Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (10)

Срещата

Освен това през тези дни до ушите му непрекъснато достигаха слухове и предсказания: той никога нямаше да забрави тези срещи. Където и да се появеше Наварският принц със своята протестантска свита, едноверците го приветствуваха с непривична потайност и разстроени лица.

— Не продължавайте пътя си, господарю! Останете сред нас, ние всички по-скоро ще умрем, отколкото да ви оставим на враговете ни! — Подобни думи той чуваше отвред.

Един беловлас хугенот, който нарочно бе накарал внуците си да го доведат дотук, издигна треперещата си ръка за благословия и рече с дълбокия си старчески глас:

— Хвала на бога, задето ви видях. След като изтребят всички ни, вие, господарю наш, ще отмъстите за нас и ще доведете нашата вяра до победа!

После от вси страни се разнесоха познатите заклинания да не продължава — за бога — пътя си по-нататък. По-късно Бовоа отвърна на въпросите на Анри:

— Не се оставяйте да ви изплашат! Нека тези хора изпитват страх; това ще ги направи по-ревностни защитници на правата вяра. Те предвиждат най-лошото, защото кралицата-майка ще се срещне в най-скоро време с испанците. Но ние познаваме мадам Катерина. На нея хитрините са й по-близо до сърцето, отколкото кървавите сражения.

— Но ако испанският дявол й го заповяда? — подхвърли Анри, без да очаква отговор, толкова сигурен беше — и завинаги щеше да си остане — в смъртната ненавист на Хабсбургите.

Бовоа се опита да обясни на момчето, че може би Катерина иска само по този начин да се оправдае пред католическата световна сила за това, задето не всякога изпращаше войски срещу собствените си протестанти и че понякога се опитваше да ги подмамва с отстъпчивостта си. В най-лошия случай тя можеше да помоли Филип за помощ, щом като нейните поданици-реформисти не можеха да бъдат обуздани другояче.

Колкото и да го увещаваше Бовоа, доводите му не достигаха до сърцето на Анри, което фантазията му изпълваше с всевъзможни страшни видения. Тя непрекъснато се разпалваше от шепота, който се носеше край него, от загрижените лица и вещаещите нещо лошо гласове, които съпровождаха пътуването му. На края на това пътуване щеше да се случи онова, което изпълваше цялото му същество. Той не знаеше какво беше то, ала това неизвестно нещо му предстоеше; и ако не се случеше, то той все пак беше готов да го види и да го чуе.

Така Анри стигна заедно с придворната свита в град Байон, съвсем близо до областта Беарн, неговата родина. Тук той можеше да очаква всичко, това беше мястото, тъкмо това, където той от малък бе живял заедно с майка си и баща си. Нежна като отколе познатите звуци на името си, тук течеше реката Адур, а ония високи върхове, които се разтапяха в светлина на хоризонта на тъмносиньото небе, бяха неговата планина, Пиренеите. Анри, който бе страдал от мъка по нея, дори и не си помисли сега да избяга сред пазвите й.

Когато най-после испанците дойдоха, оказа се, че ще ги представлява само една млада жена, Елизабета Френска, кралицата на Испания, родната дъщеря на Катерина, придружена само от херцог Алба като началник на свитата. С него именно мадам Катерина води на четири очи своя важен разговор.

Залата се охраняваше отвън. Първа дойде старата кралица, мина покрай стената с прозорците и вдигна всички завеси. На отсрещната стена висяха само картини. После тя седна на един стол с висока права облегалка с лице към вратата. Зад нея беше камината. Голямата й паст бе запълнена със зелени клонки; беше средата на юни.

Влезе херцог Алба, изправил високо глава над твърдо колосаната си къдрава яка. Той не преклони глава и не свали шапка. Вървейки, сгъваше коленете си колкото е възможно по-малко и лицето му не беше младо, ала нямаше никакви бръчки. Никакво преживяване не би могло да се отпечата върху него, защото то беше твърде високомерно.

Той се спря — не от уважение, а като обвинител, и без никакво предисловие заяви на старата жена, че неговият господар, великият крал Филип, е недоволен от нея. Тя прие думите му, без да възрази; херцогът и не очакваше възражение, а говореше с най-строг тон за неизпълнените задължения към светата църква и нейната земна десница, държаща меча — Хабсбургския дом. Тя мълчеше и слушаше, докато той свърши.

После го попита с мазния си глас колко пари й предлага испанският крал, за да направи тя цялото си кралство католическо. Това щяло да й струва скъпо, добави тя.

Херцогът отвърна:

— Никакви пари. Или ще трябва да пуснете и нашите части в страната си и да признаете Дон Филип за върховен господар на цялото ви кралство.

Катерина каза, като този път гласът й потрепери: не е възможно бог да желае това, защото той й бил поверил нейното кралство и я дарил със синовете й. Ала тя обещавала на крал Филип, че няма повече да предизвика неговия гняв, търпейки протестантската ерес. Тя винаги имала най-добри намерения, само че трябвало да допълва недостатъчната си сила с мъдрост.

— Колко струва във вашата страна един удар с кинжал? — попита Алба.

Катерина си пое няколко пъти шумно дъх, опита се да се усмихне или поне гласът й прозвуча подигравателно.

— Десет хиляди удара с кинжал струват толкова, колкото ще струват топовете, опожарените градове и една гражданска война.

— Какви десет хиляди? — раче презрително Алба. — Аз говоря за един-единствен. — Той за първи път благоволи да приближи малко лицето си с острата твърда брадичка към стола с високата права облегалка. При това добави: — В края на краищата и десет хиляди жаби не могат да направят една сьомга.

Тя се замисли, макар че го беше разбрала. За да спечели време, махна с ръка към вратата и към високите прозорци. За камината зад гърба си беше забравила. Гласът й притихна, та дори Алба едва можеше да разбере всяка дума.

— Вие можете да имате предвид със сьомгата поне двама души.

Сега и той зашепна. Шепотът им продължи известно време. После главите им се отделиха една от друга, херцогът отстъпи назад, вдървен и надменен, както отначало. Старата кралица се изправи тежко, той й подаде върховете на пръстите си и я поведе към вратата, той — пристъпващ наперено и отсечено, тя — клатушкаща се тромаво.

Дълго време след като двамата бяха излезли, в залата все още беше съвсем тихо. Навън шумно се сменяваше стражата. Едва тогава зелените клонки в големия отвор на камината се раздвижиха и отвътре излезе една дребна фигура. Тя заобиколи стола, край който се бе случило всичко. Обгърна с поглед двамата злодеи, сякаш все още бяха тук. Чу още веднъж всичко, което те имаха да си доверят, дори и недочутото, заедно с двете имена, които те сигурно бяха произнесли. По-късно Анри разбра кои бяха двете имена — името на адмирал Колини и — кръвта заби лудо в сърцето му — името на неговата майка, кралица Жана.

Сви юмруци, очите му изскочиха от ярост. После изведнъж се завъртя на един крак около себе си, разсмя се звънко и изрече някаква весела ругатня. Беше я научил от старите хора в своята родина, от дядо си Д’Албре, свещени думи, променени до неузнаваемост. Извика така силно, че залата прокънтя.