Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (85)

Тайният съвет

Членовете на съвета се отправят двама по двама в двореца. Парадното стълбище се раздвоява и дава възможност на господата, които не са в чак дотам добри отношения помежду си, да се изкачват от различни страни. Между двете крила на стълбището един чучур излива от стената вода в полукръгъл басейн. Мраморният парапет се вие от колонка до колонка в най-палави извивки и ръката не може да устои на изкушението да го докосне. Окото от само себе си се плъзга по скромните орнаменти, с които длетото е оживило така нежно камъка. Но на половината височина двете крила се съединяват, стълбата се разширява, става парадна и води нагоре към кралския дворец. Младежки стъпки, шумни гласове — повечето от съветниците избързват нагоре и свиват надясно. Те се изкачват по няколко стъпала и навлизат в една колонада, която се проточва по цялата фасада; на капитела на всяка колона са изобразени митологични сцени. Вратите на стаите са широко отворени, денят сияе. Те бързо влизат в най-голямата зала, сядат на пейките или на дървените столчета и се събират на оживен разговор, прегръщат се със смях, разделят се сърдити — и всичко това, докато очакват своя господар.

В неуязвимата за куршуми стена, която няма други прозорци, има само една ниша за наблюдателен пост. Между пречките на решетката войникът гледа надолу към външния двор, после плъзга поглед отвъд крепостния ров към далечината. Зад градската порта се проточва път, по който могат да се появят врагове. Мир и безопасност царят по двата бряга на зелената Баиза, отсам и отвъд двата моста: наричат ги Стария и Новия. Новият води към тихия парк Ла Гарен, другият свързва двете части на града. В подножието на замъка жителите живеят под надеждна закрила. Отсреща придворните вече са започнали да си строят къщи, откакто дворът се е установил тук. Занаятчии, търговци и обикновен народ се притискат към солидните къщи на знатните: така се образуват новите улици, криволичещи, тесни — цял един малък градец, през който се спускат вади и играят деца. Малчуганите щурмуват с врява високия стар мост, възрастните се изкачват по него внимателно; и отражението на широките му открити сводове долу във водата поглъща една след друга сенките на всички, които живеят тук.

На горната площадка на парадното стълбище, на кръгла каменна скамейка седят двама господа и очакват Анри. Господинът с пътническо наметало е Филип Морне, който упреква Анри в непредпазливост. Сам по пътищата, когато се спуска нощта, а навред отново бушува война! Войната отново бе избухнала. Мирът, назован на името на монсеньор, не бе продължил дълго. Наварският крал бе изпратил своя дипломат да търси съюзници, ала повечето гледат да се изскубнат, кой както може. Ето например братовчедът на убития Колини — Монморанси, който сам е лежал в Бастилията и е бил по-близо до смъртта, отколкото до живота. И въпреки това пълният човек е ленив за отмъщение — за справедливостта, както казва Морне. За религията — твърди Монморанси.

— Бог изплюва от устата си равнодушните — заключава хугенотът и доказва с хладни думи защо всички онези, които търсят само лична облага от религията и не са достатъчно възвишени, за да й служат безкористно, трябва да паднат повалени.

Морне е напуснал Анжуйския херцог, който слепешком се домогва да печели кралства само за себе си. След много приключения и опасности Морне бе стигнал при един владетел, с когото иска да свърже собствената си съдба, макар че засега този владетел води само лекомислен живот. Но не всичко решава природата, много по-важно е предопределението. Бог е по-могъщ от страстите на своя избраник. Дълбоко в себе си благочестивият Морне не се безпокои за закъснелия по пътя Анри. Та него го ръководят свише!

— Вие сте били пленен по пътя си насам? — попита го господинът на пейката до него.

— Но те не можаха да ме познаят — отвърна Морне, повдигна рамене и беше сигурен: тъкмо в решаващия миг враговете му са били заслепени. — Чуйте как се случи всичко, господин дьо Лузинян. Ние разглеждахме развалините на вашия родов замък в една заляна с вълшебна светлина местност, така че не беше трудно човек да си помисли, че е попаднал сред някакъв приказен свят. Там в прастари времена вашият господар се е срещал с феята Мелюзина и получавал от нея същите щастливи и горчиви мигове, с които жените могат да даряват по всяко време мъжете. По вина на феята Мелюзина нашето внимание бе отвлечено и затова двадесетината въоръжени мъже успяха да прескочат по-рано от нас предпазния ров. Въпросът при подобни случаи е да можеш да се представиш за друг човек и да не приличаш на хугенот.

Господинът до него неволно се разсмя. Ако някой въобще приличаше на хугенот, то това бе Филип Морне. Не само защото скромна бяла якичка красеше тъмното му облекло: държането му го издаваше, пък и изразът на лицето му беше достатъчно красноречив. Погледът му не предизвикваше никого и не беше вглъбен някъде дълбоко в себе си. Този поглед изпитваше съвестите — разумен и спокоен под вечно гладкото чело. Чак до старост това чело щеше да остане без бръчки, защото Морне беше чист пред своя бог; то щеше да остане като едно недокоснато от нищо плато над повехналото вече лице, което с течение на времето щеше да се покрие с петна и с издълбани от скръбта бразди. Но това щеше да стане много по-късно. Засега той седи на една кръгла каменна скамейка — млад, с мъжествено храбро сърце, и очаква своя владетел, чийто възход съдбата му е предопределила да съпроводи. Засега Морне и не подозира какви думи му е писано да произнесе в далечното бъдеще за сетно сбогом пред тялото на своя владетел:

— Тук ние трябва да съобщим една печална, ужасна вест. Нашият крал, най-великият крал, когото християнският свят познава от последните петстотин години насам…

Небето беше съвсем ясно, светлината сребрееше и вечерта падаше тихо. Анри се зададе откъм своите градини, мина през Новия мост и ръцете му бяха пълни с цветя. Щом видя двамата господа горе на стълбищната площадка, той се затича и още отдалече поиска да чуе доклада на своя посланик; изслуша го и макар че не чу нищо благоприятно, подари му едно цвете.

— Някой ги беше накъсал — обясни Анри.

И без да иска, той помръдна рамо по посока на павилиона край реката: тогава те разбраха. В същото време над главите им в двореца се разнесе силна глъчка.

— Моите хугеноти ще избият католиците ми! — възкликна Анри и побягна към двора на двореца.

И наистина господин Дьо Лаварден се бе счепкал с господин Дьо Рони: младият побойник бе разсърдил своя началник с нарушение на дисциплината. Останалите придворни викаха заедно с тях, невъобразима глъчка изпълваше залата и причината никога нямаше да се изясни. За щастие, Анри я знаеше най-добре. Марманд, така се наричаше градът, където капитан Лаварден бе изпратил младшия офицер Рони на безнадеждна военна операция. Беше се наложило сам Анри да измъкне оттам момъка и неколцината му аркебузири и всички трябваше да се оттеглят твърде жалки с единственото си оръдие и двете останали без гюлета мортири. Лаварден не желаеше никой да му припомня за злополучното нападение над Марманд, което той бе предприел въпреки мнението на своя крал. А ето че тъкмо сега неговият младши офицер отново бе заговорил за тази неразумна акция.

— Сукалче! — изрева раздразненият началник. — Устата ти мирише още на мляко!

Рони веднага налетя да се бие, а някои от придворните усърдно насъскваха противниците, докато другите се опитваха да ги разтърват. Невероятно беше, че в една стая със седем-осем души може да се вдига толкова силен шум — но всъщност всичко беше само израз на излишък на буйна сила и жизнерадост. Сега на вратата се появи Анри с големия букет цветя, които той разхвърля сред придворните си, а своя Рони наказа, както се полагаше. Заяви му, че вече е свършено с неговата служба в най-добрата рота, под командуването на най-добрия от всички началници и сам той, кралят, от съчувствие към буйната му младост, щял да се заеме лично с възпитанието му. То беше добре дошло за момъка, който впрочем само това и чакаше. Лицето му веднага доби обикновеното си спокойно и умно изражение. Лаварден също се успокои, и на всичко отгоре кралят му го прегърна.

През това време други започнаха да негодуват срещу този или онзи градец, които си позволили да вършат всякакви безчинства. Войската на Наварския крал неуморно кръстосваше страната и все не успяваше да всели мир, да отмъщава и да въдвори ред. Тук беше неговият таен съвет, всеки член на съвета имаше право да каже открито мнението си на своя владетел и мнозина го укориха, че той не водел войната достатъчно строго. Братовчед му Конде провеждал военните си операции много по-енергично и също се оплаквал от мудността на Анри.

— Това е моята страна. Не е негова — заяви Анри повече за себе си, отколкото за другите.

Само Морне долови думите му. Обикновено в тайния съвет всички говореха един през друг. После Анри привлече към себе си всеобщото внимание, когато започна да разказва за Наварската кралица. Той провеси единия си крак от масата, а другия бе свил под себе си, дъвчеше стъблото на една роза и от време на време изхлипваше, като че ли се смееше вътрешно — всъщност обаче не му беше кой знае колко радостно.

Отначало Наварската кралица помогнала на любимия си брат монсеньор да избяга, а после сама го изпреварила и отишла във Фландрия, за да подготви почвата за неговото идване. Опасно, много опасно — в една страна, която испанците тъпчеха със своя ботуш, а най-голям беше ботушът на Дон Хуан Австрийски.

— Моята съпруга, кралицата, успяла да подведе всички със своята болест, която уж била дошла да лекува в минералните води на Спа. И преди още испанците, които са твърде сухи хора, така трябва да знаете — ходят като на кокили, държат главите си вдървени като изгладените им яки, та не виждат какво става по земята, — преди още испанците да разберат какво става, нейно величество успяла да разбунтува цялата страна. Тогава Дон Хуан Австрийски наистина заповядал да я изпратят от страната на бърза ръка. А само предишната вечер бил устроил бал в нейна чест. Нямало какво да се прави, нейният собствен брат, френският крал, я бил издал на испанците от страх пред Дон Филип.

Негодуващи смехове, примесени с ругатни. Замислен, стиснал зъби, Анри заключи:

„Както и да е. Поне по време на това пътуване моята бедна Марго се почувствувала истинска дама — докато са я изгонили. Позлатени карети и кадифени носилки и в тях милостивата кралица, и навред наоколо й руси хора, гледащи я с възхита. Тя самата също е била възхитена. Защото, общо взето, тя не е щастлива, моята бедна Марго, сред своето семейство. Тя трябва да дойде при мен. Аз имам нужда от нея.“

— За жалост, нейният височайш брат й забранява да живее с един хугенот. — Последното той бе произнесъл на глас и веднага се забеляза, че сред всеобщия шум един-единствен от присъствуващите го гледаше внимателно — неговият дипломат.

— Господин Дьо Морне — каза той, — тъжно е, но френският крал мрази сестра си и не й позволява да ни вижда.

Морне отвърна, че след несполучливото си пътуване във Фландрия нейно величество Наварската кралица сигурно не желае нищо друго по-горещо от това.

— Нейният височайш брат бива настройван срещу госпожа сестра си единствено от Лигата. Херцог Гиз…

— Да излезем навън — заяви Анри и мина пред Морне.

В широката колонада те направиха няколко бързи крачки, както обичаше Анри, и отново се върнаха назад. Посланикът, който се бе върнал от Парижката област, бе осведомен за най-новите убийства в Лувър. Гиз внушаваше на краля страх и ужас. Кралят все по-често търсеше убежище в манастира и вече не само ужасът от отвъдния свят го гонеше там. Освен от собствената си смърт, той се страхуваше и от измирането на своята династия, защото кралицата все още не го беше дарила със син.

— Тя никога няма да го дари — вметна бързо Анри. — Никой Валоа няма да има вече синове.

Той премълча от кого знаеше с такава сигурност това: от майка си. Морне го погледна и си каза сам, че бог правилно го е довел при този владетел. В същия миг той окончателно прозря кой беше Анри — никакъв воденичар от Барбаст, женкар или командуващ отред от двеста въоръжени мъже, а бъдещият крал на Франция, сигурен в своето предопределение. Той си бе надянал лъжлива маска, защото беше мъдър и имаше време да изчака, защото младостта трае дълго. Но той никога не забравяше. И тъй като сега неговият крал разкри пред него с една-единствена дума сърцето си, Морне се поклони. Нямаше нужда повече от думи, те се бяха разбрали. С едно просто движение на ръката Анри му посочи парка Ла Гарен, където те щяха да се срещнат в близко време без свидетели.

Но ето че ги обезпокоиха. Старите му приятели Д’Обинйе и Дю Барта се възползуваха от правото си да прекъсват своя крал по всяко време. Те дойдоха, тичайки през двора, забързаха по стълбите и веднага заговориха един през друг. Впрочем новината, която носеха, оправда възбудата им. Маркиз Дьо Вийяр беше сменен. Поради несполучливото нападение над двореца на губернатора наместникът бе изпаднал в немилост пред френския крал. На мястото на уволнения бе назначен маршал Бирон, който действително бе направил всичко възможно, за да заслужи тази чест. Особено Агрипа застъпваше това мнение. Изпълнен с най-големи надежди, той сипеше похвали по адрес на новия наместник, който използувал влиянието си пред двора за сметка на мрачния си предшественик, воден само от душевното си благородство. Дю Барта, който бе съвсем различен по нрав, очакваше, че новият наместник ще се окаже още по-голям интригант от предшественика си. Когато чуха за смяната, участниците в тайния съвет се разделиха на два лагера по въпроса.

Най-благоразумните, като например Рони и католика Ла Форс, виждаха в лицето на Бирон преди всичко един злъчен и язвителен човек; в пристъп на ярост той бе отсякъл със сабята си муцуната на един кон. И това съвсем не говореше в негова полза. Лаварден и Тюрен, също от различна вяра, все пак бяха единодушни, че маршал Бирон заслужава известно доверие. Той произхождал от едно от първите семейства на провинцията Гийена. Затова трябвало да се очаква, че той ще поддържа мира тук. Това беше убедително. Ала докато тайният му съвет се горещеше в спорове, Анри прочете кралската заповед, която двамата му стари приятели му бяха донесли. В нея именно пишеше, че на маршал Бирон се дават власт и неограничени пълномощия да се разпорежда навред в цялата провинция и в Гийена, когато Наварският крал отсъствувал.

„Сякаш ме няма вече — например, сякаш съм пленник в техния Лувър!“ — Така схвана Анри тези думи.

Усети, че го побиват студени тръпки, после му стана горещо. Той сви на руло посланието и не го показа никому.