Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (107)

Мъртвешки танц

Мислите му са далеч оттук, той чува далечни гласове. Погълнат е като всеки ден от ежедневните си дела, но очаква да му бъде възложена много по-голяма задача. Върши работата си, здраво стъпил върху родната тежка земя. И в същото време очаква призива, вътрешно възвисен и пренесен в други сфери. В това време на очакване Анри се намираше там, където водеше войната си, но същевременно бе и другаде: да, беше се приближил към бога.

„И аз ще кажа като Давид: бог, който досега ме е дарявал с победа над враговете, ще ми помогне и занапред — така говореше той и дори добави: — Аз съм по-добър, отколкото вие предполагате!“ — Съвсем нови думи за него.

В Ла Рошел едно църковно събрание отново се занима с неговите грехове. Той прояви търпение, слушаше смирено пасторите и съвсем не им отговори това, както би могъл.

„Добри ми хора, дребни душици, а кой устоя на страшната школа на нещастието, на всичките мъки на живота и надделя докрай духовните изкушения? Само вашите разкрития за моята мила майка можеха да бъдат достатъчни да отнемат мъжеството на сина й, ала аз съумях да запазя вродената си решителност!“

Той не каза това нито на пасторите в Ла Рошел, нито се хвалеше с тези си мисли пред своята приятелка графиня Грамон. Онова, което споделяше с нея, бяха свършени факти — неговите победи над армията на френския крал, а по-късно — че кралят е убил херцог Гиз, убил го е най-после.

Анри отдавна бе разчитал на това; сведенията, който той получаваше за събитията във френския двор, бяха съвсем точни, а още по-точна беше представата му за хората. Видя мислено Валоа на заседанията на неговите Генерални щати: почти само привърженици на Лигата вследствие на свирепия терор по време на изборите; и всички обладани от някаква нагла и долна ненавист, и не знаят вече какво да измислят. Отменят с лека ръка всички данъци, които техният крал е наложил по време на четиринадесетгодишното си управление; отнемат му остатъка от силата и властта, а с това отнемат силата на кралството и собствените си сили. Това са последствията от четиринадесетгодишното разпалване на страстите и от лъжовното народно движение. Накрая всичко стига връхната си точка, достатъчно е само да се втълпи по-дълбоко в главите на хората: тогава действителността се подчинява, превръща се във въплътена нелепост и твърде дълго проповядваната лъжа пролива истинска кръв. При това тези хора са само еснафи, тъпи и дълбоко невежи в отношението си към религията и към държавата и към всичко човешко. За тях добронамереният Валоа сега се превръща в тиран, неговата благонравна държава им се струва позорна. Те се кълнат, че техният съюз, създаден за разграбване и предаване на кралството, обещава и ще им даде „свободата“. Само това им е липсвало — да премахнат данъците, за да проведат най-после своята програма, която дръзко бяха прокламирали в продължение на четиринадесет години над цялата страна.

Жените на тези избрани и пробудили се аптекари и тенекеджии танцуват голи из парижките улици. Идеята за това е на херцогиня дьо Монпансие, сестрата на Гиз, фурията на Лигата, която иска да направи чрез това разголено безумие своите процесии по-прелъстителни. Те стигат твърде далеч: еснафите са многобройни, и всички те не желаят да се хвърлят с пламнали глави в адския огън, нито да пуснат своите разбеснели се жени да скочат там. И главно — те не желаят да плащат, а иначе са погълнати от обикновените жизнени противоречия. Затова се надига мимолетен бунт срещу шайката алчни авантюристи, на които Париж трябва да благодари за днешното си състояние. Това принуждава Гиз да се опомни: той трябва да действува другояче, та никой да няма възможност да се отдръпне, решаващото събитие трябва да се случи, кралят трябва да умре.

По това време кралят е толкова беден, колкото дори Анри Наварски никога не е бил. Дворът му се е разбягал, неговите последни четиридесет и петима придворни се оглеждат да си намерят друг господар, който да им плаща. Анри научава, че Валоа няма дори какво да яде. Огънят в огнището на неговата кухня е изгаснал.

„Нима аз сам не го изгасих, когато унищожих най-добрата му армия при Кутра? Трябва да му се притека на помощ. Сега кралят се моли на Гиз. Оня пък проси за него пред Лигата. Нищо не може да се постигне с еснафите, те са най-тъпите хора в цялата страна, на тях може да се облегне само безсъвестният водач. Но дано той не стигне твърде далеч. Той смята, че кралят вече не е мъж; Гиз обаче не е крал. Той не ни познава. Когато посланиците го уверяват, че ние сме на края на силите си, от далечните столетия в нас се влива старата сила. Трябва да помогна на Валоа!“

След това Гиз става съвсем нагъл — научава Анри. Той забравя вече всякаква предпазливост — сам живее в кралския дворец в Блоа, за да държи по-сигурно краля в ръцете си. А защо не — за да държи кралят него в свои ръце? Гиз е прибрал всички ключове; толкоз по-зле — така той вече нищо не може да научава, защото макар и твърде късно, кралят е престанал да се доверява на своята майка, лишил я е от доверените й лица и тя не може, както е правила през целия си живот, да дебне и да предателствува. „Желая ти успех, мой Валоа, в твоите тайни начинания! Лошото е, че си съвсем сам, за да можеш да проведеш такива особени решения.“ Гиз нехае; въпреки многото предупреждения — по пет на ден — той рискува живота си: и затова си има причини, Анри ги прозира. На първо място Гиз е високомерен. Той и сега се е оградил, както винаги, с блестяща свита; и не желае да мисли за опасността. Вследствие на това идват мигове, в които той е съвсем беззащитен, а само един миг е достатъчен. Неговото високомерие ще го доведе до гибел — не само защото го прави непредпазлив. Но той се смята за твърде подходящ за ролята, която играе: Анри много добре познава някогашния си другар по игра от детинските години. „Моят Гиз направо ще се пукне от високомерие, той не може да понася повече дъха на собствените си приближени. Ако бях Гиз и негодник, аз щях да понасям всичките им миризми — и на чесън, и на вино, и на запотените им крака. Аз не мога да търпя само вонята на Испания, това не бих могъл. А освен това Гиз е направо смешен.“

В своите разсъждения, нощем край лагерния огън или когато стоеше самичък под някое дърво, Анри стигаше до забавната страна на нещата. На всичко отгоре Гиз се надява на щастието си. Той не желае да скучае, върнал е отново целия двор, пирува и поддържа цялото това красиво общество, а заедно с него и Валоа — вместо да го убие. Има жени край себе си, повече, отколкото е полезно, ние също добре познаваме тези удоволствия, имаме собствен опит и знаем, че те пораждат съмнения и увеличават чувството на досада. С тях човек се уморява, особено такъв Голиат — тъкмо те най-много се уморяват. „А кой знае, възможно е той самият да иска да се умори. Високомерие, досада, удоволствия, всичко това, взето заедно, накрая ще бъде подходящо оправдание да затвори уморено очи и да изчака удара. Ние сами наскоро преживяхме подобно изкушение. От това половината ми мустаци побеляха.“

Пристигна вестоносец и съобщи: херцог Гиз е бил убит в спалнята на краля, а кралят гледал иззад балдахина на леглото си — Анри никак не се учуди и беше доволен. Изслуша спокойно подробностите по събитието — всички удари с кинжал били нанесени от различни убийци, всички били разярени и като обезумели, сякаш сами не вярвали на деянието си. Понякога той плачеше на полесражението: сега не заплака. Те се заловили за краката на умиращия и въпреки това той ги провлачил по пода на стаята чак до леглото на Валоа, който целият треперел, буйствувал и страшно ликувал — и наистина стъпил върху лицето на падналия, както на времето Гиз бе стъпил върху лицето на мъртвия адмирал Колини.

„Бог не им прощава нищо — увери се Анри. — Дори всички закони да рухнат, божият закон си остава в сила.“

Последната нощ Гиз прекарал при Сов: сам Анри бе лежал при същата тази жена преди своето бягство. Него тя не го обичаше и тогава само бе облекчила великата му самота. А на единствения си повелител и господар тя последна отнела силите, така че на сутринта той мръзнел под сивата коприна на облеклото си, докато други окончателно вселили в него вечния студ. Сбогом, Гиз, и поздрави Сов. Кралят тържествува. Той наредил да удушат Лотарингския кардинал в затвора, а сега търсел третия брат — Майен, и дано го намери! Един неспирен мъртвешки танц е цялата тази осемдесет и осма година, и сега и най-знатните ще вземат участие в него в навечерието на Коледа. Избесѝ ги всичките в Париж, мой Валоа! От двадесет и четири часа насам на бесилката висят президентът Дьо Ньойи, който умееше да реве „като теле“ и предводителят на търговската гилдия. Един дворянин, когото Гиз покровителствувал, бил търгувал с човешко месо. Обеси го, Валоа! Мъртвешкият танц започна с нашия отровен братовчед Конде и те непрекъснато изпращат убийци и подир нас двамата с тебе. А не ние сме търгували с човешко месо. Избеси ги, Валоа!

И това го говори човек, който лично бе пуснал да си вървят немалко от своите „убийци“ и дори искаше да привикне да прекара цялата нощ с тях. Но идва миг, когато не можеш повече да се помиряваш със злото, което е в човешката природа. Ней е присъща добротата и тя знае това: затова още по-непростителна е злобата й. От възникването на човешкия род неговите добронамерени представители са водили неблагодарна борба в името на разума и на мира. Оз или човечност — колко смешно беше това сега; сега понятие като „борец за правата на духа“ звучи направо нелепо, защото хората са груби и глупави и искат да си останат такива. И ето вижте този крал на име Анри, който може да измъчва на колелото на мъченията и да беси колкото искате; а тъкмо вие го доведохте дотам със злите си подигравки над здравия му разум. Безчинства и безразсъдство бе всъщност всичко, с което през целия му живот вие отговаряхте на неговата добра воля. Продължавай, мъртвешки танц! До края на годината има още една седмица. Аз чакам само часа, когато ще ми съобщят, че е била удушена и покойната Наварска кралица. Нейната смърт, и в добавка смъртта на милата й майка, и тогава аз ще подема благодарствената песен на Симеон: „Господи, ти остави най-после своя слуга да си отиде в мир.“

Така говореше и пишеше той, така разсъждаваше след убийството в Блоа. Освен това той се надяваше, че Валоа ще отпрати на оня свят милата си сестрица Марго и още по-добрата си майка мадам Катерина. А последната действително умря междувременно — без чужда намеса, само от дълбока покруса на нежната й душа след смъртта на Гиз, тъй като никой не й вярваше, че не беше замесена там, където бе имало убийство. Да я обвинят в нещо, което тя самата не можеше да стори повече, беше тежко за една стара убийца. И на нея не й остана нищо друго, освен да напусне този свят. Нима наистина е мъртва? Тази вест порази силно Анри. Той твърде точно бе предрекъл всичко, а всъщност не обичаше да убива. Изведнъж му стана страшно за неговата някогашна Марго. Спри, мъртвешки танц!