Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (67)

С главата надолу

А през това време в Париж бяха надошли някакви господа, облечени в скъпи кожи, пристигнали тук с чуждоземния си блясък. Това бяха поляците, дошли да отведат своя крал, защото междувременно Д’Анжу действително бе избран сред ликуващите възгласи на полския народ, който се бе събрал за целта на едно голямо поле. Новият крал трябваше да побърза, какво можеше да очаква той от тази неблагодарна крепост, която не му се оставяше да я превземе? Истината, ако можеше да я изрази гласно, бе, че той очакваше смъртта на своя брат Карл. Все пак за него бе по-добре да стане крал на Франция, отколкото на Полша. А Карл, който много добре знаеше това, пращаше пратеник след пратеник в Ла Рошел, за да го накара да вземе най-после решение. Човек много по-лесно оздравява, когато край него няма някой, който ежедневно и ежечасно да се надява, че кръвта на другия най-после ще бликне из порите му.

Мадам Катерина искаше да се отнесе справедливо и към двамата си сина. Увещаваше своя любимец да замине, за да може болният да се успокои. Същевременно тя взе предварителни мерки, ако случаят наложеше, правата на любимеца й да бъдат осигурени. Успехът в Полша, грижата за наследник на Карл, както и нейните намерения по отношение на Елизабет Английска, на която тя изпращаше разкрасени портрети на Двуносия — всичко това изцяло бе погълнало вниманието на мадам Катерина. Сега тя вече не знаеше всеки миг кой къде се намира и къде отива. Това обаче — както най-добре знаеше именно тя — е най-важното условие, за да можеш да владееш и да държиш другите в подчинение. Ако главата на мадам Катерина не бе обременена с толкова много мисли и грижи, онова, което се случи по-късно, едва ли би било възможно.

Дори самото пътуване до полската граница не бе много добре уредено. Кралят на Полша трябваше непременно да бъде съпроводен от целия френски двор до границата; ала един двор трудно се придвижва дори и при обикновени обстоятелства. Какво остава, когато случаят налага една особена величественост, за която след това пътуващите заедно с тях поляци трябваше да разказват дълго във Варшава. Толкова много каляски, конници, бързи бегачи, натоварени с багаж коне, пълни с припаси каруци и всичко това обградено от войници, следвано от любопитни и просяци, се придвижва през цялата страна, трополи и чатка с копита по пътищата, издълбани от дълбоки коловози. Но подобни насипи от суха глина лесно се размиват от дъжда. Щом завалеше, загръщаха каляските с покривала, а ездачите изчезваха под наметките си. Всичко бърза, ругае, свива се в себе си. Народът не се стича вече, за да зяпа със зинала уста или да подвива почтително колене. Безбрежни незащитени равнини, над които дъждът се излива като из ведро и само тук-таме някой селянин надига глава изпод чувала, с който се е покрил насред полето, поглежда неодобрително към преминаващия край него кралски двор и отново се навежда над работата си. Порядъчните хора или си седят в къщи, или работят, скрити от дъжда под чувал. А кралският двор се потътрил по дъжда като цигански катун!

Сега обаче слънцето се показва и отдалеч се вижда един град: кралският двор отново се обгръща с блясък и величие. Махат покривалата на каляските и позлатените им части блясват на слънцето, завинтените корони искрят, а около тях се поклащат високи пера. Кадифе и коприна, щастие и блясък, всеки се държи дръзко, усмихва се строго или благосклонно. Пристигат. Посрещат ги тържествено, със страхопочитание и превити гърбове. Бият камбани. Старейшините на града им поднасят хляб и сол, изплащат им също дължимите данъци под погледите на въоръжените войници. За „добре дошъл“ Карл Девети трябва да изпие огромен бокал с вино.

Но всичко това не му подействува добре; по време на пътуването бедният крал бе принуден да пресушава огромна чаша с вино и вече не можеше да понася нито тласъка на колелетата, нито шума и допира с тълпата. Но главно той не можеше да понася своите спомени, а те не го оставяха на мира: пътуваха заедно с него, колкото и той да се отдалечаваше от Лувърския дворец. Затова не отговаряше на тържествените приветствени слова. Поглеждаше недоверчиво с косия си поглед към всички, които се мъчеха да се промъкнат до него; защото отсега до края той трябваше да бъде сам. Дворът му го влачеше със себе си, по пътища и пътеки, от тълпа на тълпа, макар че всичко това му бе омръзнало, а и той на тях също. Отслабнал и отново съвсем пребледнял, той се отнасяше към всичко, което ставаше около него, със същата отчужденост, както някога, когато беше бледо високомерно хлапе и както изглеждаше по портретите си.

Той не можа да стигне до границата на своето кралство. В едно селище на име Витри трябваше да го изоставят. Те бяха злоупотребили с него, за да проведат своята Вартоломеева нощ. Сега го изоставиха болен във Витри и продължиха напред заедно с брат му Д’Анжу. Само братовчед му Навара остана с него, но и той си имаше причина за това: Карл много добре разбираше каква. Естествено, той искаше да се измъкне. Сигурно предполагаше, че край болничното легло на краля няма да има шпиони. Каляските с придворните госпожици бяха заминали напред, пък и в момента старата кралица не го следеше много внимателно. Защо не избяга той на юг? Защото кроеше по-големи планове, по-скоро неразумни. Бе дал съгласието си да избяга заедно с братовчед си Франсоа в Германия. Та нали протестантските князе очакваха само тях двамата. С тяхна помощ двамата братовчеди щяха да нападнат кралството и братовчедът Франсоа щеше да заеме престола, преди брат му Д’Анжу да успее да се върне от далечна Полша. Карл вече бе отпаднал от сметките им. Всичко се случи между Соасон и Компиен: там Д’Алансон и Навара се опитаха да избягат и ги заловиха.

Чак тогава мадам Катерина разбра, че външнополитическите й държавни дела я бяха отклонили от надзора над дома й. Тя каза на болния си син:

— През всичкото време, докато аз пътувах към границата, ти си бил заедно с кралчето и нищо не си забелязал! Ти никога няма да станеш истински господар! — защото имаше ли смисъл да го щади повече; неговите дни и така и така бяха вече преброени.

Карл лежеше, подпрял главата си с ръка. Той и майка си гледаше изпод око и не й даде никакъв отговор. Можеше да й каже: Аз го знаех. Но за разлика от предшествуващия двор той бе стигнал до една друга граница и затова мълчеше.

Сега мадам Катерина не гледаше вече към него, а говореше сама на себе си:

— Можах да заловя тия подли бегълци едва в последния момент, защото най-после един благоволи да проговори.

Тя не каза кой бе проговорил. Защото в този миг някой почука на вратата и отвън Навара настоя, сякаш нищо не се бе случило, да го пуснат да влезе при краля. Вместо това той чу кралицата-майка, която заповяда да му съобщят, че кралят спи. Тя говореше високо, съвсем не както се говори в стая на спящ човек. При това открито унижение присъствуваха голям брой придворни. Те видяха как Навара забърза към стаята си със сведено чело. А там бравата и ключалката на вратата бяха извадени; всеки миг офицери можеха да влизат вътре и да проверяват има ли някой под креватите. Те вършеха това както в стаята на Наварския крал, така и на Алансонския херцог; и тези хора бяха измежду главните изпълнители на Вартоломеевата нощ. Такова беше по това време положението в Соасон.

Понеже спеше в стаята на своя господар, Арманяк трябваше да се оставя да го пребъркват всеки път, когато се прибираше там. Но не само него — те спряха и Наварската кралица, когато тя поиска да влезе при своя съпруг. Най-после й разрешиха да разговаря с него при отворена врата. Заради подслушвачите тя говореше съвсем тихо, и то на латински.

— Скъпи мой господарю, вие много ме огорчихте — започна тя благо и тъжно. — Аз, която сторих толкова много, за да ви спася! Дори лекарите ми повярваха, че съм бременна. О! Аз не бях, и предполагам, че никога няма да забременея въобще. Когато реших, че е дошло време, дори подпълних корема си с възглавници. Само че майка ми не можа да се излъже така лесно, както лекарите, и не желая да ви говоря за това, какво бях принудена да изтърпя от нея. И докато аз се грижех единствено за вашето добро, какво замисляхте вие?

— Нищо — увери я небрежно Анри. — Какво мога да съм замислял? Нима не виждаш, че твоята майка само търси предлог, за да ме убие?

— И с право — заяви Марго — една друга Марго, принцеса Валоа. — Защото вие сте враг на нашия дом и искате да го погубите. — Другата Марго беше възмутена от неговата неискреност, и затова гласът й беше твърд.

Анри пък се държеше все така непринудено.

— О! Ти вярваш в този заговор? Повярвала си, че аз съм повикал оня дебел Насау да нахлуе в страната? — Той изду бузи и се постара да имитира дебелия човек.

Тя не се разсмя, красивите й очи бяха пълни със сълзи.

— Ти лъжеш дори мен, и сега още! — промълви тя.

Той продължи да отрича, шегуваше се дръзко, докато тя съвсем загуби търпение. Извика му разярена, и този път на родния си език:

— Глупав си ти, глупав и само толкова! Тръгнал си по акъла на брат ми Алансон и си мислиш, че той ще запази тайната ти!

— Той я е запазил много добре! — настоя Анри само за да я подведе.

Тогава тя действително изгуби власт над себе си, наведе се напред и извика:

— Той те издаде!

А той я подразни още по-силно:

— Може, но само пред една-единствена личност — която аз познавам.

А Марго отвърна бързо и необмислено:

— Глупак, аз познавам тази личност по-добре от тебе! Тя не се замисли много-много и разказа всичко на майка си.

Ето го нейното признание. Тя самата го бе издала. Щом издаде тайната си, тя се стресна, изплаши се и се отдръпна към вратата. На него обаче и през ум не му мина да се нахвърли върху нея. Подвикна й с добро настроение:

— Сега вече го знам със сигурност! Пред теб се е раздрънкал Ла Мол.

Този Ла Мол беше един от красивите мъже, гордеещи се с дългите си крайници като Гиз. Марго имаше слабост към него — тя винаги се връщаше към един и същ тип мъже. Анри го знаеше и затова назова името на Ла Мол — сякаш Марго вече беше станала достатъчно близка с него, за да я посвети той в тайната на своя съзаклятник Д’Алансон, а тя пък след това веднага да донесе за всичко на своята майка. Така сигурно стоеше въпросът и сега той изрече всичко това пред нея, като й каза: „Пред теб се е раздрънкал Ла Мол!“

Тя прехапа устни; помисли си: ти сам го пожела и ще станеш рогоносец! И щом взе това решение, тя отново стана кротка. Пристъпи към него, подви коляно и помоли:

— Любими мой господарю, нека между нас не остане и сянка от това незначително недоразумение!

И си излезе. Той я сподири с поглед и вече обмисляше своето отмъщение, както и тя нейното.

По-бързо, по-бързо! Заговорите следваха един след друг, както минаваха дните в Лувърския дворец, както минаваха месеците, а скоро щяха да станат и години. Голям удар бе подготвен за едно февруарско утро, когато дворът тъкмо се намираше в Сен-Жермен. Анри и братовчед му Конде отиват с конете си на лов и няма да се върнат повече. Страната ще въстане, всички „умерени“ чакат вече — и католици, и протестанти. Губернатори на провинции също участвуват в заговора, цял гарнизон е на тяхна страна. Очаква се само принцовете да отидат там заедно с петдесет конници и ще бъдат в безопасност. И вместо това: залавяне, рухване на всички надежди и унизителното за Навара обещание да не участвува вече в никакви подобни заговори, и клетвата, че занапред няма да се съюзява с метежниците, когато те искат да нарушат мира в страната; напротив, от вярност към престола той е длъжен да се отнася твърдо с тях. Анри подписва всичко това и е престанал да му вярва още докато държи перото в ръка. Не повече от него му вярва и мадам Катерина. Това кралче е една буйна глава и почти толкова умопобъркано, колкото и нейният син Д’Алансон, който в решаващия ден не отива на лов, а остава в леглото си. Единствено може да се разчита само на липсата на разбирателство между съзаклятниците, а също така и на предателите, защото такива винаги се намират. Все ще се намери някой, който да издаде всичко. В Сен-Жермен този някой е Ла Мол, мъжът с красивите крайници, благодарение на когото Наварският крал сега бе станал рогоносец. Онова, което Ла Мол премълчава, го разкрива докрай Двуносия, само и само да се измъкне от забърканата каша.

И мадам Катерина действително му прости: в края на краищата той беше неин син и освен това съвсем не беше опасен. От пренебрежение тя пощади и принц Конде, като го отпрати и му възложи да управлява провинция Пикардия от името на краля. Вместо това той избяга в Германия: на нея й беше безразлично. Не, всъщност мадам Катерина не се доверяваше само на един, когото тя наричаше с привидно презрение „кралче“. „Кралче“ или „мушитрънче“ е една малка птичка, на кралицата обаче все й се струваше, че Анри не е достатъчно малък. Тя се бе отказала да разтрогва брака му, откакто дъщеря й бе започнала да го мами. Нека неговите благочестиви хугеноти научат за това, тогава той още повече ще израсне в очите им! Какво ли очакваха те от него? За да спаси живота си, той отново се бе съгласил да приеме католическата вяра. Остатъка от доброто си име пропиляваше с необмислени авантюри, от които веднага се отричаше, една след друга, щом те се проваляха. До най-ниското стъпало обаче Навара слезе, когато за да предаде краля, се съюзи с любовника на жена си.

Тогава дворът се бе разположил във Венсен; тук пространството, в което можеха да се движат онези, които бяха под наблюдението на мадам Катерина, беше още по-малко. Въпреки това те си позволяваха да кроят нови планове, или по-точно се връщаха все към старите: бягство, бунт, търсене помощ от германските войски — този път обаче начело на заговора застана самият предател. Същият този Ла Мол, който неотдавна ги бе издал — на него се бяха доверили. В Сен-Жермен го бяха видели колко струва, а тук, във Венсен, вече бяха забравили всичко. Какво означаваше това? Нека Д’Алансон да си е умопобъркан и Анри да се озлобява, задето е принуден да дава унизителни обещания. Така или иначе никой човек, който е с ума си, не действува по този начин, когато живее в един двор, където всеки много добре знае, че е постоянно под наблюдение, особено пък Навара и братовчед му Франсоа — да не говорим за това, че те самите си нямат вяра помежду си. Така или иначе у хората съществува някакъв неоправдан стремеж към действие, който напомня тревожен сън. Двамата млади мъже много добре знаят кой е Ла Мол: един предател по природа, и на всичко отгоре приятел на принцесата, която никога няма да може да се изтръгне от властта на своята майка и веднага й донася всичко. А може би самата Марго бе подтикнала своя любовник, и то по заповед на майка си? Мадам Катерина иска най-после да знае със сигурност кой е готов да й измени и как ще изглежда вражеският съюз и самото деяние, ако тя ги остави да узреят и да стигнат до кървавия край и до наказателния съд.

Но ето какъв беше съюзът на съзаклятниците: двама млади принцове, които по различни причини ходеха с главата надолу на ръцете си: от това кръвта нахлуваше в очите им и им пречеше да виждат. Към тях се бяха присъединили неколцина влиятелни господа, от онези, които се смятат за особено разумни, умерени и верни. Те все си мислят, че разбират повече от една мъдра стара кралица и доказват това, като влизат в съюз с авантюристи, с един алхимик, един астролог и един шпионин. Последният докладваше на мадам Катерина всеки ден и това бяха дни, каквито мадам Катерина най-много обичаше: изпълнени с умствено напрежение и с чувството за превъзходство, което изпитва котката, дебнеща невидима малкото птиче. На птичето най-после му омръзва да подскача безцелно и решава да отлети: тогава тя стоварва лапата си върху него.

Херцог Дьо Монморанси, роднина на покойния адмирал, както и маршал Косе изчезват в килиите на Бастилията. Гилотинират пред очите на народа на Плас дьо ла Грев двамата главатари на заговора: един италиански заговорник и заедно с него — което именно най-много удовлетворява една майсторка на интриги като мадам Катерина — този Ла Мол, който, без сам да подозира, всъщност бе само оръдие в нейните ръце. Освен това той беше малкият приятел на нейната влюбена дъщеря, която създаде доста грижи на майка си, когато неговата глава отхвърча! Тя най-малкото напомняше на вдовица от източните страни. Марго прибра отрязаната глава и накара да й впръскат някакви вещества, които да запазят задълго мъжествената й красота; освен това тя я украси със скъпоценни камъни и след това я носеше навред със себе си, докато един друг мъж я развълнува и увлече. Тогава тя предвидливо нареди да погребат главата в оловно ковчеже.

Що се отнася до другите съзаклятници — работа на астролозите е да проучват небосвода и да разчитат по него съдбините на великите люде, докато алхимиците от своя страна трябва да предсказват бъдещето по изпаренията на металите. Сърце не даваше на мадам Катерина да убие двама толкова мъдри мъже. Затова тя веднага реши, че двамата мъдреци наистина бяха заблудили своите съзаклятници, но на нея щяха да предскажат бъдещето със сигурност.

Другояче се отнесе тя със своя зет Навара. Е добре, нейният вятърничав син Алансон също бе подложен на унизителни разпити и трябваше да се представя за пленник. Своето „кралче“ обаче старицата прибра при себе си в своята каляска. Гледайки го приятелски и любвеобилно, тя пътува с него приятно чак до Париж и Лувърския дворец. Той се бе надявал, че няма толкова скоро да прекрачи прага му. Сега намери прозорците на своята стая с решетки — и кому, кому бе възложена личната охрана на неговата особа? На добрия му приятел капитан дьо Нансе. Да, пленникът бе предаден в сигурни ръце.

Той разбра това и се опомни. Това бе все едно сътресението от рязкото спиране след дългото безредно движение. От безнадеждността, която го обзе, ръцете и краката му се разтрепериха, а главата му клюмна като от неизпитвана досега умора.

— Сир! — посъветва го Арманяк. — Не се излежавайте дълго в леглото! Вървете да танцувате и главното — показвайте се пред двора! Онзи, който се уединява, буди недоверие, а вие вече достатъчно недоверие сте си спечелили!

Анри отвърна:

— С моя живот е вече свършено.

— Той дори още не е започнал — поправи го първият му камердинер.

— По-ниско от това не мога да сляза — отчаяно каза нещастникът. — Стигнах вече най-ниското стъпало, а то е най-сигурното — добави той странно.

На добрия Арманяк тези думи се сториха несвързани. Анри действително го попита:

— Нима аз бях умопобъркан? — продължи да пита той. — Защо направих всичко това? Нали знаех как ще свърши?

— Предварително никой нищо не знае — възрази Арманяк. — Случайността решава.

Анри каза:

— А трябваше да решава моят разум, но къде бе той тогава? Колкото повече се заплитаме в интриги, толкова повече те объркват духа ни. Причината е, че и други участвуват в тях, и именно това е несигурното. Дори аз самият ставам несигурен. Повярвайте ми, Арманяк, повечето си постъпки ние вършим като застанали с главата надолу.

Учуден, Арманяк забеляза:

— Това не са ваши думи, сир.

— Чух ги от един дворянин, с когото се запознах пред Ла Рошел. Неговите думи ме поразиха до дън душа и именно това е непонятно: едва ги бях чул, и веднага ги забравих и се хвърлих в действия, които ми замъглиха съзнанието.

— Не мислете повече за това — посъветва го първият камердинер.

— Напротив, искам да го запомня завинаги. — Анри стана от леглото, изправи се и решително заяви: — Вече няма да допусна никой да ми заповядва! Отсега нататък сам ще си бъда генерал!

Така той направи един твърде своеобразен извод от мисълта, че повечето наши постъпки ние извършваме с главата надолу. Благородникът от Ла Рошел не би направил такъв извод за себе си. Всъщност тъкмо на него му бе съвсем ясно, че всяка истина има две страни, и примерите от древността му помогнаха да разбере душевния мир на този двадесетгодишен момък, който не беше несръчен като него.

„Той поема мислите като топки, умее да скача и да оседлава коня си. Аз — който съм на прага на старостта, и той — първообразът на младостта, която вече остава зад гърба ми и която аз недостатъчно опознах.“ — Така мислеше господин Мишел дьо Монтен там някъде в своята провинция, защото и той не бе забравил разговора им край морския бряг.