Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Jugend des Königs Henri Quatre, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хайнрих Ман. Младостта на крал Анри ІV
Немска, трето издание
Превод: Цветана Узунова-Калудиева
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художник: Христо Брайков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Коректори: Здравко Попов, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова
ЕКП 07/9536451611/5544-38-85
Издателски №2327
Формат: 60×90/16
Дадена за набор на 20.XII.1984 г.
Излязла от печат на 30.VI.1985 г.
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1985
Печатница „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Къде е моят брат
Тогава те влязоха в спалнята при Карл. Никаква стража не ги задържа, защото това бяха мадам Катерина заедно със сина й, Анжуйския херцог, и останалите четирима мъже, които ги придружаваха. Карл Девети се сепна в съня и помисли, че са дошли да го убият. После позна майка си, която му заповяда да стане. Когато той бе в състояние да я изслуша, отначало тя го изплаши, че вече бил загубен. Въпросът бил да се запази тронът и животът му. По-нататъшните обяснения тя предостави на другите. Те му доказаха с много подробности, че господин адмиралът бил повикал немски и швейцарски войски: и той, Карл, не можел да се справи с тях.
— Продължавай да го наричаш свой баща! — намеси се майка му със студен глас.
Католиците от своя страна били решени най-после да се справят с протестантите, но не под негово водачество.
— Твоята слабост те остави бездеен между двете враждуващи партии и те двете виждат в твое лице свой враг! — рече брат му Д’Анжу, който никога досега не му бе говорил с такъв тон.
Него поне Карл можеше да разбере, както разбираше и господин дьо Таван. Приказките на тримата италианци бяха толкова по-непонятни за него, колкото по-шумно и по-дръзко се стараеха те да му говорят на френски. Сега изведнъж всички бяха заговорили с него не както се полага с крал. Това го накара сам да се усъмни в собственото си положение. Един крал е недостъпен като на портрет, държи се на подобаващо разстояние от хората чрез своята стойка и походка и чрез умението си да поглежда изпод спуснатите си клепки.
Затова Карл Девети се изпъчи колкото можеше в нощницата си, която се бе омотала около него. Погледна изпод клепки и заяви на натрапниците: на съдебното дело ще бъде даден ход.
— Вината на рода Гиз е вече доказана. Аз ще ги накажа. Такава е моята воля.
Мадам Катерина го прекъсна:
— Не твоята. Това е волята на твоите хугеноти и ти си тяхно оръдие, бедни ми синко. Ала ако подложиш на разпит двамата херцози Гиз, те ще ти кажат, че са изпълнили само указанията на твоята майка и на твоя брат; защото ние именно им заповядахме да стрелят срещу твоя адмирал, за да те спасим.
Тя направи и това чудовищно разкритие, без да повиши тон, и дори повдигна безразлично рамене. С това постигна в първия миг той въобще да не осъзнае какво бе извършила в действителност. Той й каза сравнително спокойно:
— Ти си заповядала? Майко, не е възможно.
Тя седеше пред него, гледаше нагоре и не го изпускаше из очи. Тримата италианци отново понечиха да се намесят. Д’Анжу им направи знак да мълчат; той едва успяваше да овладее треперенето на цялото си тяло. Това беше опасният миг: напразно любимият син бе съветвал старата кралица да не казва истината на краля. А тя смяташе истината твърда като бастун и затова реши, че ще бъде от полза за нейния беден Карл.
— Аз го заповядах! — потвърди тя, седеше спокойно, гледаше към него нагоре и следеше неговите реакции, докато той пребледня, после се изчерви, направи рязко движение към вратата и се върна назад. В продължение на една секунда сякаш бе решено, че той ще извика стражата и ще заповяда да арестуват всички, които бяха тук, също и майка му.
Но не стана така. Кръвта нахлу силно в лицето му и той се олюля.
— Ти трябва да седнеш, сине мой — посъветва го тя, а на своя любимец даде знак да овладее най-после безпричинното си треперене.
„Този касапин не смее да предприеме нищо! — помисли си тя за Карл Девети. — Аз действувам така, че Хабсбургският дом да бъде доволен, а и такава е волята на съзвездията. С всичко съм се съобразила.“
Той се подпря на един стол и процеди злобно през зъби:
— Вие би трябвало да се оттеглите в някой манастир, мадам, след като сте ме превърнали в убиец на най-добрия ми приятел и навлякохте на главата ми проклятието на сегашните и на идните поколения!
Мадам Катерина съвсем не изгуби спокойствието си, което стигаше до вцепенение и в края на краищата беше способно да парализира всекиго. Нищо не можеше да я отклони от намерението й.
— След като проклятието висне вече над тебе, спаси поне живота и трона си! Един-единствен удар с меч ще бъде достатъчен.
Той разбра срещу кого. Сякаш него бяха улучили, падна назад върху стола. Тъкмо това беше най-сериозната му грешка; от този миг нататък всички, поотделно или многогласно можеха да се надхвърлят върху него, както си искат.
— Един-единствен удар с меч — издайте заповед, сир, и вие ще предотвратите безброй много нещастия и избиването на хиляди души!
Той разтърси буйно глава и затвори очи.
— Отделните квартали на Париж вече се въоръжават — извика Д’Анжу, набрал смелост и удряйки върху масата.
Градските квартали действително се въоръжаваха, но само поради мълвата, която сам той бе разпръснал, че безброй много хугеноти били тръгнали на поход към Париж. Карл отвори към него умореното си око, в което се четеше много презрение. Макар и обезсърчен и победен, той оказваше съпротива по свой начин: затвори се в себе си и ги презираше. Тогава съзаклятниците удвоиха усилията си, за да сломят волята на този сам човек.
— Ти не можеш повече да отстъпиш. Те също не могат да отстъпят. Сир, вие не можете да отстъпите.
Думите се застигаха, всеки глас подсилваше предишния, всеки прокънтяваше самостоятелно, долу ниско глухият глас на старата жена, горе нависоко — двата звучни италиански органа, редом с другия, който крещеше като папагал. Д’Анжу и дьо Таван вметнаха един насърчителен боен призив:
— Смърт на адмирала!
Карл изтърпя мъчението цял час. Понякога проговаряше, без да го чуят, или поне те така се преструваха.
— Аз не разрешавам да докосвате господин адмирала! — или: — Аз не мога да наруша кралската си дума!
Бе дал тази дума на един френски благородник, а забравяше на кого казваше сега това. Впрочем все едно че не го беше казал.
Неочаквано изстена, изтръгна се от вцепенението си, изправи глава и протегна заплашително двете си ръце към вратата.
„Дали все пак няма да извика стражата?“ — помисли си майка му и я обзе безпокойство.
Той обаче направи нещо много по-необикновено. Попита:
— Къде е моят брат?
След тези думи в стаята се възцари пълна тишина: всички загледаха краля, после се спогледаха помежду си. Какво говореше той, кого викаше? Майка му каза:
— Твоят брат е тук, сине мой.
И тъй като нейният отговор ни най-малко не промени държането му, тя не можеше повече да го разбере. Мадам Катерина успяваше да се справи с всички факти; само пред чувството беше безсилна и не знаеше какво да предприеме. Впрочем тя не бе присъствувала, когато бедният й пиян син бе промълвил една вечер възбудено на ухото на новия си зет:
„Навара! Отмъсти за мен! Аз затова ти давам сестра си. Отмъсти за мен и за моето кралство!“
Случайност беше, дето по това време младият Анри си бе легнал вече, заобиколен от своите четиридесет протестанти. Впрочем той можеше и да стане. Те имаха да предявят достатъчно искания пред краля; защо да ги отлагат чак до сутринта? Още сега всички можеха да излязат вкупом и да нападнат преддверието на кралската спалня, тъй като бяха превъзхождащата сила. Ето, вратата се разтваря: Братко мой! Ти идваш да ме спасиш.
Ала вратата не се разтвори, неговият брат го бе изоставил и нещастникът усети, че наближава краят му. Мадам Катерина го видя, изписано по лицето му — това поне тя добре умееше. Той се видя изоставен и подхвърлен на произвола на съдбата. Бързо, един-единствен удар! Тя се облегна на бастуна си, за да се изправи от стола, хвана сина си Д’Анжу под ръка и извика много по-силно от всичко, което бе казала досега:
— Да се махаме от този двор, за да се спасим от явна гибел и да не присъствуваме на катастрофата тук! А колко лесно беше тя да се избегне! Но твоят брат няма смелост, той е страхливец!
Карл чу това и също скочи на крака. Страхливец, той!
Сякаш камшик изплющя по лицето му. Пред него зина бездна, тъй като и майка му го изоставяше. В главата му бушуваха противоречиви чувства. Чест, срам, ярост и съзнанието, че е прав, го превърнаха в жалко същество с потръпващо лице. Той бе готов да падне на колене. Можеше също така да намуши някого с ножа си. Ала той избра една трета възможност — побесня. Яростният му изблик го спаси в последния миг от гибелното отчаяние. Той затича напред-назад из стаята и започна да крещи, подклаждайки по този начин сам яростта си. В сцената, която сега разигра, имаше не само поза, но тя бе и начин да излее страха си. Той разблъска всички от пътя си, отхвърляйки към стената всеки, който стоеше пред него. Мадам Катерина почти затича, скри се зад един шкаф, който приличаше на крепост, и го погледна, за да прецени докъде можеше да го отведе яростта му. Дори и в това отношение тя се съмняваше във възможностите на своя нещастен син.
В това време Карл се спря по средата на стаята като самотна фигура на ужаса, за каквато искаше да се представи. Наоколо му цареше мъртва тишина; въпреки това той изрева.
— Тишина!
Насъсквайки се сам все повече, той отправи някакви богохулствени думи по адрес на божията майка. После дойде резултатът от беса му:
— Вие искате да убиете адмирала: и аз го искам! И аз го искам! — изрева той така, че му се зави свят. — Но и всички останали хугеноти в цяла Франция — той превърна очи и изрева още по-силно — трябва да се убедят в това. Нито един не бива да остане жив, нито един, който след това да дойде да ме упреква! Няма да допусна такова нещо, няма да го допусна! Хайде, вървете и се разпореждайте! — и той удари с крак и изрева: — Още ли сте тук? Или…
Но нямаше повече никакво „или“ и нещастникът го знаеше. Те се разбързаха, заблъскаха се един друг, защото всеки искаше да излезе пръв. Последна вървеше майка му; от прага тя се извърна още веднъж назад и му кимна с необичайно одобрение. То означаваше: Ти направи това много по-добре, отколкото очаквах от теб. Вече затворила вратата зад гърба си, тя се ослуша за кратко време, за да чуе какво прави той. Вътре беше прекалено тихо. Дали не беше припаднал? Но тя не го чу да пада. Едва ли ще е възможно. Не, невъзможно е — реши мадам Катерина и се заклатушка забързана подир другите. Защото сега имаше да се решават много неща, които веднага трябваше да бъдат изпълнени.
Тя не се бе надявала сериозно, когато по-рано се надвесваше духом над бездната, че действително ще успее все някога да се прехвърли на отсрещния бряг. Сега вече стоеше отсреща благодарение на своето търпение, смелост и предвидливост. Затова върховното ръководство на всичко предстоящо се падаше единствено ней. Нейният син Д’Анжу не биваше да се замесва в изпълнението на задачата. Един бъдещ крал не бива лично да взема участие в дело, което наистина е нужно и правилно, макар и да остави върху действуващите лица някакви неприятни следи. Дванадесет часът. Какъв ден е утре? О, да, свети Вартоломей. Колкото и нашите мероприятия да вървят в крак със световната история, все съществува опасност те да бъдат изтълкувани превратно, а да очакваш благодарност за делата си, е направо излишно.