Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Jugend des Königs Henri Quatre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Хайнрих Ман. Младостта на крал Анри ІV

Немска, трето издание

Превод: Цветана Узунова-Калудиева

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художник: Христо Брайков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Надежда Балабанова

Коректори: Здравко Попов, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

ЕКП 07/9536451611/5544-38-85

Издателски №2327

Формат: 60×90/16

Дадена за набор на 20.XII.1984 г.

Излязла от печат на 30.VI.1985 г.

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1985

Печатница „Д. Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

I
Пиренеите

Родът

Момченцето беше малко, планините бяха огромни. То се провираше от пътека към пътека през гъстите папрати, които ухаеха, огрени от слънцето, и го разхлаждаха, когато се излегнеше сред тях. Скалата беше издадена напред, а отвъд бучеше водопадът, който сякаш се сгромолясваше от небесната вис. Да обгръща с поглед гъсто обраслите с гори върхове със своя остър поглед, който откриваше дори дребна сива козичка върху някой камък далеч отсреща между дърветата! Да рее поглед в дълбоката трептяща небесна синева! Да вика високо с ясен, омаян от щастие глас! Да тича бос, да не се спира нито за миг на едно място! Да диша, да къпе отвътре и отвън тялото си в топлия ефирен въздух! Това бяха първите грижи и радости на момчето, чието име беше Анри.

То имаше малки приятели, които бяха не само боси и гологлави като него, но и окъсани и полуголи. И те миришеха на пот, на билки и на дим като него; и макар да не живееше като тях в някоя колиба или пещера, на него му беше приятно, че мирише като тях. Те го учеха да лови птици и да ги пече. Заедно с тях той препичаше хляба си между топли камъни и го изяждаше, като го натриваше преди това с чесън. Защото, който яде чесън, израства голям и ще бъде винаги здрав. Другото средство беше виното — те го пиеха от каквото им попадне. Имаха го в кръвта си — и малките селски деца, и родителите им, и цялата страна. Майката бе поверила Анри на една роднина и на един възпитател, за да израсне като децата от народа, макар че и тук, горе, живееше в дворец, който наричаха Коарац. Страната се наричаше Беарн. Планините бяха Пиренеите.

Езикът, който говореха тук, беше гърлен, с много гласни, с търкалящо се „р“. Когато й дойде времето да роди, майка му бе запяла по волята на дядото една песен, за да призове помощта на божията майка. Adjudat me a d’aqueste hore.[1] Това беше местното наречие и приличаше много на латински. Затова за момчето не беше никак трудно да се научи да говори латински, само да говори. Дядото беше забранил да го учат и да пише; впрочем за това имаше достатъчно време, той беше още малък.

Старият Анри д’Албре умря долу в своя дворец в По, докато малкият Анри говореше латински в Коарац, катереше се из горите подир дребните диви кози, наричани тук изарди, които все не можеше да достигне; и може би последният хрип, излязъл из гърлото на стареца, бе съвпаднал с някой радостен вик на детето, докато то се къпеше заедно с момчетата и момичетата в потока под големия водопад, който така хубаво пръскаше на всички страни.

Той изпитваше безкрайно любопитство към телата на момичетата. Начинът, по който те се събличаха и движеха, говореха и гледаха, всичко това ги превръщаше в съвсем различни същества от него, а особено формите на краката, хълбоците и раменете им. Една от тях, чиито гърди вече се бяха оформили, го изпълваше с въодушевление и той реши да се бори за нея. Скоро разбра, че това действително беше необходимо; защото всъщност тя съвсем нямаше намерение да си избере него — предпочиташе едно по-голямо, високо израсло момче, с хубавичко глуповато лице. Защо беше така, Анри не се питаше; може би тези хубави същества въобще не се замислят много-много, той обаче знаеше какво иска.

Затова малкото момче предизвика по-голямото на състезание — кой от двамата ще успее да пренесе момичето през потока. Потокът не беше дълбок, но имаше много водовъртежи и гладки камъни, които се отъркулваха изпод нозете, щом човек стъпеше невнимателно върху тях. Съперникът му веднага се подхлъзна и момичето щеше да падне заедно с него, ако Анри не я беше подхванал. Той познаваше всяко местенце във водата и пренесе момичето, напрягайки всичките си сили, защото тя бе по-тежка от него — малкото слабичко момченце. На оттатъшния бряг той я целуна по устата и тя, изненадана, не го отблъсна, а той каза, като се изпъчи:

— През потока те пренесе Беарнският принц.

Селското момиче погледна дребното му възбудено личице и прихна в смях, от който неговото сърце се сви до болка, ала той не се обезсърчи. В същия миг тя се спусна към злополучния си обожател, а Анри извика подире й:

— Aut vincere, aut mori![2]

Това бе една от поговорките, на които го учеше неговият възпитател; Анри смяташе, че ще постигне много с нея. Последва обаче ново разочарование, защото малките селянчета не ги беше еня нито за това, че той е принц, нито че знае латински. Да побеждаваш и да умираш — за тях бе еднакво непонятно. Затова му остана да стори само едно. Той нагази отново в потока и нарочно цопна във водата още по-несръчно, отколкото другото момче преди малко. Погледна глуповато и започна да куцука като неудачника, като ругаеше с приличен на неговия глас и му подражаваше така успешно, че всички се разсмяха на шегата. Бе принудил дори прелестната девойка да се разсмее!

След това Анри бързо се отдалечи. Беше само четиригодишно момче, а вече се стремеше към успех. Макар че го бе постигнал, в гърдите му бушуваха различни чувства. Задоволеното му желание за мъст не можеше да изтрие спомена. Плахият копнеж не отстъпи, въпреки самоуверената му дързост.

Майка му го извика да се върне у дома и през първите дни той говореше само за девойката. Междувременно дядо му беше умрял и той никога вече нямаше да го види. Според него обаче много по-страшно беше това, че момичето му беше далеч и нямаше право да дойде при него.

— Изпрати да я доведат, мамо, аз искам да се оженя за нея! Тя е по-голяма от мен, но нищо, аз ще порасна.

Но ето че първите нови впечатления неочаквано заличиха прежните му чувства. Той видя младата придворна госпожица на своята майка.

В двореца в По живееше малък кралски двор, почти едно разширено семейство. Старият Д’Албре бе провинциален благородник. Дворецът му беше здрава крепост, а напоследък той го беше благоустроил и разкрасил. От балкона се виждаше дълбока долина, покрита с лозя, маслинови дръвчета и гори, които радваха окото, а сред тях се провираха блесналите на слънчева светлина завои на реката и още по-назад бяха Пиренеите.

Планината се издигаше като непрекъсната верига, величествена като никоя друга, обрасла с гори чак до небето, и радваше погледа, който я обгръщаше щастлив, особено погледа на владетеля й. Старият провинциален благородник владееше земите отсам Пиренеите заедно с простиращите се в подножието на планината долини и предхълмия и с всичко, което растеше там — плодове, добитък и хора. Той притежаваше най-южния край на Западна Франция — Беарн, Албре, Бигора, Навара, Арманяк; цялата стара Гасконска земя. Той се наричаше крал на Навара и щеше да бъде подвасален само на краля на Франция, ако онзи бе съумял да обедини в ръцете си цялата власт. Защото от дълго време насам кралството бе разединено между католици и протестанти, и то във всичките си краища. Това бе прекрасна възможност за провинциалните владетели като Навара да си извоюват самостоятелност и да отнемат с оръжие от съседите си всичко, което можеха, дори и само някой обрасъл с лозя хълм.

Ала из цялата страна плячкосваха и убиваха в името на двете враждуващи религии. Тук различието във вярата беше жизнен въпрос за всички, тези различия превръщаха в смъртни врагове хора, които инак нищо не разделяше. Няколко думи, особено думата „литургия“, оказваха такова силно въздействие, че брат намразваше брата си и преставаше да бъде негова кръв. Съвсем естествено беше да викат на помощ швейцарци и немци. Достатъчно беше само те да изповядват същата вяра и в зависимост от това дали ходеха на литургия, или не, бяха за предпочитане пред друговерския сънародник и получаваха правото да грабят и да опустошават.

Поне за владетелите религиозната непримиримост на цялото население бе от полза. Независимо от това дали споделяха, или не тяхната вяра, те можеха в името на религията да разширяват земите си с разбойнически набези или поне, застанали начело на малките си незаконно създадени армии, да водят доста приятен живот на чужд гръб. За някои хора гражданската война се бе превърнала в занаят, макар почти всички да губеха от нея. Оставаше им поне вярата.

Старият Д’Албре беше добър католик, ала съвсем не бе краен. Той никога не бе забравял, че и протестантските му поданици раждат деца, които щяха да станат полезни работници, щяха да обработват земята, да плащат даждие и да умножават богатствата на страната и на нейния владетел. Затова той ги оставяше спокойно да посещават протестантските проповеди, а войниците му пазеха еднакво и пасторите, и капеланите. Навярно той си мислеше, че все по-нарастващият брой на тези реформирани протестанти, наричащи се хугеноти, беше по-скоро от полза, отколкото от вреда за неговата самостоятелност, тъй като парижкият двор бе твърде много католически настроен. Сам той беше просто един от онези феодални владетели, които открай време бяха правили всичко възможно, за да не допуснат френският крал да стане твърде могъщ. В последно време те се възползуваха от хугенотите, тези застъпници на младата свежа вяра, които познаваха отблизо истинския бог, но това не ги бе направило по-отстъпчиви.

Хугенотите бяха бунтари както срещу светската, така и срещу духовната власт. Дори и в земите на Беарн селяните вече бяха настояли да им покажат къде в библията пише, че трябвало да се плащат данъци. Не пишеше ли там, нямаше да плащат! Така или иначе старият Д’Албре умееше да се справя със своите поданици, защото беше замесен от същото тесто като тях. Те обичаха да говорят големи приказки, но действуваха винаги, както им диктуваше разумът. Сражаваха се добре, но не забравяха каква изгода все пак може да им донесе това.

Старият Д’Албре носеше барета на главата си като всички тях, когато не се налагаше да надене шлем и доспехи, и обичаше страната си, както обичаше себе си, обичаше именно тази заобикаляща го земя, която можеше да обгърне с очите и с всичките си сетива. Когато дойде време да се появи на бял свят внук му Анри, той се погрижи това да стане в двореца му в По, та се наложи дъщеря му Жана да прекъсне едно свое пътуване. Той не се задоволи само с това тя да пее по време на раждането песента на местния диалект — adjudat me a d’aqueste hore, — за да не бъде внук му малодушен. Щом момченцето се роди, той му подаде да помирише виното на тяхната земя и позна в него собствената си плът и кръв по това, че детето поклати глава, и побърза да натърка веднага устничките му с чесън.

Тъй като след две момчета, на които не бе отредено да живеят, последното дете все пак остана най-после живо, старецът завеща всичките владения и титлата си на своята дъщеря. Сега вече Жана стана кралица на Навара. Нейният съпруг, Антоан Бурбонски, беше военачалник на краля на Франция като негов далечен роднина и генерал. Той почти винаги беше в поход. Жана го бе обичала много, докато той започна да търси други жени; но тя никога не бе свързвала надеждите си с него, още повече че му бе съдено скоро да умре. Тя имаше много по-големи стремежи и амбиции, отколкото можеше да си позволи той; нейната майка бе родна сестра на Франц[3] Първи — кралят, който бе загубил битката край Павия срещу крал Карл Пети; ала той бе успял да разшири значително владенията на френската корона вътре в страната.

Затова Жана д’Албре се чувствуваше извънредно важна дама и притежанието на земите Беарн, Албре и Навара, които образуваха нейното кралство, не я задоволяваше. Царуващият по това време крал на Франция от рода Валоа имаше четирима живи сина и за страничната роднинска линия на Бурбоните не съществуваше никаква вероятност да се доберат скоро до властта. Въпреки това Жана има дързостта да предскаже на своя син Анри най-голямо бъдеще — за което по-късно мнозина си припомняха с удивление, сякаш тя бе притежавала ясновидски дарби. А тя просто беше много честолюбива. Болезненото честолюбие бе превърнало нежната жена в непреклонен характер и по-късно това наследено от нея качество неотклонно насочваше съдбата на сина й.

Щом прибра малкия си син отново при себе си, тя най-напред се зае да го запознае с историята на рода им. Не обръщаше внимание на това, че той се притискаше всякога, когато му се удадеше случай, към хубавата госпожица от нейната свита, или че изтичваше бос, както в планината, при децата на улицата, изпълнен с любопитство към загадъчните момичета.

Жана не беше заета със заобикалящата я действителност, главата й беше пълна с мечти, както става при жените със слаби бели дробове. Тя прехвърли майчински ръка през рамото на Анри, който би предпочел да подскача наоколо като малко козле; другата й ръка бе прегърнала по-малката му сестричка Катерина. Кралица Жана приведе нежно бледорусата си глава между своите две деца. Лицето й беше тясно и с тънко изрязани черти, доста бледо, а веждите се движеха болезнено над тъмните очи, по челото й вече се бяха очертали леки бръчки и ъглите на устните й бяха започнали да увисват надолу.

— Ние скоро ще заминем за Париж — каза тя. — Защото трябва да разширим пределите на страната си. Аз искам да прибавя към нея и испанската част на Навара.

Малкият Анри попита:

— Защо тогава не си я вземеш? — И веднага се поправи: — Нека татко да я завоюва!

— Кралят в Париж е в приятелски отношения с краля на Испания — обясни майка му. — Той дори няма да попречи на испанците да ни нападнат.

— Но аз ще им попреча! — възкликна веднага Анри. — Испания е мой враг и ще си остане враг! Защото те обичам! — рече пламенно той и целуна Жана.

От умиление в очите й се появиха сълзи и капнаха върху полуразголената й гръд, която малкият й син галеше, сякаш искаше да я успокои.

— Нима моят татко винаги ще се подчинява на краля на Франция? Аз няма да правя така! — увери я ласкателно той, защото знаеше, че това й е приятно.

— Мога ли и аз да дойда с вас? — помоли се малката сестричка.

— Нека и госпожицата дойде с нас! — настоя Анри.

— Ще бъде ли нашият мил татко там при нас? — попита Катрин.

— Може би ще идва и при нас — промълви Жана и стана от стола си с права облегалка, за да няма нужда повече да отговаря на въпросите на децата.

Бележки

[1] Подкрепи ме в този час. — Б.пр.

[2] Победи или умри (лат.). — Б.пр.

[3] Франсоа I (1515–1547) на френски François I. — Бел. Dave