Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (6)

Разкрий ми, боже, своя лик!

Възможно е те да бяха чули гласа й от преддверието; във всеки случай сега вратата се отвори рязко, неколцина протестантски благородници влязоха вътре и обявиха, че адмирал Колини е пристигнал, че се изкачва по стълбите, приближава се, ето го. Всички сториха място и протестантският пълководец влезе вътре, като сложи ръка за поздрав на гърдите си. Дори кралят на Навара сведе глава пред този възрастен мъж и по този начин и пред партията, която той предвождаше. И ако други я използуваха само за свои лични облаги, този човек бе олицетворение на безкористната суровост на мъченик. То беше изписано върху мъжественото му и тъжно чело.

Жана д’Албре прегърна адмирала. Именно той й бе липсвал, за да се отдаде изцяло на въодушевлението си. Тя изпрати веднага да свикат всичките й хора, двамата й пастори, децата й. Доведе сина си пред адмирала, който положи дясната си ръка върху главата на момчето и не я махна оттам, докато първият пастор говореше. Той говореше с думи, които никой не можеше да разбере погрешно, говореше за божието царство, което скоро щеше да настъпи. Ще дойде нашето време! Всички разбраха това, независимо дали то бе казано, или не. Те се блъскаха един друг в препълнената зала, всеки искаше да мине напред, да заграби, да се сдобие с цялата власт, с цялото богатство, и всичко това за слава на бога!

Вторият пастор поде един псалм. „Разкрий ми, боже, своя лик!“ Всички запяха — проникновено и с упование, готови да срещнат смъртта и вече сигурни в победата си. Защото къде пееха те толкова силно, къде възвестяваха така дръзко своята вяра? В самия дом на френските крале! Те имаха смелост да сторят това, бяха го сторили!

Колини вдигна с двете си ръце Наварския принц над главите на всички насъбрани, за да вдъхне детето там горе за цял живот онова, което оставаше тук и което представляваха всички тези мъже. Тук тези вярващи героични мъже си даваха свещен обет. Анри беше съгласен с всичко и много се развълнува, защото видя милата си майка да плаче и сам заплака. А баща му, страхувайки се от последствията от милото тържество, нареди да затворят всички прозорци; скоро въздухът в стаята стана непоносим.

Всичко това беше твърде опасно прекрачване на позволените граници; по-късно Жана сама го разбра, не стана нужда мъжът й да я убеждава дълго. Тя реши да направи всяка необходима отстъпка на кралица Катерина, защото малка беше надеждата мадам Катерина да не бъде уведомена за случилото се. Ала когато двете добри приятелки се срещнаха отново, оказа се, че едната въобще не знаеше нищо за осъдителното държане на другата или поне бе предпочела да го отмине с мълчание. Вместо да прояви недоверие към Жана, кралицата-майка я помоли за помощ срещу враговете й.

Най-голямата опасност за кралския дом представляваше владетелската фамилия Гиз, Лотарингският род, който предявяваше претенции за трона. Жана разбра, че в сравнение с тях, тук малкият Бурбонски род минаваше за напълно безопасен. Херцозите Гиз се представяха за много по-верни католици от кралицата, пък и бяха богати. И едното, и другото условие благоприятствуваха техните намерения; те бяха започнали да се представят пред народа на Париж като спасители на кралството. Тук бедните наварски крале бяха съвсем неизвестни, пък и идваха от една отдалечена провинция, която минаваше за еретическа и за огнище на народно недоволство. Всеки път, когато видеше Жана д’Албре, мадам Катерина започваше да мърка доволно като стара котка и Жана се чувствуваше унизена, ала умееше да се прикрива.

Тя беше умна и беше готова на всичко, което искаше от нея старата котка. А кралицата проби една дупка в стената на своя работен кабинет, през която виждаше и чуваше какво можеха да замислят срещу нея Антоан Бурбонски и Лотарингският кардинал; и Жана беше принудена да дебне и да подслушва заедно с нея, макар че единият от подслушваните беше собственият й съпруг. Впрочем тук не ставаше дума за него, от него едва ли се страхуваха; именно това беше твърде унизително, ала Жана се преструваше, че не го забелязва. Старата котка се страхуваше от главата на рода Гиз, от богатия кардинал, който можеше да подкупи всичките й слуги, също и Навара. Що се отнася до Навара, достатъчно беше той да му обещае испанските Пиренеи и никога да не му ги даде; това нищо нямаше да му струва.

Катерина, а заедно с нея и Жана научиха много козни, защото кардиналът приемаше и други господа в кабинета на Антоан, който му се струваше най-неподозрителен. Жана се учудваше на лекомислието на мъжа си. Той навярно въобще не си даваше сметка за всичко; през дупката в стената тя виждаше, че мислено той беше по това време при своята любовница. Това беше още по-голямо основание за нея да не го предупреждава и да не издаде пред него своята приятелка Катерина. Тя реши дори никога да не допусне да се сблъска с неговата любовница. Такова мълчаливо самообладание трябваше да си налага Жана; защото интересите на нейния син и на вярата изискваха тя да бъде в приятелски отношения със старата котка.

Въпреки това ужасното нещо се случи — дамата, една маршалка, я срещна и дори се осмели да накара да й я представят, нещо повече, дори очакваше Жана да я целуне за поздрав. Жана не можа да понесе това, колкото и благоразумни намерения да бе имала. В тези обятия, върху тази разголена гръд лежеше през часовете, всеки от които я правеше все по-стара и по-болнава, единственият мъж, за когото тя някога се бе борила! Жана бе втренчила възмутен поглед в това чаровно и дори миловидно лице. Цялата измамна лъжовност на живота задуши гърлото й. Макар и да не бе желала да постъпи така, тя обърна гръб на дамата и се отдалечи.

Маршалката обаче не прие подобно отношение и съвсем не беше склонна да отстъпи. Докато Наварската кралица поздравяваше другите дами, тя стоеше край тях, лицето й не беше вече миловидно и тя каза достатъчно високо:

— Ти ми обръщаш задник и не желаеш да ме целунеш? Добре, нека свети Йоан ми е свидетел! Толкова по-малко целувки ще получиш от мъжа си; аз ще получа всичките!

Жана се огради плътно със своите приятелки, за да излезе с чест от създалото се положение. Другата беше едра, заплашителна жена и един сблъсък с нея можеше да завърши зле. Неколцина господа, чието внимание бе привлечено от случая, заобиколиха Жана и й помогнаха да се отдалечи.

Ала едва по-късно пролича, че случаят може да има опасни последици за нея. Никога преди тя не беше виждала мъжа си толкова разярен, той говореше, че ще я изгони, че ще заповяда да я затворят, и тя беше сигурна, че не само любовницата му го подстрекаваше към това. Дупката в стената я бе убедила, че Лотарингският кардинал вършеше с бедния Антоан всичко, което пожелаеше, а неговата цел бе да отстрани Жана; тогава родът Гиз нямаше да има повече никакви съперници, а протестантите щяха да изгубят своята кралица.

Жана разбираше много добре, че може да търси спасение единствено при мадам Катерина. През дупчицата те двете разбраха онова, което приятелите на Антоан му внушаваха: той можел да се ожени за младата Мария Стюарт. Тя беше вдовица на покойния най-голям син на Катерина Медичи, на един от нейните синове, които носеха един подир друг титлата крал, докато през същото това време управляваше тя. Катерина беше на същото мнение като Жана, че този брак трябва да бъде осуетен. Тя нямаше полза в дома й да влезе нов мъж, та дори той да беше и добрият Антоан. По отношение на него двете жени се разбраха много добре.

Това дори стана повод Катерина да си припомни за един друг план — за годежа на своята дъщеря Марго с малкия Анри Навара. Тя каза открито, че това ще бъде от истинска полза за кралството — да приемат в дома си един принц по рождение и най-близък роднина на семейството и да го задържат там. Един от нейните астролози й бе разкрил, че това би било едно от най-удачните й деяния. За жалост беше още много рано да се мисли за такова нещо, защото децата бяха още малки. Кралицата-майка увери Жана в своята искреност чрез прегръдка; в обятията на старата котка обаче Жана потрепери. Неочаквано си бе спомнила една мълва за нейната добра приятелка. Говореше се, че мадам Катерина отровила един от своите сановници, за да може да освободи неговите доходи за другиго. В същия миг Катерина каза, като притисна още по-силно Жана в прегръдката си:

— За приятелите си аз съм способна на всичко.

Може би това беше случайност. Така или иначе тези думи напомниха още веднъж на майката на Анри колко наложително беше за нея с цената на всичко да не загуби приятелството на тази жена. Дълбоко в душата си обаче тя се бунтуваше срещу собственото си благоразумие; никога не бе съумявала дълго да се подчинява на разума си. Колкото и дълбоко да бе заключила Жана в сърцето си истинските си помисли, неочаквано истината изплува сега и се изяви. Гласът на слабичката Жана стана изведнъж властен и извисен, защото тя заговори в името на вярата. Още по време на същия този разговор тя настоя, като забрави всички ужасяващи слухове, които се носеха за мадам Катерина.

— Марго трябва да приеме протестантската вяра! В противен случай моят син никога няма да се ожени за нея!

Тя съвсем не знаеше как другата ще приеме думите й; ала Катерина си остана все така любезна, дори стана още по-откровена. Призна, че обмисляла дали не би трябвало и тя самата да премине заедно с всичките си деца към новата вяра! Може би все пак протестантите са по-силните и тя ще може заедно с тях да победи рода Гиз. Тя нищо не спомена за самата вяра и Жана я упрекна за това; ала проповедта, която й прочете, съвсем не затрогна добрата й приятелка Катерина. Тя отвърна само, че ще бъде по-добре да не се разкрива играта и нека нейната добра приятелка Жана и занапред да кара своите пастори да четат проповедите си при затворени прозорци.

При тези думи тя разтвори един прозорец и помоли Жана да погледне навън. В градината се забавляваха Марго и Анри. Той люлееше на люлка момичето, което днес не беше облечено в скъпа одежда, а в лека рокличка, развяваща се при всяко изсилване на люлката. Анри клекна на земята, остави люлката да излети над него и извика:

— Сега виждам краката ти!

— Не ги виждаш! — извика Марго надолу.

— Виждам ги, както виждам слънцето на небето! — увери я той.

— Не е вярно!

— Хем са дебели.

— Спри веднага люлката!

Той не го стори, а я остави да спре сама. Марго слезе, възползува се отначало от помощта му, после му зашлеви с все сила една плесница.

— Заслужих си го — каза той и разкриви лице от болка. После повдигна края на полата й и го целуна.

— Недей да ставаш пак такъв! — настоя тя. — Досега винаги си бил само любезен и почтителен, а аз не харесвам такива момчета! Днес ти за пръв път разговаря с мен както трябва.

— Защото знам вече със сигурност, че имаш крака като другите момичета, и то по-хубави.

— Не, още не го знаеш! Чакай да пораснем и двамата!

Тя млъкна и само го погледна продължително, като раздвижи розовото връхче на езика си между устните. Лицето й имаше цвета на рисувана върху порцелан, а не на истинска праскова. Момчето никога не можеше да разбере дали тя го предизвиква, или отблъсква. За да си изясни най-после това, то се хвърли върху нея и я целуна насила. Марго се задъха я се разсмя щастливо.

— Ти го правиш по-хубаво от…

— От кого? — попита той и удари силно с крак.

— От никого — отвърна тя обидено.

Горе мадам Катерина затвори прозореца и попречи по този начин на Жана да извика.

— Нашите деца се разбират добре помежду си — забеляза дебеланата с добродушната си ирония.

Слабата бе пребледняла болезнено, ала все още се владееше.

Резултатът от видяното бе, че тя привлече сина си още по-близо до себе си, сякаш все още си бяха у дома. Той отдавна вече не бе чувал никакви добри съвети и сега майка му отново го поучаваше всеки ден да не се отказва от решението си да се бори заедно с нея на вражеска земя, срещу всички, да се бори за вярата: да я защищава, да я разпространява, да заклеймява литургиите, образите на светците и всичко останало! Анри вярваше на майка си; всичко, което тя казваше, придобиваше пред очите му твърди очертания. За Марго тя не му бе казала нито дума, може би се срамуваше заради случилото се, което бе видяла през прозореца, и се сърдеше на Катерина, задето й го бе показала.

Той обаче разбра; нечистата съвест му подсказа онова, което искаше да каже милата му майка, и той най-неочаквано заяви на малката Маргарита с израз на лицето, който я изплаши: между тях никога вече не можеше да става дума за нейните крака, защото те ще се пържат в ада. Маргарита му отвърна, че не вярва, но всъщност се изплаши и потърси съвет от майка си.