Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (48)

… И чудеса

Отдавна вече гостите бяха станали шумни и сега се блъскаха един друг, разотивайки се. От двореца Анжу всички се отправиха към Лувърския дворец, където щеше да продължи прекъснатият на разсъмване бал. Тази вечер нямаше шумни препирни, ала вместо това между блъскащите се да си проправят път гости се забелязваше някаква необичайна слепота. Те съвсем не знаеха кого изблъскват от пътя си или го повличат със себе си. Дори вече едва отдаваха надлежното уважение и на най-близкия кръг около френския крал. Анри например бе изтикан надалеч, не можеше да види никъде Марго, около него се движеха само някакви стени и не се виждаше нищо напред, сякаш всичко ставаше насън. Затова той извика неволно:

— Марго!

Отговори му нечий глас:

— Тя си отиде с каретата заедно с придворните си дами. Оттук, сир, елате към мен!

Анри не виждаше онзи, който го викаше. Само позна гласа на Агрипа: и веднага отново го загуби.

— Пуснете ме да мина! — заповяда той. — Искам да отида при кралицата!

При тези думи нечий преправен глас зад него, съвсем близо до ухото му, си позволи да изрече някаква необикновено дръзка шега. Коя от кралиците имал той предвид? Елизабет Австрийска едва ли ще да го е поканила при себе си, а срещата с мадам Катерина и така, и така нямало да му се размине. Анри се огледа встрани: младият нахалник се бе скрил в тълпата и се престори, че нищо не е казал. Но това беше Дю Га, любимецът на Д’Анжу, и онова, което дрънкаше, той естествено го бе научил от своя господар, затова за Анри щеше да бъде само от полза да го чуе. Наварският крал се разсмя и кимна на момъка да излезе напред. В същия миг Дю Га полетя съвсем неочаквано с целия си ръст в полудъга над главите на хората и изквича във въздуха. Причината за това бе, че Леви дьо Леран, красивият паж сред протестантските придворни на краля, из един път го бе запратил нагоре, блъскайки го с коляното си по любимия му задник. Онези, върху чиито глави падна любимецът, се отдръпнаха встрани и полетяха върху стоящите до тях. Имаше опасност движението да повлече всички в опасна безреда. Един господин от френския двор, на име Д’Елбьоф, хвана безцеремонно Наварския крал под ръка и дръпна встрани висящата пред стената завеса: неочаквано и двамата вдъхнаха свеж въздух и останаха съвсем сами в мрака.

Всичко стана много бързо, безмълвно, изненадващо и изглеждаше съвсем подозрително — затова сега Анри стори това, което бе пропуснал, докато бе стоял сам и беззащитен пред Гиз — хвана кинжала си. Д’Елбьоф каза младежки възторжено:

— Ако не желаете да ме смятате за приятел, сир, ето ви гърдите ми! — и се разгърди.

Анри се наведе напред, не можа да познае лицето, но и преди това, заслепен от светлината, не бе видял приятелския израз върху него. Затова остана все така недоверчив.

— Вървете напред! Искам да стигна в Лувър. Не се отклонявайте нито крачка встрани!

Когато пристигнаха, портата в края на моста беше отворена, но съвсем малко и не можеше нито да бъде разтворена изцяло, нито затворена напълно, защото отвътре едни се блъскаха да се измъкнат, а други ги притискаха между двете й крила. Диви крясъци съпровождаха блъсканицата. Мъждукащата светлина на самотни факли озаряваше разкривени лица. Анри разпозна остри брадички и груби, кожени елеци: неговите хора се мъчеха да излязат навън. Те не бяха участвували в кралската трапеза, най-бедните от неговите придворни и обикновените му войници не се бяха поддали на изкушенията на този двор — бяха се възползували само от случая да пребъркат кесиите на неколцина граждани в този непознат град и може би ги бяха убили и сега бързаха да не ги сполети същата участ. Лесно им беше на тях. Те ругаеха и удряха, защото стражата на Лувърския дворец не ги пускаше да излязат навън.

Кралят им извика. Те го познаха и изведнъж престанаха да се блъскат. Чуха се ясно нечии думи.

— Убиват, сир! Елате с нас!

Анри се огледа: Д’Елбьоф все още беше край него.

„Направете каквото искат вашите хора от вас!“ — отвърна той на погледа му.

Зад портата някой заповяда:

— Навара е навън, въведете го в двора!

— Пуснете ме да вляза! — рече Анри на своите хора.

Те обаче не го пускаха.

— Ние няма да си вървим без тебе, noust Henric! Конете ни чакат в конюшните, ние ще си пробием път заедно с тебе и ще се върнем тук обратно с хиляди!

Те го наобиколиха и се осмелиха да се вкопчат в него — бяха готови дори да го повлекат със себе си напред и движението им се ръководеше от пълното им доверие в живота; бяха се вкопчили о него като в роден, обрасъл с лозя хълм, който ги закриляше и който те бяха готови да бранят докрай и да не го предадат и на превишаващия ги враг.

Достатъчно бе само той да им заповяда.

— Оставете ме да говоря с капитана! — настоя той вместо това, тъй като тъкмо сега видя кой издаваше командите от моста.

Междувременно капитан Дьо Нансе бе заповядал да разтворят широко портите — нека всички хугеноти се изтеглят, с изключение на техния крал. Острите брадички и грубите кожени елеци се втурнаха напред и минаха тичешком край оредялата група, заобиколила Анри. Стената от мъжки тела около него изтъня и съвсем се разпадна. Някой, който все още стоеше наблизо, промълви:

— Това е последният миг.

Плах глас на приятел, появил се точно навреме в последната минута, ала твърде късно, за да има право да се вкопчи в него. Въпреки това той хвана Анри и го принуди да се бори за всяка крачка, като не го пускаше да се приближи до портата. Двамата се бореха като самозабравили се, докато най-после ги разтърваха, а те вече имаха подутини по телата и бяха разпокъсали дрехите си.

Гласът на капитана прокънтя:

— Какво ви прихваща, Д’Елбьоф! Никой няма да убива Наварския крал. Той ще бъде съпроводен почтително обратно до двореца.

Анри, който отново можеше да вижда ясно около себе си, не забеляза повече никого от своите хора и капитан Дьо Нансе, който бе останал сам край него сега, премина към непочтителен тон:

— Сир, още при вашето пристигане аз имах честта да ви уверя: колкото повече хугеноти влязат в Лувър, толкова по-добре. За жалост, група от тях току-що ни се изплъзнаха. Благодарение на свети Вартоломей вие все още сте ни в ръцете.

При тези думи с ловкостта на осемнадесетте си години Анри зашлеви една плесница на капитана и мина напред. Успя само да види разстроеното лице на ударения. Когато обаче неколцина въоръжени стражи се втурнаха подире му, той чу капитана:

— Стой! — Дьо Нансе изскърца най-напред със зъби, после изстена: — По-късно ще се разплатим!

Откъм двореца се носеше танцова музика, прозорците бяха широко разтворени, под някаква разсеяна светлина човешки фигури се движеха една срещу друга, а после редиците им се разделяха. Анри стоеше долу и я търсеше нагоре с поглед, крайно време беше да я открие. Все нови и нови объркващи събития го отделяха от нея, а и тя самата не му изпращаше никакво съобщение. Той гледаше нагоре от мрака към неизвестното и сърцето му биеше лудо. Сред жълтата разсеяна светлина, под нежните звуци на оркестъра, тя може би правеше в момента своите изискани и подбрани движения и краката и ръцете й се носеха във въздуха, а лицето й се усмихваше като маска на съвършената красота.

„Ние не сме нито съвършени, нито изискани, когато сме голи, Марго!“

Той сграби с две ръце розите, които се издигаха нагоре чак до един отворен прозорец. Убождането от трънчетата му достави удоволствие, защото той прие болката като вест от нея. Беше готов да се покатери по дървените пречки, когато в същия миг от долната зала се изсипаха навън неколцина пияни дебелаци, швейцарски войници, които искаха да се облекчат навън, и то непременно върху розите и скрилите се сред храстите влюбени. Анри се промъкна в залата, а навън швейцарците избухнаха в гръмък смях, доволни от извършеното.

Залата беше караулното помещение, осветено тук-там от отделни факли, и вътре нямаше никой, освен четири статуи, които поддържаха някакъв амвон. Към съседното, отделено помещение водеха три стъпала и препъвайки се по тях, той не знаеше къде влиза. Висок свод, а горе, откъм бала, се носеше риданието на цигулки и навред нямаше никаква светлина.

— Ехей! Има ли някой тук?

— Разбира се, че има! — отвърнаха едновременно двама и Анри, който бе станал само зрение и слух, разпозна гласовете, а после съзря на черния фон белезникави движещи се фигури.

— Д’Анжу и Гиз! — извика той към тях. — Най-веселите от всички гости на моята сватба!

— Ти ли си, Навара? — каза както винаги сухо Анжуйският херцог. — Сега на теб ти е работа да танцуваш или да се въргаляш в леглото си. А за нас остават грижите. Хей! Донесете светлина! — рече той не по-високо от преди и никой не го чу.

— Любопитен съм да знам какви са вашите грижи. Защото аз ви знам като приятели, каквито обичам — безстрашни и открити.

— Такива сме — отвърна Гиз. — Затова и така се стараем да не избухне в Париж въстание заради твоята женитба!

— Парижани не търпят никакви еретици! Хей, дайте светлина! — пошепна Д’Анжу.

Анри каза:

— И затова вие събирате тук, и особено ти, Гиз, все повече войски, а разпространявате из града мълвата, че тук гъмжало от войници на господин адмирала.

— Хей, дайте светлина! Това няма никакво значение; те са се помирили двамата — Колини и Гиз. Моят августейш брат ги сдобри.

В това време се появи светлина: беше Конде, братовчедът на Анри. Той вървеше с голяма група прислужници със свещници в ръце.

— Безпокоях се за тебе, братовчеде. Добре че те намирам в такава сигурна компания!

— Те са се сдобрили, знаеш ли ти това, братовчеде Конде? Гиз и Колини са сключили приятелство, подчинявайки се на краля.

Свещите хвърляха светлина върху лицата. Анри изведнъж усети някакво ново необикновено желание да хвърли дръзка светлина и върху нещата.

— Още твоят баща, Гиз, и всички твои хора искаха да убият господин адмирала; но преди това да им се удаде, той сам накара да убият твоя баща. Оттогава насам вие разпалвате жаждата си за мъст един от друг, всеки нов Гиз от предишния.

— Хей, дайте светлина! — каза Д’Анжу объркан, макар че достатъчно бе осветен.

Гиз повтори с непоклатима упоритост:

— Аз се помирих с Колини. Той въпреки това извика тук своя гвардейски полк, но аз все пак му имам доверие.

— Той няма никаква вина за смъртта на твоя баща. Кълне се в това — настоя Конде.

— Също така верни са и моите клетви — отвърна Гиз.

— Да поиграем на карти! — настоя Анжуйският херцог.

— Ти му желаеш смъртта — заяви Анри, без да сяда на масата за игра.

Донесоха им карти и те се заеха да ги бъркат, като се престориха, че не са чули думите му. Неочаквано Конде удари върху масата.

— Той вярва всичко, защото Карл го нарича свой баща. Жена му е заминала в замъка им Шатийон. Сам той отдавна вече трябваше да се оттегли на сигурно място.

— Защо не седнеш да играеш, Навара? — попита Д’Анжу малко неясно, защото дебелите му устни трепереха. Беше го страх.

— Защото отивам горе при кралицата.

— Върви, върви! Твоята женитба пази мира. Дано сватбата ти продължи вечно.

— Искам да проверя колко души липсват както от моите, така и от вашите хора. Сега вече знам каква задача бе попречила на твоя капитан Нансе да дойде на тържеството. А къде е човекът, когото ти бе изненадал скрит под леглото си, Гиз? Не беше ли той някой си господин Дьо Морвер?

— Нито познавам, нито съм виждал някога този човек! — извика Гиз без каквато и да е благородна изисканост.

Д’Анжу рече страхливо към Навара:

— Или сядай, или си върви!

Братовчедът задържа Анри.

— Нима не знаеш как изглеждаш, братовчеде? Дрехите ти са изпокъсани, лицето ти е изцапано. Откъде идваш такъв?

Анри му пошушна бързо:

— Те задържат насила нашите хора.

— Да се махаме оттук, ще си проправим път със сила! — промълви Конде.

— Не. — А високо Анри каза на един главен лакей: — Искам веднага да ме уведомите, щом Наварската кралица се прибере в стаята си! — След това седна на масата и играта започна.

Масата беше поставена под високата камина, а горе на корниза на камината стояха свещниците. Светлината на свещите падаше приглушена над играчите. В горда каменна сянка бяха застинали Марс и Церера, двете фигури, които поддържаха тази камина, откакто един някогашен майстор на име Гужон ги бе поставил там навремето. Защото скулптурите, създадени от някогашните майстори, остават след тях и продължават да носят своето бреме, докато страстите на живите изгарят подобно на свещите и след тях нищо не остава. Един осемнадесетгодишен момък не може да види това в огледалото, нито може да го почувствува по отминаването на минутите от собствения му живот. Сега обаче Анри виждаше пред себе си Анжуйския херцог, виждаше неговата трепереща долна устна, грозните влакна на брадата му, притискаща се в нежно накъдрената му колосана яка, докато престолонаследникът бе забил очи в картите. Играта не се развиваше благоприятно за него, ако се съдеше по страхливо свитите му вежди. Обезобразени уши и коси, които така ограждаха слепоочията и бузите, че придаваха нещо маймунско на лицето му: такова лице и толкова грозен нос сочат само, че собственикът им желае да убива, а сам той се страхува от смъртта. На баретата му блестяха скъпоценни украшения, ала лицето му не излъчваше никаква вътрешна светлина. То беше жалко, защото около него витаеха само тъмни духове.

„Същинска мадам Катерина! — помисли си Навара. — Той е нейната истинска издънка: нему тя е искала да предаде способността си да върши черни дела. Но не е успяла и аз го съжалявам, защото ще може да убива само прикрит зад нейните поли, останал обаче сам, без старицата, той веднага ще изгуби играта!“

— Коз! — извика Навара и хвърли картата си върху купчината на масата.

Светлината от свещите се разпръскваше отвисоко върху тях, потрепвайки леко. Д’Анжу се наведе напред, опипа хвърлената последна карта, после бързо отдръпна ръката си и я погледна. Веднага след това Конде стори същото, само че още по-рязко. Останалите двама се въздържаха, нямаше нужда да посягат, защото вече се бяха убедили.

— Кръв! — рече неприятно изненадан Гиз. — Кой кърви тук?

Навара протегна открито ръцете си напред: те бяха изподраскани като от нокти на враг след борба или като от тръни. Но никъде по тях не личеше кръв. Тогава Д’Анжу погледна собствените си ръце и не можеше да ги възпре да не треперят; вместо да пребледнее, лицето му сякаш се покри с пепел. Конде и Гиз погледнаха бегло собствените си ръце и на двамата едновременно хрумна да разбъркат натрупаните на масата карти. Изведнъж всичките им пръсти почервеняха. Не само една карта, всички карти лепнеха, лежаха върху локва кръв, върху едно кърваво петно на масата. Разпитаха веднага прислугата, заповядаха да избършат масата и главният лакей донесе ново тесте карти.

Този път забелязаха кръвта едва когато Гиз хвърли една карта, но вече не мислеше за ръцете си и никой от тях не мислеше повече за своите или за чиито и да било други човешки ръце. Изпод картите бавно, неудържимо бликаше кръвта, започна да се стича, сля се в едно и образува голямо петно. Те гледаха вцепенени и не можеха да направят нищо друго, освен да гледат изплашени и да изчакат да отмине това усещане на студ, което ги облъхна от отвъдния свят, от царството на неведомото. Гиз пръв се окопити от ужаса, скочи и изруга. Беше бял като покривката, която сега главният лакей разстла върху масата; в същия миг Анри забеляза отпечатали се върху лявата му буза петна. Настана объркване. Петното сякаш беше от неговите собствени пръсти, носеше техния отпечатък и въпреки това той го бе залепил чрез една плесница върху лицето на капитана от стражата на портата! Гиз излезе из кожата си и напусна шумно стаята. Конде сграби неочаквано главния лакей, който изтръпна от страх.

— Твоята покривка е виновна за всичко. Кръвта излиза от нея. Проклет фокусник, откъде си дошъл тук?

— От манастира Сен-Жермен — отвърна изненадващо човекът и още повече се изплаши, сякаш не биваше да признава такова нещо.

Конде не го попита нищо повече, разярен повали човека на пода и скочи отгоре му с двата си крака. Анри се огледа: от Д’Анжу не бе останала и следа. В този миг из мрака изскочи младият Леви, виконт Дьо Леран, най-красивият паж сред протестантите, и доложи със сияещо лице:

— Наварската кралица ви очаква, сир.