Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Jugend des Königs Henri Quatre, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хайнрих Ман. Младостта на крал Анри ІV
Немска, трето издание
Превод: Цветана Узунова-Калудиева
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художник: Христо Брайков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Коректори: Здравко Попов, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова
ЕКП 07/9536451611/5544-38-85
Издателски №2327
Формат: 60×90/16
Дадена за набор на 20.XII.1984 г.
Излязла от печат на 30.VI.1985 г.
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1985
Печатница „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Мелницата
Анри язди към своята мелница. Колко често преминава той този път сам, по протежение на река Гарона, покрай малкото старо градче, после свива встрани. Клоните на дърветата го закачат, копитата на коня глъхнат в окапалата шума. На края на горичката той се спира и дебне нагоре към мелницата на ветровития хълм, за да зърне отнякъде мелничаря. Иска му се мелничарят да е заминал със своята каруца. Анри жадува да бъде сам с жената. Впрочем той има право да идва тук, когато пожелае. Мелничарят от Барбаст, това е самият той, всеки го знае. Наемателят на неговата мелница не е някакъв хитрец; въпреки това недодяланият дебелак бе пристигнал тук заедно с една млада хубава жена. Той познава своя господар и му дължи парите за наема. С наема се оправя младата му хубава жена, която обаче господарят не бива да докосва. Мъжът й е ревнив като турчин.
Мелничарят от Барбаст живее в приказките на народа. Възрастните простодушни хора дори наистина вярват, че той сам собственоръчно върти крилата на мелницата и събира брашното, падащо под воденичните камъни. Всъщност досега той не е завързал нито един чувал: това е работа на наемателя, който също така добре е вързал тук и жена си. Господарят и съпругът се разбират отлично помежду си; всеки знае какво иска другият, и затова е предпазлив и винаги нащрек. Това ги е сближило. Всеки път, когато господарят минава оттук, наемателят го кани да остане да хапне с тях. Не жената се осмелява да го покани, а само мъжът. Той много добре съзнава предимството си, този набит човек, собственик на желаната жена, но все още не е изпробвал достатъчно превъзходството си. Нека само господарят падне в клопката!
Днес Анри дълго чака на края на горичката, скрит под сенките; от мелницата не могат да го видят. Огромните криле се въртят с все сила — само в кръга на малкото прозорче не се подава широкото бяло лице на мъжа, който обикновено обглежда околността. А жената! В този миг тя подава глава отвътре, поглежда към гората, премигва, не вижда нищо и въпреки това лицето й е по-скоро хитро, отколкото уплашено. Какво ли означава това? Каквото и да е, полепналото по лицето й брашно прави още по-красиви тъмните й очи, освен това тя е стройна.
— Мадлон!
Той спокойно извиква името й, защото разстоянието до мелницата е голямо, а грамадните крила тракат; тя не го чува. Стряска се едва когато чува цвиленето на коня му; и преди да се отдръпне, тя прави към края на гората знак, който може да означава: „Ела! Сама съм!“
Анри завързва коня, минава полянката и заобикаля хълма, за да види дали все пак наемателят му не е някъде наблизо. Най-после влиза в мелницата. Грамадното мелнично помещение се разкрива пред него като на длан, две стени са затрупани с подредени един върху друг чували, откъм третата се въртят воденичните камъни в грамадния сандък, а откъм четвъртата пищи вятърът. Мелничарката бързо се извръща, когато вратата се затръшва от течението: тя току-що е изсипала жито върху камъка или се преструва, че го е сторила. Кърпата от врата й се е изместила и могилките от светла плът се издигат и снишават бързо от дишането на изненаданата жена.
— Велики господарю! — казва тя, подвива коляно и прибира с достойнство полите на роклята си. Тя не е някоя селска мома, умее да си служи с ирония и заговаря литературно, щом Анри се появи; и никой не може да я принуди да заговори по-простичко. Това е една от нейните хитрини, с които тя го задържа.
— Мадлон! — казва Анри, изпълнен с радост и нетърпение. — Твоят пазител е заспал в някоя кръчма. Имаме време. Дай да ти завържа кърпата. — Вместо това той сръчно разкопчава роклята й.
Тя не се брани, само повтаря:
— Имаме време. Защо бързате така, велики господарю мой? Щом получите онова, което желаете, вие ще си отидете, а аз ще остана тук да изплаквам очите си по вас. Така обичам вашата компания, защото вие говорите толкова красиво! — добави тя и в присвитите й очи, макар че изразът на лицето й бе почтителен, просветна повече присмех, отколкото в погледа на която и да било маршалска съпруга. В този миг в лицето на мелничарката Анри обожаваше целия женски пол: затова той въобще не обърна внимание какво върши тя. А тя постла два чувала ниско под купчина други, та се образува удобно място, върху което можеше да се седне или да се легне. После тя седна там, кимна му да се приближи и тъкмо така стана господарка на положението.
— Приятелю мой — поде тя, — сега веднага бихме могли да си дарим радостите на любовта; но това е едно забавление, в което аз не обичам да ме прекъсват. А по това време на деня е невъзможно да не влязат клиенти. Що се отнася до кръчмата, дано той да е заспал там; но кръчмата е само на хиляда крачки оттук, а някои хора се събуждат неочаквано.
Красивата мелничарка изговори всичко това със звънкия си равен глас, в който не прозвуча никакво смущение, макар че той с успех се постара да свали полата й. А тя се държеше така, сякаш това не се отнасяше до нея. Интересуваше се единствено от собствените си грижи и мисли — преметна закръглената си ръка през раменете му, за да я чува той по-добре, и премина към главното.
— Аз искам в най-скоро време ние двамата да можем да бъдем заедно от сутринта до вечерта и да се отдадем на радостта и любовта си, без да ни безпокоят непознати или някой неканен гост да ни унищожи най-приятните мигове. Не си ли съгласен с мен, мой мили приятелю?
— Доколкото разбрах проповедта ти — изрече той и се опита да я повали върху чувала, но не забеляза, че ръката, която го бе прегърнала нежно, всъщност бе станала нейна опора. И тъй като трябваше да се откаже от намерението си, той се разсмя и се върна към нейните думи: — Искаш мъжът ти да изчезне за един ден от пътя ни. Така ли, красива Мадлон? Ако такова е намерението ти, осъществи го! Ти си единствената, която можеш да го направиш.
— Тъкмо аз не мога, велики господарю. По-скоро ти единствен можеш да го сториш. — И тя му обясни какво трябвало да се направи. — Само вашите учреждения, сир, биха могли да задържат един мелничар за цял ден.
— Искаш да кажеш да го задържат в затвора?
Не, тя не искала да каже това. Но трябвало да се изготвят някакви документи, да се обсъждат надълго и нашироко, да се преписват многократно от писарите и чак привечер най-после да се подпишат от двете страни. От двете страни? Ами да, едната страна щял да бъде Мишо, наемателят на тази мелница.
— А другата страна?
Жената замълча за миг, докато поглеждаше през присвитите си очи, за да види дали младият й крал няма сам да отгатне мислите й.
„Мъжете оглупяват, щом са си наумили нещо друго“ — помисли си Мадлон.
— Вие лично, сир, сте другата страна — откри му тя, сниши глас и го погледна съчувствено заради смущението му. — Вашият нотариус ще изготви документите вместо вас, а през това време ние двамата ще се отдадем изцяло на щастието си.
При последните думи тя повиши глас и в него прозвуча някакво блажено очакване, макар че очакваното щастие бе примесено с кротка насмешка. Затова из един път той разбра всичко: тук искаха да го ограбят. Въображаемите документи нямаше да бъдат нищо друго, освен прехвърляне на мелницата на името на нейния простичък съпруг. Това щеше да бъде цената, тогава съпругата щеше да му отдаде изцяло любовта си; пък нека Мишо си се надява, че сделката ще се уреди, без да му сложат рога.
„Защото тя иска всичко — помисли си Анри, — мелницата, любов и особено победа — победа над двама мъже.“
— Разбрах — само каза той и в същия миг не желаеше повече от Мадлон нищо друго, освен онова, което тя сама вече му бе дарила: хитростта на жените, които са така изобретателни в изкуството си да обещават, в гъвкавостта и неумолимостта на сладките си сърчица.
В следващия миг той си помисли:
„Крадло, няма да успееш!“ — и действително я повали.
А тя извика:
— Мишо!
От натрупаните на камара чували един се отмести, през дупката изпълзя наемателят и се сгромоляса тромав като мечка върху Анри. За да се освободи от тежестта му, Анри трябваше да прояви ловкост, не по-малка от онази, която бе проявила жената в желанието си да го хване в свои ръце. А тя се възхищаваше от него като познавачка и изостави мъжа си на собствената му съдба.
И тъй като сега високопоставеният гост скочи на крака и успя да се отдръпне настрана, дебелакът се наведе с цел да изтича насреща му и да забие дебелата си глава в стомаха му. Ала Анри го събори и му извика с повелителен тон:
— Мишо! — но това вече не можеше да помогне.
Главата на дебелака така се бе наляла с кръв, че той всеки миг можеше да получи апоплектичен удар. Хвана се за ръката на господаря си, за да се изправи, и продължи да стиска мишницата на Анри, но той не се възпротиви. Нека човекът се успокои и да не става скандал. А Мишо подскачаше в сляпа ярост насам-натам, а може би яростта му не бе така безцелна, както си мислеше Анри, защото неочаквано двамата се оказаха до дълбокия сандък, където се въртеше воденичното витло. При последната крачка Анри разбра какво бе замислил другият и го събори с крак на пода, защото иначе ужасното щеше да се случи. Наемателят щеше да го хвърли в кладенеца и желязното витло щеше да захапе ръката на Анри.
Ужасът е изобретателен в проявите си. Наемателят Мишо започва да се търкаля на пода и да вие тихо, сякаш далече ревеше магаре. Междувременно той извива врат, за да се убеди още веднъж дали наистина нищо не се е случило с краля — и пак продължава да се търкаля по пода и да реве. Мадлон, по-бяла от брашното, клати глава като старица, коленичила на пода; тя иска да сключи молитвено ръце, ала не може, така силно треперят те.
Анри усеща как го побиват студени тръпки, но въпреки това напуска двамата съпрузи с буен смях, излиза от мелницата, тича, смее се, отърсва брашното от дрехите си, сам се отърсва от приключението. Има преживявания, които трябва да си останат в паметта ни така объркани и внезапни, както са се случили. Това особено се отнася до вражеските атаки във войната и в любовта. Бе успял да се измъкне безславно, но се отърва само със страха, и ето сега Анри яхва коня си и го пришпорва. В страната има безброй много мелници и още повече мелничарки. Тази мелница няма да ме види скоро. А дали все пак няма да намина някога отново?
Смяна на декора. Мелничарят Мишо гощава на трапезата си краля, един застарял крал със сива брада и шапка с пера. Пред него върви легендата за безброй многото му битки за това кралство. Придружават го също така всички негови легендарни любовни истории с жените на този народ. Петима души седят на масата, всички ядат от една голяма глинена паница, пред тях има порязаница хляб и вино в глинени чаши. Вечер е и в проветривата мелница над главите им мъждукат четири пламъчета от клюновете на лампата. Зад тях се е стаил мракът, светлината пада напред, осветява гърдите им: меко и настойчиво издига тя хората от заобикалящия ги мрак.
Подпрял се леко върху масата, кралят държи в ръка чашата си. Четирима от присъствуващите държат чаши, само мелничарката — не. Наведена напред над масата, вече застаряла и потънала в спомени, тя гледа унесено своя крал, който е вперил замислен поглед някъде към неизвестното. И все пак той е сам с нея на предния край на масата. Доста назад, сякаш уединени сами за себе си, на масата седят двама млади хора — дъщерята и мелничарският ратай, чукват леко чашите си и погледите им се потопяват умилително един в друг. Последен на другия край на масата вдига чаша мелничарят, размахва шапка и пее — пее песента на галантния крал. Косите на Мишо съвсем са посивели, той гледа предано своя крал, пее му весело и знае със сигурност, че кралят обича своя народ и всички дъщери на народа.
Песента събужда още веднъж любовта на младите хора и извиква болезнено в паметта на двамата застаряващи хора на предния край на масата някогашни спомени. Дал само наполовина ухо, кралят се усмихва като човек, за когото най-доброто вече е отминало. Някогашна Мадлон, само ти можеш да разбереш това! И все пак хубаво и приятно беше тогава въпреки коварното нападение. Вие двамата само си го знаете. А Фльорет — ранна зора, росна росица и нежен цветец, — по-късно тя не можа да познае милото си сърчице и сега отдавна вече не е между живите.