромати, които вдишвах днес, тя е най-чистата и най-добрата.

При тези думи лицето му придоби някакъв непознат досега израз, суров и жесток. Дори и бойният му другар Арманяк се изплаши от него. Той се приближи на пръсти, за да вземе джуджето; Голямата Берта сама се изхлузи, капнала от умора. После Арманяк изчезна заедно с нея. Анри влезе сам в стаята си. Спусна резето.