Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (79)

Бягството

Един ден той изчезна — отначало само привидно, за да разбере какво впечатление ще предизвика това. Но в двореца силно се разтревожиха. Кралицата-майка попита Д’Обинйе къде е господарят му. А в това време Анри просто си беше в стаята, но Д’Обинйе не й го каза. Един придворен, който имаше за задача да го пази, бе изпратен веднага да го търси. Разбира се, търсенето бе напразно, само че това беше предупреждение за Анри. През следващата седмица той се стараеше да се забавя по-дълго, когато ходеше на лов, и да се завръща чак когато в двореца вече се бяха разтревожили сериозно за отсъствието му. Два дни преди да избяга действително, той не се прибра цялата нощ; късно сутринта се появи в параклиса, с ботуши и с шпори, и заяви усмихнат, че отново връщал беглеца; а той само искаше да ги засрами заради ненужното им недоверие: той, когото техни величества направо трябваше да отпъждат, за да не им досажда, тъй като той не си отиваше и бе готов да умре в краката им! По-късно много се възхищаваха на тази хитрост — но Анри твърде дълго бе служил тук, докато успее да се научи на такива ходове.

Приятелите му смятаха, че той напусто се бави толкова. Сега вече те можеха да говорят открито пред него. Господарят им го разрешаваше, за да им достави удовлетворение и да се приучи на търпение. Те веднага се възползуваха от случая и изрекоха низ от чудни думи, защото и Агрипа, и Дю Барта еднакво вярваха в силата и въздействието на думите, които за смелите сърца се равняват на дела и веднъж записани, могат да донесат безсмъртна слава. Те направо заявиха на своя господар, че той накърнява собственото си величие и сам си е виновен заради понасяните толкова дълго обиди. И дори той да иска да забрави всичко, виновните все пак няма да забравят и никога няма да му повярват, че той е забравил Вартоломеевата нощ!

— Ние двамата, господарю, бяхме готови да тръгнем вече без вас, когато вие запяхте псалма. Ако ние си бяхме отишли, можете да бъдете уверен, господарю, че други услужливи ръце нямаше да посмеят да откажат да поемат отровата или ножа, а щяха да ги използуват срещу вас.

— Значи, вие бяхте готови да ме напуснете и да ме изоставите? — ги попита той привидно учуден, за да им даде желаната възможност да продължат с добродетелните си назидания. — Щяхте да постъпите като Морне. Защото вие, старите приятели, сте всички еднакви. Морне се скри на сигурно място в Англия тъкмо навреме, преди Вартоломеевата нощ.

— Не беше така, сир. Той нема̀ време да го стори; но вие не узнахте това, защото дълго време избягвахте да слушате старите си приятели и не желаехте да ни чуете, когато ние се осмелявахме да възроптаем срещу вас!

— Вие сте прави и аз ви моля за прошка — отвърна той трогнат и ги остави да му разкажат всички приключения на Дю Плеси-Морне, въпреки че те му бяха много по-добре известни, отколкото на тях.

„Но моите приятели искат да имат предимство пред мене, като знаят някои неща, които на мен не са ми известни: неща, отнасящи се първо до мен, а след това и до останалите ми приятели.“

Затова Анри започна да се чуди на глас как смелият и съобразителен Филип бе успял да се промъкне през Вартоломеевата нощ сред шайката убийци, които тъкмо претърсвали една книжарница за волнодумни списания и убили книжаря. От гордост Филип заминал без паспорт, но успял да стигне в Англия, страната на емигрантите, и изчакал там — нека не го питат как, — докато се установи мир и дадат амнистия. После той пътувал при различни германски князе, за да ги моли да нахлуят във Франция: истински живот на преследван дипломат, а може би и на безотечествен заговорник. Анри, който не научаваше нищо ново с това, все пак потъна в дълбок размисъл.

„Толкова много тревоги, Морне! Такава вярна служба, Морне! И толкова много доблест! А аз бях пленен и накрая едва сам не се предадох в плен.“

Така те най-после несъзнателно стигнаха до главното. Господата Дьо Сен-Мартен-д’Англюр и Д’Еспаленг също настоявали той да побърза с бягството! А приятелите му, които се позоваваха на тези изискани дворяни, съвсем не знаеха кои в същност бяха те: най-хитрите шпиони. Той премълча това пред тях и сега, защото в противен случай те може би щяха да предизвикат предателите на дуел и за известно време всичко пак щеше да се провали. Затова пък Анри се посъветва със своя най-близък довереник, господин Дьо Фервак: военен, минал вече юношеската възраст, прям и скромен. Той го посъветва най-искрено да сложи край на всичко и да избяга. Какво толкова представляват шпионите! Той сам щял да съумее да ги заблуди по пътя така, че да изгубят следите на беглеца. Увереността на този честен мъж се стори добро предзнаменование на Анри. На трети февруари той ще избяга.

Преди това обаче устрои едно прощаване и една последна комедия — и двете с членове на Лотарингския дом. Анри чакаше Д’Елбьоф да се появи някъде: тогава той излезе напред, само го погледна и Д’Елбьоф разбра. Той всякога бе съумявал да отгатне и разбере най-важното без думи и знаци. При опасност сам се бе явявал на място, бе изяснявал двусмислени въпроси, бе прониквал в душите на хората и бе извеждал на добър край всяко приключение. За всичко това той не искаше никакво доверие, никакво посвещаване в тайни, нито да го привличат в сложни съзаклятия. Считаше го за излишно. Д’Елбьоф просто беше налице и сякаш нищо не даваше и нищо не искаше за себе си. Той бе бранил владетеля на своите мечти от всички и от всичко, но при това не бе издал никого и най-малко хора от своя род. Един потомък на рода Гиз не може да препусне из страната заедно с Навара и не може да се бие за него, докато той не стане крал. Това беше ясно и за двамата — и за Д’Елбьоф, и за Анри. И тъй като сега Анри излезе насреща му неочаквано, в очите и на двамата бликнаха сълзи, устните им се разтрепериха и в този върховен миг те успяха да проронят само няколко откъслечни думи. И веднага след това се разделиха.

А комедията Анри разигра с херцог Гиз-Белязания. Той залъгва този Голиат и парижки герой през цялата сутрин, и за какво ли всъщност? Още в най-ранно утро Анри се хвърли върху леглото на херцога и започна да му се хвали, че най-после щял да стане върховен наместник в кралството, защото мадам Катерина му го обещала! Колко много се смяха всички в стаята на херцога, които присъствуваха на ставането му! И по-късно шегобиецът Анри не се отделяше от едрия херцог, докато Гиз най-после предложи:

— Да отидем на панаира. Там се подвизават всевъзможни смешници, да видим кой може да се мери с тебе!

И те наистина отидоха там, а единият от двамата отново бе с ботуши и с шпори и настояваше на всяка цена да вземе другия със себе си на лов, ласкаеше го, потупваше го приятелски и цели осем минути го държа в прегръдката си, и то пред очите на целия народ. Само че днес херцогът имаше работа със своята Лига, та не можеше да отиде на лов, и Анри се успокои. Най-после той яхна коня си и тръгна сам.

Да гониш елен е рядко удоволствие и той не можеше да не разгласи за това навред.

Само че гората Санлис е далеч и ще се наложи да пренощуваме преди лова, та сигурно ще се върнем чак утре късно. Нека никой не се безпокои за Наварския крал!

А господин Дьо Фервак заявява:

— Та аз го познавам, той се радва като малко дете, че ще преспи в някоя въглищарска колиба. Аз обаче ще остана тук, за да се грижа за птиците му.

Всъщност Фервак остана нарочно, за да следи какво ще се случи, когато се разкрие бягството. Той трябваше веднага да изпрати вестоносец, за да му съобщи по кой път ще тръгнат преследвачите. И той наистина изпълни поръчението и веднага изпрати първия конник, щом в Лувърския дворец настана смут. Френският крал правеше мрачни предположения, но майка му го успокояваше. Тя и нейното кралче нямаше никога да се зарежат един друг! Тя му прощаваше малките закъснения.

„Та той е бил толкова влюбен в Сов миналата вечер — пък и не само в Сов! Доста много неща го задържат при нас!“

На края на втория ден, който беше събота, и мадам Катерина загуби присъствие на духа. Прати да повикат дъщеря й и Марго трябваше да отговаря в присъствието на височайшия си брат къде е съпругът й. Тя отвърна, че не знае, но веднага усети, че я обзема страх. Положението отново заприлича на семейния съд, пред който многократно я бяха изправяли по времето на брат й Карл. Как е възможно тя да не знае нищо — сопнаха й се остро; нали мъжът й е прекарал нощта преди изчезването си при нея! Да, така е било, но тя не е забелязала нищо. Нима? Никакви тайни разговори или поръчения — и на нея не й е била доверена и най-малката тайна през нощта върху брачното възглаве? И тъй като Марго видя да проблясват в матовите очи на майка й познатите зловещи искрици, тя протегна напред красивите си ръце и извика отчаяна: Не! — и това действително не беше лъжа. Защото Марго не се нуждаеше от изрично откровение от страна на своя мил съпруг; тя от само себе си бе усетила: неговото време беше дошло.

Някога преди тя го бе издала необмислено на майка си — за да предотврати злото, както се надяваше. Сега вече никой нямаше да успее да възпре онова, което бе назряло: защо тогава да го стори Марго? Мадам Катерина не вдигна ръка срещу нея; а тя непременно щеше да го направи, ако трябваше да я накаже за нещо. Напротив, в случая те са изправени пред свършен факт и са длъжни да го приемат, защото досега тайно го бяха допускали и той най-после се бе осъществил. Затова, когато по-късно кралят отиде да си легне, той наистина бе поразен, но съвсем не изпадна в ярост, когато чу изповедта на Фервак. А Фервак му я изрече направо на ухото. Повече от час и половина той стоя така приведен. Кралят забрави, че трябва да действува, не издаде никаква заповед, само лежеше, слушаше и дори не забелязваше, че през всичкото време някой го чеше по краката.

Фервак беше убеден, че бе постъпил честно към Анри. Лично той не дължеше нищо на френския крал, защото кралят не го обичаше и не го бе издигнал на по-отговорен пост. Той само бе свързан с монарха по силата на строгите традиции на вярност и дисциплина и никога нямаше да отстъпи от тях. Беше чиста случайност това, че един ден той бе изненадал Анри и Д’Елбьоф заедно и неочаквано се бе оказал пред необходимостта или да арестува цялата тази група от съзаклятници, или да се присъедини към тях, както, изглежда, би сторил това дори един потомък на Лотарингския дом. Той разбра, че много неща говореха в тяхна полза и преди всичко благовъзпитаната им умереност, която никога нямаше да стане опасна за никого, в това число и за него. Тяхното дело заслужаваше да бъде подпомогнато чрез участието на един човек с твърда закалка, какъвто беше именно Фервак; и затова от този миг насетне той стана довереник, посредник и посветен като никой друг, съзнаващ много добре доблестната си мъжественост — поради което той сам понякога си мислеше: нищо не би излязло от тях, аз можех на бърза ръка да ги ликвидирам със своите хора или да ги избия в някоя гора, или да ги издавя в някое блато. Военен, минал вече юношеската възраст, прям и скромен, Фервак не можеше да си представи другояче края на „политическите“ и „умерените“. И ето, вместо това те наистина бяха избягали.

Тогава Фервак разбра, че без него те ще се развилнеят и само ще напакостят на страната. Главното доказателство бе неблагодарността на Навара към него самия, когото той просто изостави. Фервак се бори честно със съвестта си, докато строгите му традиции на вярност и дисциплина надделяха и той реши да направи пълни признания. И щом взе това решение, Фервак наложи да го допуснат при краля, когато той си лягаше, а това не му бе трудно поради гигантския му ръст — и той помоли краля да му пошепне на ухо едно важно съобщение.

— Сир, служейки на ваше величество, аз се замесих в едно начинание, което противоречи на цялото ми вярно на престола минало; но сега това ми дава пълната възможност да ви издам престъпниците. Не искам никаква награда за себе си. Впрочем, моят син има едно обременено с дългове имение, което би могло да се уедри, като се прикупи още земя.

Такъв беше Фервак. По-късно, като маршал и губернатор, той щеше да работи и за рода Гиз, разбира се, докато те можеха да му плащат — и накрая сам щеше да продаде, управляваната от него провинция на крал Анри Четвърти. На смъртния си одър той написа едно тържествено завещание, което трябваше да бъде прочетено от всички, и напусна този свят със съзнанието, че е вършил по време на целия си суров и честен жизнен път само онова, което е било необходимо в момента за благото на цялата държава.

Някой правилно долови онова, което Фервак шушнеше на ухото на краля. Този някой беше Агрипа д’Обинйе — той също бе останал в двореца, за да заблуди всички: Навара никога не би избягал без своя хугенот! Когато затваряха външната порта, той спипа предателя навън, смъкна маската от лицето му и го остави сам с позора му. Така поне си мислеше Агрипа, тъй като Фервак не можа да намери какво да му отговори и мълчеше тъпо и упорито. Най-после този честен и скромен войник все пак изръмжа нещо, но отдалечилият се Агрипа не можа да го чуе.

— Драскач! — изръмжа Фервак.

Това бяха наистина напразно изгубени минути. А всяка е ценна, защото колкото и слисан да бе останал кралят от съобщението, преследвачите сигурно все пак вече оседлаваха конете си. Агрипа бърза при Роклор, един придворен-католик, в когото той има доверие, и с право. Двамата яхват конете и ги пришпорват в звездната нощ. Пред Санлис намират своя господар; от изгрев-слънце той е преследвал елена, а сега е вече нощ.

— Какво се е случило, господа?

— Сир, кралят знае всичко. Този Фервак! Към Париж ви води пътят на смъртта и на позора! Всички останали пътища водят към живота, към славата!

— Излишно е да ми разправяте това — отвърна Анри на сладкодумния поет.

А всъщност е прекрасно, дето той изрично чува тези думи, и това е добре дошъл обрат за него, тъй като предателството прави завръщането му в двореца невъзможно. Защото може ли да знае човек какво щеше да се случи, ако не беше така? Двадесет часа бърза езда могат да накарат човек да забрави много неща. А пътят към Париж му е добре познат, той е навикнал на тамошните си вериги. Отде да знае дали новите няма да се окажат много по-тежки? Старите му другари по оръжие, към които той ще тръгне сега, очакват от Анри същото сляпо ожесточение, което те сами са поддържали в душите си през всичкото това време. Той обаче се е научил на много неща в Лувърския дворец. Дали да не остави по-добре съдбата да реши въпроса, може тя да пресече пътя му за връщане? И ето той е пресечен! Продължаваме.

Малката дружина, десетина дворяни заедно с Роклор, Д’Обинйе и Арманяк, тъкмо излиза от една кръчма. Светят им, те излизат един подир друг отвътре, а Анри казва на всекиго доверително:

— Сред вас има двама предатели. Внимавай кому ще сложа ръката си върху рамото!

Той я сложи най-напред върху рамото на господин Д’Еспаленг и му каза:

— Забравих да се сбогувам с Наварската кралица. Яхнете коня си обратно и й съобщете, че никой няма да съжалява, ако има честно отношение към мене.

После стори същото и с втория шпионин, когото проводи при френския крал.

— Аз ще мога да му служа много по-добре, когато съм свободен! — трябваше да му съобщи вторият.

И двамата, които разбраха, че са открили измяната им, скочиха на конете си. Останалите благородници не можеха да си намерят място от безпокойство.

— Помислете, сир! Тези опасни мъже ще насъскат селяните срещу нас. Ние не можем да бъдем сигурни, докато те яздят свободни! Те трябва да умрат!

Анри държеше коня си за юздата и им отговори бодро, сякаш все още бяха на лов или играеха на топка.

— Убийства повече няма да има — каза той и изрече любимата си ругатня — преобразените до комичност свети думи — и извика: — Видях достатъчно мъртъвци в Лувърския дворец.

С тези думи той застана начело на другарите си, а далеко зад тях очертанията на фигурите на шпионите се разляха в лунния светлик, но се чуваше тропотът на копитата на конете им, които препускаха с все сила.

Прецениха положението и решиха без много думи накъде е по-сигурно да тръгнат: не вече на изток, към границата, която трудно можеха да достигнат, а на запад, към верните укрепени градове на хугенотите. Всички пътища натам бяха свободни, те избраха един и пришпориха конете покрай гората и понеже им беше весело на душите, смехът им политна към синкавата светлина на звездите или пък те надаваха насъскващи викове, сякаш кучетата им още гонеха елена. Когато преминаваха някоя осветена от луната нива, те питаха селяните, които конският тропот бе вдигнал от сън, не са ли видели елена да излиза от гората — и никой от местните хора не можеше да си помисли, че такива весели ловджии могат да бягат на живот и смърт. Те самите също едва се сещаха за заплашващата ги от шпионите опасност. Само току някой се сещаше, че за тяхното начинание не бе пролята още нито капка кръв; защото обикновено се проливаше твърде много кръв дори за много по-дребни неща. Един от тях — разбира се, пак Агрипа — видя в това нещо велико.

— Сир! Вече няма да има убийства. Започва нова ера.

Той нямаше никакво намерение да ласкае. Просто Агрипа обичаше да преувеличава впечатленията си, и възвисяващи и другите, които повалят човека в праха като праведния Йов.

През цялата тази леденостудена нощ те яздиха все по посока към Понтоаз. Рано призори на пети февруари обаче, беше неделя, те пуснаха конете да навлязат в една река — напред сам водачът им заедно със своя главен коневод Д’Обинйе. Дружината остана назад, за да бъде той първият и за да се подчертае тържествеността на събитието. Същото бе желанието и на Агрипа. Преметнали поводите на конете през ръка, двамата крачеха напред и назад по брега на Сена, за да се постоплят: тогава Агрипа помоли своя господар да благодарят на бога двамата, произнасяйки псалм 21-ви.

— Господи! Кралят се радва на твоята божествена закрила — така говореха те задружно в утринната мъгла.

После към тях се присъединиха не само неколцината им другари: неочаквано една група от нови двадесет дворяни ги настигна в буен галоп. Впрочем всички в Париж бяха тайно уведомени и ето че с пристигането на новото попълнение бегълците се превърнаха в цял конен отред: той няма да има нужда да надхитря вече преследвачите си, а ще чука повелително на градските порти от името на своя господар. Сред тези първи двадесет присъединили се към тях дворяни имаше и един шестнадесетгодишен момък, който слезе веднага от коня си и падна на колене. Анри го изправя и го целува — като награда за открития разумен поглед и за искреността на това младежко лице — лице на северняк, от границата на Нормандия. Анри знае: с мен той е на правилен път.

— Целуни ме и ти, Рони!

И Рони, по-късно херцог Дьо Сюли, за първи път се осмелява да докосне едва-едва с устни бузата на своя вожд.

Тук, на брега на Сена, са се събрали тези хора, чиито съдби назряват, в една гориста местност, под призрачната светлина на утрото, избиваща между облаците, които са така променливи — както са променливи и човешките съдби. Всички присъствуващи все още са равни помежду си; дори кралят им все още не притежава нищо друго, освен онова, което притежават и те — младостта и отново придобитата свобода. От време на време сенките на небето се подреждат така, че падат ту върху първите, ту върху последните от групата. А по средата, огрян от широките потоци светлина, Анри кима последователно на своите хора да се приближат към него. Той остава за малко с всеки поотделно, прегръща го или разтърсва раменете му, или му стиска ръката. Това са неговите първи другари. Ако беше ясновидец, той щеше да различи във всяко отделно лице бъдещото му място в живота, щеше да види предварително неговия сетен взор и щеше да бъде колкото покъртен, толкова и ужасѐн. Някои от тях ще го напуснат много скоро, мнозина обаче ще бъдат спътници в живота му до сетния му час. Тогова той ще трябва да задържи при себе си с пари, онзи ще му служи вечно от любов към него, когато почти на всички това вече ще е омръзнало. Ала вражда, дружба, вярност и измяна: всичко допринася за общото дело на тези хора, които ще прекарат живота си заедно.

Добре дошъл, господин Дьо Роклор, бъдещ маршал на Франция! Ами ти, приятелю Дю Барта, нима ще умреш толкова рано и ще ме оставиш след една от моите победоносни битки? Рони, ако ние е теб двамата бяхме само войници, тази страна щеше да си остане вечно малка. Ала Сюли има дар да разбира от цифри, а аз съм великодушен към хората: благодарение на тези наши две качества това кралство ще стане първото измежду всички. Прощавай, мой Агрипа, аз ще си отида от този свят по-рано от теб, а ти ще идеш в изгнание — вече стар човек, за да се бориш за религията, която отново ще бъде преследвана, щом аз склопя очи… Светлината се изливаше на потоци върху стоящия в средата и въпреки това всичко оставаше невидимо.

Бяха все млади гладки лица, озарени от същата радост, че са заедно и че могат да препускат по един общ път. Дружината начаса го и стори. В следващото населено място те се нахраниха сито и пресито и утолиха жаждата си с вино, но от това станаха само по-весели и по-предприемчиви и решиха да си направят шега, като отвлякоха един дворянин. Дребният земевладелец се бе изплашил за селото си, виждайки приближаващия се отред, и изтича насреща им, за да ги помоли да заобиколят селото. Той сметна Роклор за командир, защото по него блестеше най-много метал.

— Много добре, господине, нищо няма да се случи на вашето село, но елате с нас да ни покажете пътя към Шатоньоф!

Дойдеше ли той с тях, нямаше да може да се разбъбри, че ги е видял. По пътя дребният дворянин говореше непрекъснато за кралския двор, за да се представи за светски човек; той знаеше всички любовници на тамошните дами, особено на Наварската кралица, и се зае да ги изброява един по един на съпруга й. Когато през нощта стигнаха до градската порта на Шатоньоф, Фронтнак извика нагоре към градската стена на офицера, който командуваше стражата вътре:

— Отворете градската порта на своя господар!

Градът се числеше към подвасална на Наварския крал област. Като чу заповедта, провинциалният дворянин замръзна от ужас; Д’Обинйе едва успя да го накара за по-голяма сигурност да тръгне по една малка пътека, която нямаше да го отведе наникъде.

— И поне три дни не се прибирайте у дома си!

Преспаха само и отново продължиха пътя си, без да спират, чак до Алансон — който е разположен по-близо до океана, отколкото до Париж. Успяха да стигнат дотам само благодарение на яките си мускули. Конете се държаха, докато усещаха върху телата си силата на човешките бедра — също като тях и Ахил, и Карл Велики бяха прекосявали някога своите царства заедно с прочутите си съратници.