Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (93)

Така не може да продължава

Отначало не всичко вървеше наред. Кралската двойка Анри и Маргарита влезе тържествено в своята столица По, ала това скоро се оказа погрешна стъпка. Марго бе принудена да понася от ревностните хугеноти големи оскърбления, задето ходеше на католическите литургии. И тя реши веднъж завинаги кракът й да не стъпи повече в По. Освен това там Наварският крал се влюби в една от нейните камериерки и тя го изживя много по-болезнено, отколкото любовните му приключения с придворните госпожици на нейната майка. После всичко отмина, понеже Анри отново получи поредната си криза на отпадналост и една с нищо необяснима треска. Главоболието му не преставаше ни денем, ни нощем, налагаше се непрекъснато да го местят от едно легло на друго, той постоянно искаше да му слагат студено на главата и да го ободряват с думи.

Той е храбър, всички край него са храбри. Мнозина понасят да им отрежат краката в пълно съзнание. Един офицер, който не може повече да си служи с крака си, сам ще настои да му го отрежат, за да може след това с прикрепено парче дърво на мястото на липсващия крак да продължи да служи на своя Наварски крал. Всичко това е добре. Нетърпимо е само вътрешното люшкане, загубването на увереността в себе си и страхът, този страх.

Това се случи в Оз, същия град, където Анри решително бе дал отпор на смъртната опасност и бе направил смелото нововъведение да бъде човечен. Именно в този град той лежа цели седемнадесет дни и се смяташе за повален, отритнат и унищожен човек, неспособен да завърши започналите трудове и дела, които си бе въобразявал, че са му по силите. Иначе той беше толкова сигурен, че може да се справи с тях, че си позволяваше да се отдава на прекомерни удоволствия и на изтощителни страсти. Затова понякога и най-издръжливият човек пада като сразен, отрича се от себе си и вместо него друг трябва да повярва в способностите му, ако все пак това е още възможно. В случая това бе неговата Марго, неговата действително предана съпруга, колкото и любовници да имаше. През всичкото време на боледуването му тя не се съблече да си легне, бдеше край него, ободряваше го и пропъждаше кошмарните му страхове. По-късно, когато вече се съвзе от болестта, той каза нещо, което никой дотогава не бе чувал от него:

— Това е предопределено свише.

Какво? Това знаеха само той и жена му: то вече им беше станало напълно ясно след прекараните в Оз нощи.

Този съдържателен престой бе превърнал Анри и Марго в най-добри приятели. Щом се завърнаха в Нерак, Наварската кралица можа да си създаде двор по собствен вкус и дори да превърне своя повелител в изискан владетел — какъвто той на няколко пъти трябваше да става през живота си, когато го наложеха обстоятелствата. Този път той остана такъв цели девет месеца, носеше най-скъпи дрехи, изпратени все от Холандия или от Испания, само кадифе и коприна, пурпур и злато. На своята кралица той накупи десет ветрила — кое от кое по-блестящо. Доставяше й благовонни води, най-скъпи тоалети и дори ръкавици, украсени с цветя. Поддържаше за нея джуджета, чернокожи пажове и птици „от островите“. В парка Ла Гарен тя имаше самостоятелен параклис, където присъствуваше на литургията; в същия този парк под олюляващите се корони на дърветата се устройваха приеми, свиреха оркестри, лееха се стихове, танцуваха гости и ухажваха дамите — и всичко това пропито от някаква ведра простота сред прозрачния въздух на парка. В двора в Нерак под богатите корони на дърветата доста време хората се отдаваха на изискана нега и на неразумни мечти. Съвсем ясно беше небето, светлината сребрееше, а вечерите бяха толкова приятни.

Душите се разнежиха, нека оръжието хване ръжда. Анри написа със собствената си ръка пълен превод на коментарите на Цезар за Галската война, както и за гражданската. Перата си изписваше от Холандия, мастилото — от Париж, а собственият му камердинер позлатяваше ръбовете на листата, на които той пишеше. Обичаше богато подвързаните книги; бе давал да украсяват книгите му още когато ходеше с изтъркани елеци. Той държеше на изтънчената изява на духа и в писмата, указите, дори и в песните, които по-късно щеше да кара да запяват войниците му по време на сраженията — и ставаше все по-добър писател, колкото по-велики ставаха делата му: едното ставаше заради другото и защото красивото слово е рожба на душата, като великото деяние.

Той живееше тук и през тези малко месеци се чувствуваше улегнал човек, наследник на безспорен имот, сред мир и щастие — но всъщност всичко това не съществуваше и радостният мираж завършваше още там, където паркът Ла Гарен граничеше с нивите. И все пак той беше щастлив, че можеше да даде възможност на своята Марго да се почувствува за известно време господарка над един двор и над един галантен крал, който бе той самият, защото за да й достави удоволствие, той се парфюмираше и нареди да облекат зъбите му със злато. Освен това заръча заради нея да пренесат тук от двореца в По най-хубавите мебели, а също и посъдите от сребро. Тя самата бе намерила по време на посещението си там няколко стари арфи: други дами са разтушавали сърцата си преди години там с тях, както сега Маргарита Валоа, която никога не бе познала през време на бурния си живот равновесието и сега за първи път го намери тук.

Понякога тя прекарваше ръка през челото си. Нито един отровен досега? Нито един промушен с кинжал зад някоя врата? Никой не ме бие, дори страстите ми не ме тревожат. Нито се налага да спускам брат си Д’Алансон с въже през прозореца, нито сама да се хвърлям в рисковани приключения. Униженията, комедиантството, ужасите около мене, мъчителното напрежение вътре в мен — нима е свършено вече с всичко това? Аз наистина съм тук — и нейната прелестна ръка преминава по челото й: и то отново се разведрява и кралицата на този двор отива на танц с почтителните придворни господа и госпожици, които се държат така изискано. Нежна музика, пламъците на свещите се олюляват леко от полъха през отворените прозорци; нежни като мелодията, като светлината и като този полъх са и лицата, и сърцата. Да танцува и да раздава благоволението си, да прекарва дългата нощ в някаква лека влюбеност, ненасочена към никого. Марго е готова всекиму да поднесе устните си, но не целува никого другиго, освен своя господар.

Такива са всички в Наварския двор — също и сестрата на краля, толкова строгата протестантка. Макар че единият й крак малко я притеснява, младата Катерина учи младия Рони на нов танц и всички му завиждат за тази чест. Тя дори забравя за известно време единствената страст на живота си, забравя своя братовчед в гората на неговото имение, заглушава укорите на съвестта си и позволява на безгрижния Тюрен да я ухажва, сякаш това е някаква дреболия. Нейният любим брат Анри също живее и люби, сякаш това не е нищо. Така не може да продължава.