Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (82)

„Моята малка победа“

Нерак е град сред полето, птици летят над него, овце притичват пред портите му трополейки, а наоколо са се ширнали безбрежни, равни, необикновено плодородни поля: и така е от хиляда години насам. Хората тук обработват дърво и кожа, дялат камък и колят добитък, стоят край зелените води на Баиза и ловят риба. Но щом по пътя се появят въоръжени конници и вдигнат пушилка, хората скриват подвижното си имущество и се приближават към конниците с празни ръце, надявайки се, че те ще ги пощадят. Нямат доверие нито на стените, нито на рововете, нито пък на господата — било католици или хугеноти, — които в момента заповядват. Следващите тръгнали вече подир тях ще ги избият или ще ги прогонят. Единственото спасение за гражданина е да се предаде на всеки, който го иска, и те така и правят. В Нерак едни ходят на литургия, а другите посещават проповедите и според вероизповеданието на новия завоевател те изповядват едната или другата вяра.

След като благополучно си възвърна свободата, младият Наварски крал предпочете да заобиколи столицата По: там покойната му майка, кралица Жана, защищавайки усърдно протестантството, бе разпалила нетърпимост. Той обяви провинциалния град Нерак за своя резиденция и за седалище на двора му. Защото градът бе разположен в графство Албре, отколешно владение на прадедите му по майчина линия, и се намираше почти в сърцето на страната, която той щеше да управлява занапред. А тя се състоеше от собственото му кралство и от провинцията Гийена с главен град Бордо. Неговото кралство — това бяха все още областите Албре, Арманяк, Беарн, Бигора и Навара. Докато той бе живял в Лувър, неговите дворяни и хугеноти бяха успели да отблъснат както стария Монлюк, който бе нахлул в техните земи по заповед на френския крал, така и испанските пълчища, които слизаха тук от планината. Земята на новия губернатор, който се титулуваше и крал, се простираше покрай Пиренеите и океанския бряг чак дотам, където Жиронда се влива в океана. Това е югозападният край на страната.

Въздухът на свободата опиянява като виното, изпито на вятър и слънце. Хлябът на свободата е сладък дори и когато е корав. Каква радост беше да препуска из страната след дългото пленничество! Да се връща само рядко у дома и навред да се чувствува у дома си! Да не го дебнат повече пазачи и шпиони, и навред да има само приятели. Така се диша приятно и леко, сега на пленника всяка пастирка му се струва по-красива дори и от принцесата. Впрочем, вие изглеждате доста зле, драги ми земляци. Доста сте изпаднали, докато ние отсъствувахме оттук. Виновни за това са Монлюк, испанците и вашите две религии. Та кой ли би могъл да издържи на верския фанатизъм и вечно да се страхува за живота си! И ние можем да кажем какво означава това. Вие сте напускали изпотъпканите си ниви и опожарените домове, а тук в цялата провинция те са не по-малко от четири хиляди. И накрая сами сте се превърнали в разбойници — много добре ви разбирам. Сега обаче аз ще сложа край на всичко това и тук трябва да се възцари мир.

Понеже започваше отначало, той вярваше, че всички могат да се обновят. Да бъдеш весел и да проявяваш търпимост, нима това е трудно? Но малките градчета са покварени и заинатени поради лошия опит, който са натрупали, и вдигат мостовете над околоградските ровове, когато ние се приближаваме.

— Тюрен, ти имаш ясен глас, извикай им там горе, че губернаторът им прощава всички провинения, и че ще им заплатим всичко, което вземем от тях. Какво, не искат ли? Кажи им да бъдат разумни. Защото влезем ли при тях със сила, няма да мине без грабеж. Моят Рони вече е готов. Пък и това е съвсем естествено и никога не е било другояче.

После грабиха тук-таме по малко, изнасилваха по малко и избесиха неколцина по стар навик. Малкият непокорен градец трябваше да разбере кой е тук господарят. А след това оставиха в града комендант с малък отред войници и кралската власт отново се разшири с няколко мили. Принцът от кралска кръв я защищаваше, като обикаляше неуморно владенията си. Той каза мимоходом на един от приятелите си — Д’Обинйе, дори и на съвсем младия Рони:

— Теб ще те взема в моя таен съвет.

И когато един ден се появи и Морне, той настоя тайният кралски съвет действително да се събере в двореца в Нерак: Дю Плеси-Морне беше държавник и дипломат. Отначало съветът рядко се събираше. Един ден на връщане към дома владетелят получи съобщение, че някакви търговци били ограбени по пътя. Бързо натам! Собственикът, който получаваше обратно ограбеното, после на драго сърце плащаше данъците си — а не като селянина, който не искаше да изрови парите си от земята, дори разбойниците да подпалеха стопанството му. Занапред обаче той оставаше предан на губернатора, който му бе спасил живота и честта на дъщерите му. Те от своя страна след това приемаха доброволно някои от младите господа в стаичките си. А най-често това беше сам губернаторът. Баща им можеше да научи за това, а можеше и да не знае. Така Анри вършеше всичко на дребно, но това беше началото на нещо велико и на първо време той се стараеше да въдвори ред, законност и неговите владения отново да станат гъсто населени.

Небето беше съвсем ясно, светлината му сребрееше, а вечерите бяха толкова приятни, когато губернаторът и неговите съветници, които по-скоро бяха негови воини, препускаха след работа под розовия залез към неизвестното. А в това се заключава и щастието: да не знаеш къде ще ядеш и с коя мома ще преспиш. В Лувър всичко ставаше под недоверчивите погледи и преддверията шушукаха за всичко. Затова сега той посещаваше с още по-голяма радост бедните хора, които често дори не го познаваха, защото куртката от раирано изтъркано кадифе не издаваше кой е той, нито пуснатата му наскоро брада и обикновената филцова шапка. Пари не носеше със себе си, пък и те не му искаха да плаща за супата от зеле и гъше месо, наричана „гарбюр“, нито за наточеното направо от бурето червено вино. После парите все пак идваха, изпратени от неговата сметна палата в По. По природа бедните му бяха по-близки до сърцето от богатите: той не се питаше защо, пък и трудно можеше да си отговори. Дали защото му миришеха на здраво, а не като френския крал и неговите любимци? И неговото облекло беше пропито с пот като техните дрехи, когато седеше сред тях. Или може би ги обичаше заради цветистите изрази и заради прякорите, с които те се обръщаха към всекиго? И на него винаги му хрумваха прекръстени имена вместо истинските, дори и за най-почтените от неговите придворни. Бедните хора лесно изпадат в добро настроение, а и с него беше така.

Впрочем, беше му ясно, че той не биваше и да бъде друг. В една страна с четири хиляди изпепелени огнища и с едно подивяло население човек не бива да се перчи нагоре-надолу като недостъпен господар. Те вече си бяха имали един такъв: той не бил нито строг, нито жесток, нито алчен — само надменен, непростително надменен бил господарят спрямо хората от народа и затова един от тях го убил. Анри прие това като предупреждение; и не случайно народът го виждаше с износени панталони. Важното беше през тях да прозират силни мускули! Освен това той сам пусна за себе си слух, че две неща не можел да върши: да бъде сериозен и да чете. За простия човек сериозността е вече наполовина високомерие; на онзи обаче, който чете, на него не му е тук мястото и той да си върви по пътя, което впрочем важните господа в повечето случаи и правеха. Този не. Той живееше тук в провинцията, и притежаваше не само замъци, а и една воденица, която мелеше като всяка друга: затова тук го наричаха Мелничаря. Мелничаря от Барбаст — така го знаеха. И не питаха много-много колко често всъщност ходеше той в своята воденица и какво правеше там. Простият народ не задълбава чак дотам. Макар че не се доверява на учените, той се задоволява често само с една дума и не търси зад нея нищо скрито.

Един крал, един истински крал е тайнствено същество — но той не би бил такъв, ако е облечен в разкошни дрехи: неизвестен и прост трябва да бъде кралят. И ето, изведнъж го познаваш и сърцето ти замира. Веднъж на лов той загуби свитата си и видя до едно дърво седнал селянин.

— Какво правиш тук?

— Че какво да правя? Искам да видя краля.

— Сядай тогава зад мене! Ще вървим при него и ти ще го видиш отблизо.

Селянинът се качи зад него на коня и по пътя го попита по какво ще познае краля.

— Гледай хубаво кой ще остане с шапка на главата, когато всички останали свалят своите.

И ето той настигна свитата си и всички господа свалят веднага шапки.

— Е? — пита той селянина. — Кой е кралят?

А онзи отвръща със селяшка хитрост:

— Господарю! Или вие, или аз, един от двама ни трябва да е, защото само ние двамата сме с шапки на глава.

Зад думите му се криеше и страх, и възторг. Щом като кралят бе подвел селянина, то и селянинът се бе пошегувал с подобаваща предпазливост със своя крал. Кралят трябва да се поучи от случая. Простият човек случайно остава с шапка на глава пред него, седи дори зад гърба му върху неговия кон, ала не бива да забрави нито възторга, нито страха си. Всички подобни случки започваха с шега и завършваха с поука.

Веднъж той яздеше във весело настроение към град Байон, където градските първенци го бяха поканили на обяд. Пристига там и вижда, че трапезата е сложена на открито, и той е принуден да се храни пред очите на народа, да разговаря с всички и да отвръща на въпросите им — и колкото да се притискат те, за да вдъхнат миризмата от супата му и дори от кожения му елек, той трябва да се смее и да разговаря на техния диалект и все пак да си остане кралят и загадката. Това му се удаваше лесно, защото беше простосърдечен, но не и прост. Когато се справяше добре с подобен случай, той се чувствуваше лек и волен като след успешно проведено сражение. Докато трае изпитанието, опасността се забравя; той търси приключението и му се отдава от все сърце.

Когато сам се поканваше в някой скромен дом, той можеше да се оплаква пред бедните и от своите неволи и го правеше с ярост и с хумор — също като тях самите. Те ругаеха неговите чиновници, които им забраняваха да ловуват; тогава той сам ги взимаше със себе си на лов. Откри им, че има зъб на своя наместник, господин Дьо Вийяр; френският двор му го бе натрапил на мястото на стария Монлюк. Този Вийяр го шпионираше, сякаш все още се намираха в Лувърския дворец. Град Бордо отказваше да приеме губернатора-хугенот и тъй като Анри не можеше да стори нищо срещу това, престори се, че му е все едно. Само на трапезите на бедните хора, когато лицата им се зачервяваха, яростта му избухваше и в техните очи той ставаше бунтар, каквито бяха тук всички защитници на правата вяра. Тяхната протестантска религия беше тяхното оръжие и стана и негово оръжие. Той споделяше вярата на бедните хора.

В същото време банди хугеноти бродеха из околността и грабеха досущ като другите — и винаги най-напред църквата; после временно се оттегляха, а след три дни идваше ред и на господарската къща в селото, ако дотогава желаният откуп не беше събран и не бе оставен на определеното място. Застрашеният дворянин яхваше коня към Нерак, ала губернаторът не всякога се оказваше в двореца. Той се разхожда в градините си по течението на Баиза, така съобщаваха на просителя. А тези градини са дълги четири хиляди стъпки, и то от големите стъпки на краля. Вижте, господине, дали не е там! Рекички и високи дървета — и едните, и другите с еднаква тъмна зеленина, а короните на дърветата се свеждат една към друга над правата като игла сенчеста алея, която се нарича Гарена. Мост води от парка, достъпен за всички — към цветята и оранжерията. Не бързайте много, господине, гори ли нещо у вас? Може да го отминете, гледайте добре, господине, потърсете край каменните фонтани, надникнете във всяка беседка. Възможно е Наварският крал да седи там някъде на някое свое любимо място и да чете Плутарх. Там обаче е кралският павилион, той се охранява. Ще го познаете по червения покрив от каменни плочи. Той се отразява червен и снежнобял във водата. Само не се опитвайте да влезете там, господине, внимавайте добре! Когато губернаторът е там, никой не бива да пита какво прави той и кой е вътре!

Изплашеният дребен дворянин напуска двореца в Нерак, без да е свършил работа. Сърцето му се ожесточава срещу губернатора-хугенот. Когато на третия ден обаче разбойниците дойдоха отново, както го бяха заплашили преди това, кой връхлетя върху тях, като до последния миг бе останал скрит за погледите на всички? Анри заповяда да обесят главатаря на бандата, сякаш той не беше от неговата вяра. А хората му веднага прие в своята армия. Кралят вечеря в дома на дворянина; стопанинът и цялото му семейство бяха много щастливи и той веднага съобщи на всичките си приятели наоколо, че губернаторът-хугенот го бе спасил от разбойниците. А всъщност това беше първият принц от кралска кръв! Ние все пак ще трябва да се съобразяваме с това — в бъдеще, когато тронът може би ще остане без наследник: но дотогава има време. А засега нека той има добрината да брани нашите села от собствените си едноверци. Той е преди всичко войник, спазващ строго дисциплината, и заклет враг на всички вилнеещи банди или въоръжени скитници. Който отказва да се зачисли в някой отред, се наказва; който обаче даде клетва и след това избяга, обикновено с първата заплата в джоба, се наказва със смърт. Освен това сега най-после има вече отново пазарна полиция.

Работата върви добре — мисли си Анри, който се старае подобни писма и разговори да добиват гласност. Много важно е доверието на непознатите: то може дори да променя фактите. Много нещо може да се постигне, ако се внуши на хората, че тук в страната има само една единна вяра! Неговата войска е смесена от двете религии: той се стараеше тази новост да направи впечатление на хората и да бъде достойно оценена. В своя двор в Нерак той имаше колкото католици, толкова и протестанти; повечето от дворяните му служеха без заплата, само заради него самия и заради делото му, и бяха приучени към доблест и миролюбие — които обаче не винаги се съблюдаваха. Кралят от своя страна държеше еднакво както на своя Роклор и на своя Лаварден, така и на своя Монтгомери и на своя Лузинян; сякаш съвсем беше забравил, че последните двама изповядват неговата вяра, а първите двама не.

Той много добре знаеше това и въпреки всичко намираше смелост да провъзгласи напук на общото мнение и на действителността:

— Онзи, който изпълнява дълга си, е от моята вяра, а аз съм едноверец с онези, които са смели и добри.

Говореше така и го пишеше в писма, макар че тези думи можеха да се използуват като примка за него. Но той имаше зад гърба си прекараните години в Лувър, дългото пленничество, лъжата, ужаса пред смъртта; обръщаше се назад към страшното клане пак в името на вярата. Тъкмо той имаше право да мрази всичко човешко. Вместо това той се позоваваше само на онова, което трябваше да обединява хората, а то беше — да бъдат храбри и добри. Разбира се, той знаеше, че всичко не е толкова просто. Храбри — да, те бяха храбри. Дори в Лувър повечето от нас бяха храбри. Добри? Почти всички все още се стараят да не проявяват доброта. Затова те би трябвало да бъдат не само храбри, а и безстрашни. А той ги подмамваше, без сам да забележи с какво: с това, че подправяше добротата си с малко хитрост. Хората не презират кротостта и търпимостта, когато усетят, че са ги надхитрили.

В кралството отново не можа да се установи траен мир. Той бе свързан с името на монсеньор, брата на френския крал. Откакто бе сключен неговият мир, монсеньор не се наричаше вече Д’Алансон, а Д’Анжу и бе увеличил доходите си със сто хиляди екю рента. Кралят плащаше дори заплатите на неговите немски войски, които се бяха били срещу него. Сега монсеньор можеше да бъде спокоен за собствената си личност, макар че никога не успя да се успокои по време на краткотрайния си живот. Той побърза да отиде във Фландрия, искаше да стане крал на Нидерландия и от трон на трон да протегне ръка към ръката на Елизабет Английска: междувременно тя бе станала вече четиридесет и пет годишна. Дългокраката кралица и нейният малък италианец — така наричаше тя Двуносия: но тази двойка предизвикваше доста смях вечер в Нерак, когато губернаторът и неговият „таен съвет“ обсъждаха пред чаша вино последните новини. Инак мирът, сключен от монсеньор, се бе провалил. Парижани дори не отидоха, когато кралят им устрои тържество с фойерверк, Лигата на наглия Гиз сееше смут и рядко в кралството хората се събираха на трапеза, без да се попитат от коя вяра са. Затова френският крал свика събрание на съсловията в двореца си в Блоа. Протестантските представители не ходеха вече там, защото много добре знаеха как ги мамеха. Наварският крал обаче разпрати писма в подкрепа на мира чрез своя дипломат, господин Дьо Плеси-Морне, и преди всичко сам той ги пишеше.

Всички останали се стараеха само да си вредят един другиму — и протестанти, и католици. Последните, чувствувайки се по-силните, зовяха към насилие, докато първите настояваха за обещаната им сигурност. Който е по-слабият в момента, не бива да настоява за правата си, а да препоръчва търпение и кротост: под закрилата на тези добродетели той лесно ще увеличи силата си. А добродетел, съединена със сила, привлича повече привърженици, отколкото всяка поотделно. Анри и неговият пратеник преследваха една и съща цел и вървяха по един и същ път. Морне заяви, че неговото послание към събранието на съсловията било написано от един добронамерен католик, а всъщност то си беше само съчинение на смирения и хитър Морне. Анри пък — така писа той на събранието на съсловията — молел бога да му внуши коя от двете религии е истинската. Тогава той бил готов да й служи и да прогони невярната от своето кралство, та ако може дори и от целия свят. За щастие, бог не му направи никакво внушение — и така не се наложи той да се лиши от укрепените си градове.

Всъщност той правеше всичко възможно, за да не избухне нова междуособна война, стараеше се всячески — и когато френският крал му изпрати свои пратеници, той избърза да ги посрещне. Те трябваше да го върнат отново към католическата вяра, и то вътре в стените на верния му град Ажен. Единият пратеник беше същият Вийяр, който не го пусна да влезе в Бордо, другият — един архиепископ от неговия род, но третият беше най-важният, защото бе държавният ковчежник на Франция. Анри ги прие всичките заедно, а после — всеки поотделно. Никога не може да се знае какво би казал човек, когато няма свидетели, и особено когато се касае за парични въпроси. На общото им заседание архиепископът оплакваше страданията на народа и Анри дори се просълзи, ала в същото време си мислеше, че страданията на народа бяха и негови, но не и на архиепископа; и затова именно кралството бе предопределено нему. Впрочем, това му бе внушено от бога. И още в същия миг той изпрати своите хора да щурмуват един град. Добрият Вийяр бе лишил града от войниците му, защото се нуждаеше от тях, за да се яви със силна охрана пред своя губернатор.

„Моята малка победа! — ликуваше Анри в душата си; и пак проля една сълза, но кой може да отличи сълзите на радост от другите? — Моята малка победа!“

Маркиз Дьо Вийяр си отмъсти, и то доста скоро. Анри играеше на „дълга топка“ в двора на своя дворец, заграден в четириъгълник от високи здания. Украсени с резба прозорци и стройни колонади откъм лицевата страна, широка величествена двойна стълба, спускаща се към реката и градините: всичко това е построено от неговите прадеди още преди двеста години и на всеки от четирите ъгъла дебела кула охранява великолепието на двореца. Но и стражата на кулите може да се заплесне по момичета, а през това време врагът се промъква от храст на храст и прибягва под сянката на едно здание до друго. В заградения двор Анри хвърля дългата кожена топка. Ако седеше на трапезата, то в тайната ниша, вградена в стената на трапезарията, щеше да дебне наблюдателят, който обглежда околността за подозрителни сенки. Предпазливостта никога не бива да се пренебрегва; но сега вече е късно. Разнасят се жални викове; врагът се е промъкнал зад четвъртото здание и вече е стиснал някого за гърлото. Играещите на топка в двора са без оръжие. И докато приятелите му се измъкват през парадното стълбище, Анри се шмугва в двореца — и врагът не успява да го открие, колкото и да го търси след това.