Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Jugend des Königs Henri Quatre, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хайнрих Ман. Младостта на крал Анри ІV
Немска, трето издание
Превод: Цветана Узунова-Калудиева
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художник: Христо Брайков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Коректори: Здравко Попов, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова
ЕКП 07/9536451611/5544-38-85
Издателски №2327
Формат: 60×90/16
Дадена за набор на 20.XII.1984 г.
Излязла от печат на 30.VI.1985 г.
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1985
Печатница „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Обратът
Твърде дълго се бави той, твърде много обмисля, твърде много се колеба. Най-после друг взе решението. На петнадесети септември на същата тази 1575 година всичко взе нов обрат; херцог Д’Алансон беше изчезнал. По време на обяда майка му изпрати да го търсят из целия дворец, сериозно загрижена за здравето му. От собствен опит тя знаеше колко е лесно да пратят някого на оня свят. Но никъде не намериха труп. Нима беше избягал, без да се довери на сестра си? Марго беше, както обикновено, сред своя двор и служеше на музите си. А кралчето? Мадам Катерина вече очакваше, че и него няма да види — когато изведнъж го видя, че се връща съвсем невинно от игра на топка и отива да се изкъпе.
— Какво знаеш, кралче? Признай! Или ще съжаляваш!
Анри се разсмя:
— Моят Д’Арманяк тъкмо ми разправя, че братовчедът бил избягал — разправят, с някаква каляска, която изглеждала празна. Да ви открия ли, мадам, какво ще последва сега? Едно възвание на Двуносия до цялата страна и до народа да се вдигнат на бунт. След това вие, мадам, ще се сдобрите с него и ще му дадете онова, което той иска.
Той беше ядосан — тя си помисли, че се дразни, задето го подозират в съучастничество; а той наистина заслужаваше да го подозират. Въпреки това тя не засили надзора над своя пленник. Неговото предсказание се сбъдна — появи се възванието до страната и до целия народ. В него августейшият принц се позоваваше на всеобщото недоволство и на стремежа на толкова много умерени хора от двете религии към всеобщ мир; но той искаше също така справедливост за себе си. Защото в двореца на своя брат той имал само неприятности и не получавал никакви пари. Тук старата кралица веднага съзря възможността отново да си възвърне любимото чедо; затова въпреки всичко тя се отнесе не дотам сериозно към възванието, колкото синът й, кралят, който много се разстрои от случилото се. А и град Париж отново бе обзет от лоши предчувствия в очакване на нови напрегнати приключения. Какво?! Братът на краля, наричан монсеньор, последвал примера на принц Конде и избягал в Германия? И ето те скоро ще пристигнат с войска от французи и немци, сто хиляди души, точно толкова, съседке! После някои парижани, а след това всички видяха на обагреното вечерно небе фигурите на въоръжени мъже.
Само мадам Катерина запази присъствие на духа при всички тези видения и слухове. Според нея Анри Наварски се държеше много по-загадъчно, отколкото синът й Д’Алансон, когото тя много добре познаваше и затова не се страхуваше от него. Неочаквано тя извади пред Анри възванието на неговия съзаклятник да го прочете. След тригодишния си опит Анри се бе научил да овладява израза на лицето си при всяко положение. Без да направи никаква гримаса, той само подхвърли:
— Всичко това ми е много добре известно. И аз самият пишех така, когато бях още при хугенотите и при адмирала. Скоро монсеньор ще заговори другояче. Най-напред човек се представя за какво ли не, а след това започва да играе, както му свирят. Това не е за мене работа.
Презрението му можеше да бъде истинско или подправено, но то не разсея недоверието на добрата му приятелка. Оттогава насетне тя нареди да го следят още по-отблизо и назначи нови шпиони, за които той дори и не подозираше. Те имаха за задача да го подтикват всячески към непредпазливост. Отново го обгърнаха черни паяжини, а в същото време той успяваше повече от всякога да мами двора с доброто си настроение и с привидното си лекомислие. Но в душата му се водеше мъчителна борба и тя отново помрачня както преди.
„Вятърничавият Франсоа е действувал, докато аз се двоумях! Сега вече всичко отиде напразно — и дългото ми притворство, и многото мислене, и опитът, който набрах сред хората. Нещастието ме бе приело в своето училище и въпреки това днес аз съм отново там, където бях преди — на сутринта след Вартоломеевата нощ.“
Минаха само четиринадесет дни и вятърничавият Франсоа отново омекна и поде преговори с майка си мадам Катерина за обезщетението, с което тя щеше да го възнагради, задето ще изостави съюзниците си. Толкова по-зле за Анри! Човек като Франсоа бе намерил дързост да поеме водачеството, докато той самият бе паднал в безсъзнание, преуморен от многото плътски удоволствия.
„Как става всичко това? Но стига вече, няма да питам повече. Свършено е с школата на нещастието и с вечното празно обмисляне. Ще изпратя вест на моите протестанти на юг да ме чакат в скоро време. Няма значение дали сега-засега те ме презират, задето се държа като шут в този двор вече повече от три години. Аз ще им докажа, че съм синът на тяхната кралица Жана. И че не съм като вятърничавия Франсоа! И не като суетния Голиат! Защото аз знам: не остана напразно дългото ми школуване при нещастието. Аз знам: аз ще обединя това кралство.“
Пламенната му гордост му нашепваше всичко това с възбуден глас и нищо не можеше да го задуши — нито позорът, в който той бе живял и на който трябваше да издържи още известно време; нито новият срам, който му бе причинил вятърничавият, като бе заел неговото място и го бе направил невъзможен пред своите. Анри беше сигурен в успеха си. Тук, където изглеждаше провален, той бе най-сигурен. Един народ очаква своя водач и колкото повече лъжливи водачи се разобличават и отпадат, толкова по-съдбоносно се явява и застава на правилния път истинският. В това състояние на духа, докато изчакваше по-нататъшния развой на нещата, го постигна още един последен и тежък удар, но той издържа и на него. Последна го наказа милата му сестра. Младата Катерина дълго бе чакала напразно любимият й брат най-после да си спомни за майка им Жана, за господин адмирала и за всички техни скъпи мъртъвци. Настанена в двореца Конде, тя каза тайнствено на старата херцогиня:
— Аз го познавам, защото ние сме същата плът и кръв. И аз бях тук в стаята заедно с него и с господин адмирала, когато той беше още жив. Разрази се силна буря, вратата се отвори от само себе си и аз си помислих, че ей сега вътре ще влезе нашата покойна майка и ще го призове да отмъсти за нея. Но влезе принцеса Валоа, която бе дошла да го отведе за сватбата им. Аз все още мисля за това и моят мил брат не може да го е забравил. Готова съм да се закълна, че той се преструва пред целия двор през всичкото това време и че се преструва дори и пред мен, неговата сестра. А когато дойде денят, той ще тръгне и ще покаже на всички кой е.
Тя стана от стола си и тъй като беше развълнувана, не успя да скрие лекото си накуцване. Беше бледа и недоразвита и поради слабите си бели дробове бе живяла през всичкото това време уединена в този дворец от неприязън към кралския двор, където „жените молеха мъжете“, според думите на нейната майка. Принцеса Катерина Бурбонска бе останала протестантка. Тя не можеше да разбере отричането на брат си от правата вяра, каквото и да е било положението му. Но тя одобряваше поведението му, защото той беше неин брат и глава на техния род. Освен това тя го защищаваше, защищаваше държанието и грешките му пред протестантските благородници, които идваха тайно от цялата страна при нея, за да почерпят тук мъничко надежда. Тя беше слаба, беше сама и трябваше да буди само съжаление. Мнозина обаче бяха видели в нейно лице кралица Жана и бяха покъртени от благородната твърдост на дъщерята, сякаш чуваха през нейната уста кралицата и още веднъж се прекланяха пред безсмъртната й душа.
И все пак никой не може да защищава един бездеен човек по-дълго от три години, особено когато сам започне да се съмнява в него.
„Той нищо не е забравил, аз знам това. Там, където той живее като пленник, човек губи вярата си. Но той трябва да я намери отново с божия помощ. Аз ще му нанеса един целителен удар. Мога да го сторя, защото каквото и да се е случило досега, аз все пак съм както преди неговата Катрин. Той има нужда от мен, защото ние двамата сме прекарали детството си заедно и кой друг би му бил по-близък в най-тежките мигове? Никой друг, освен сестра му. Ще се престоря, че го напущам, и нека той се изплаши, задето ще отдам себе си и съдбата си в ръцете на един чужд човек.“
Това бяха невинни сметки на едно дете с голяма душа. Тя се довери единствено на женевския пастор господин Теодор дьо Без, който бе съчинил „Разкрий ми, боже, своя лик!“ Тя го попита дали може да изпълни намерението си, без да стори грях, и той я поучи, че тя има право да му каже, че отдава съдбата си на чужд човек, но не бива в действителност да отдава тялото си. Тъкмо тогава тя бе срещнала техния братовчед Шарл дьо Бурбон, граф Дьо Соасон, когото щеше да обича до ранната си смърт.
Всичко е по-различно, отколкото ти си го представяш, Катрин. Ти си мислиш, че досега чрез строгата си нравственост си била много по-различна от своя брат, който търси удоволствията. Но и ти ще преминеш като него през всички степени на любовта и ще познаеш накрая всичките й мъки, възвисяването и унижението на онези, които много обичат. Той ще продължава да желае всички жени и дори когато бъде верен само на една-единствена, в нейно лице ще жадува за всички останали. А ти ще получиш пребогато всичко, което ти е предопределено от съдбата, единствено чрез твоя братовчед Шарл, който е католик, но това няма да те възпре, тебе, строгата протестантка; при това той ще те мами по най-обикновен начин. Но ти ще забравяш това всеки път, когато го преживееш, и след всеки разрив помежду ви сърцето ти ще се привързва още по-силно към него. Това ще продължава, докато ти станеш на четиридесет и една години, понякога ще дразниш обществото — няма да можеш да го отречеш — и когато няма да имаш друг изход, отново ще станеш непристъпната дама. Само великото име на твоя височайш брат ще ти бъде закрила. Тогава той ще издаде една закъсняла властна заповед и ще те омъжи за другиго. Ти ще му се подчиниш, защото ще бъдеш прекършена, но няма да предотвратиш с това нищо. Ще се вкопчиш от страх пред старостта отчаяно в своя любим, дори ще предпочетеш да умреш, отколкото да остарееш — и ще умреш. Така ще бъде, Катрин, и съвсем не както ти си го мислеше, когато потърси духовен съвет от женевския пастор.
Младата Катерина се появи неочаквано на един празник в двореца. Уведомиха за това брат й и той напразно я търси дълго в тържествената зала сред навалицата от гости. Съмнявайки се, че са се подиграли с него, той все пак отиде да хвърли поглед в приемната на краля, която беше празна; ала един офицер от гвардията стоеше там с лице към един ъгъл, в който погледът на току-що влезлият Анри не можа да проникне. Братът отиде натам и видя сестра си с един мъж, който го хвърли в суеверен страх. Анри понечи да се върне и да избяга — да избяга от собствения си двойник. Непознатият имаше същите гъсти къдрави коси като неговите и тесния овал на лицето му; устните и носът приличаха на неговите, нямаше никаква разлика и във фигурите им; и онова, което най-силно потресе Анри, бе, че другият бе облечен досущ като него!
Сестра му бе опряла ръка върху рамото на непознатия — също както винаги се бе облягала на рамото на брат си. Говореше нещо съвсем близо до бузата на другия: тъкмо по същия начин бе дишала безброй много пъти съвсем близо до собствената му буза. И най-ужасното беше: тя нито видя, нито чу собствения си брат, макар че той стоеше на шест крачки от нея и нарочно търкаше с крак по пода. Анри опипа бедрата си, за да разбере дали действително стои на мястото си и е същият. Дали някаква магия не го бе лишила от земния му вид?
„Бедни мой братко — мислеше през това време Катрин. — Разбира се, че има духове, човек може да се натъкне на тях, пък може би съществуват и магии. Но този път аз те мамя и сърцето ме боли, задето съм принудена да го сторя. Аз накарах добрия ни братовчед да се облече така, научих го как да се държи и се преструвам пред тебе, сякаш ти въобще не съществуваш. Всъщност ти нямаш никакво основание да бъдеш смутен. Та защо не се сравниш с нашия братовчед? Като оставим настрана роднинската ви прилика, по неговото лице няма ни следа от миналото. Досега той само е ловувал из своите гори. А ти? О, братко, колкото и да си млад, твоето лице вече е белязано от мъки, борби и размисъл. Престанеш ли за миг да се преструваш на шут, очите ти веднага стават тъжни — хитри и тъжни, мили братко. Оттогава носът ти още повече се е спуснал над устата: не много, но все пак. В този миг ти смяташ, че никой не те вижда и устата ти леко се разкривява, защото ти непрекъснато трябва да се преструваш. А колко силно ме вълнуват хлътналите ти слепоочия, които са такива от рождението ти. Дори нищо друго да не притежаваше, скъпо мое сърчице, аз пак бих била твоя. Тъкмо същите слепоочия има и нашият братовчед. Не мога да повярвам, че някога ще го обичам; но ако това се случи, то ще бъде заради твоите слепоочия!“
Девойката се изправи и най-после се обърна към него, строга и ведра, също както би го погледнала Жана. Само широко отворените й очи бяха пълни със сълзи, както и неговите сега. Катерина каза:
— Господин братко, вие отдавна не сте виждали нашия обичан братовчед. Той често идва при мен и ние разговаряме за вас, тъй като не можем да се надяваме, че вие бихте се отделили от вашето общество тук, за да дойдете при нас.
Анри отвърна:
— Това би направило впечатление на всички, а вие много добре знаете, мила сестро, че аз не поддържам никакви отношения с хугеноти, които вие приемате толкова често. Не по-малко непредпазливо е, ако ние — трима представители на нашия род — останем тук по-дълго насаме да разговаряме тайно в приемната на краля.
И той погледна братовчед си. Момъкът усети, че му става топло, а Анри го хвана просто под ръка и го изведе през вратата.
— Говори сега, Катрин! — каза той, щом се върна.
Тя погледна най-напред към офицера от гвардията. Той бе съобразил и бе застанал широко разкрачен пред вратата, сякаш никой не биваше да влиза вътре, и те виждаха само едрия му гръб. Сестрата заговори:
— Те са у дома и те чакат да дойдеш.
— Знам. Но аз съм пленник. Стражите в двореца са удвоени, все повече шпиони ме следят. Те трябва да имат още малко търпение.
— То съвсем се изчерпа. Те смятат, че ти си загубен за нашето дело. Д’Алансон ще те измести пред тях, да го знаеш! А това са нашите собствени хора, южняците, разбери го! Тамошният губернатор и умерените католици са единни с протестантите: те са готови заедно да подадат ръка на Конде, когато нахлуе в кралството с немските войски. Провинциите, които се простират по пътя му, също са спечелени вече за делото. Всичко назрява, всичко се надига, само ти — не. Нашата майка се пожертвува и ето сега друг ще пожъне плода, а не ти.
— Аз съм много нещастен — въздъхна той, сведе поглед и му беше още по-тежко, задето трябваше да мами собствената си сестра.
„О, този развълнуван потреперващ гласец, който от страх произнася последните срички по-високо! Сестро! Сестро, аз съм решен и ще тръгна по-рано, отколкото ти предполагаш. Хората, които ще ми помогнат, не се познават дори помежду си. През тези три години аз се научих на много неща. Моята добра приятелка, старата убийца, ми довери, че Д’Алансон не представлявал вече никаква опасност. Тази нощ тя тайно ще замине, за да доведе блудния си син. Ако ти бях казал за всичко това преждевременно, Катрин, сега и ти щеше да бъдеш замесена. А ти не бива да се излагаш на опасност, Катрин!“
Той отвори очи — те бяха благи и търпеливи, и нищо повече.
— Не искаш ли? — попита тя.
— Не мога — въздъхна той.
Тогава тя вдигна ръка; бяха същите дълги, гъвкави пръсти, каквито бяха пръстите на майка им — и както някога като момче, когато майка му се ядосваше, той неочаквано усети върху бузата си силен удар. Сам той даде воля на ръцете си и сякаш двамата бяха още деца и се намираха в родния Беарн, където селяните, та дори и принцовете дават много по-непосредствено израз на чувствата си. Той вдигна сестра си високо и я понесе с издадени напред ръце, въпреки че тя риташе на всички страни, отнесе я до офицера от гвардията, който все още стоеше пред прага, и направо я сложи на врата му. За да не падне от раменете на едрия здравеняк, малката Катрин се хвана за врата му. Когато се намери на пода, Анри вече бе изчезнал. Тя обаче: тя знаеше вече — и от радост се разсмя с все сили. Офицерът също се разсмя.