Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (9)

Странното посещение

Анри беше единадесетгодишен, когато го взеха в свитата на крал Карл Девети при голямото му пътешествие през Франция. Кралицата-майка Катерина реши, че най-после цялото кралство трябва да види сина й, а също и първия принц от кралска кръв — Анри Наварски, когото щяха да покажат в кралската свита навред — един протестант, и все пак само васал. Кой пресече отново плановете на хитрата дебелана? Или поне смяташе, че ги пресича? Жана д’Албре, която се появи съвсем ненадейно. В един град, където тъкмо бе отседнал кралският двор, тя пристигна като самостоятелна владетелка, съпроводена от триста конници и осем пастори.

Тя веднага се нахвърли върху мадам Катерина със своите бурни и неудовлетворени искания. Едва намери време да се помоли заедно със сина си. Бе го оставила на своята добра приятелка като залог за сключеното между тях споразумение; вместо това Монлюк забраняваше в Беарн на нейните пастори да проповядват, а ето че сега се очакваше нещо още по-лошо — една среща на Катерина с Филип Втори Испански, този демон на Юга и заклет враг на религията. Жана настояваше да научи истината, Жана настояваше да получи правото си.

Никой не се отнасяше по-равнодушно от Катерина към договорите, от които нямаше вече полза. Тя се засмя според обичая си под нос.

— Мила моя приятелко, сега вие сте тук и сте в моя власт, към което аз най-много се стремях.

И действително беше така, защото Филип я бе предизвестил, че преди той да изпрати своите пратеници от другата страна на Пиренеите, Наварската кралица ще трябва да се махне от тези места. Затова Жана не можа да постигне нищо друго, освен да получи малко пари, за да може да преживява заедно със своите конници и пастори, и бе принудена отново да се оттегли във Вандомското графство, както преди две години. А кралският двор продължи пътя си на юг.

Жана не можеше да си прости, че сама се бе натикала в капана. Една нощ синът й бе настанен за спане в приземния етаж на една странноприемница, тъй като местният дворец беше много малък за цялата свита. Ненадейно той скочи от леглото си. Бе иззвънтяло счупено стъкло и някой бе паднал на пода в стаята му. Анри се хвърли с все сили върху човека, докато той лежеше на пода, и почна да вика за помощ. Появиха се светлини и хора и човекът зле си изпати. Когато можа да го види, Анри го позна и замълча потресен. Изведнъж той разбра кой бе изпратил този човек и защо. Ала внимаваше да не се издаде пред някого, че милата му майка бе искала да го отвлече. И възпитателят му Бовоа не се издаде с нищо. Само понякога двамата се споглеждаха тъжно, старият човек поклащаше глава, а момчето навеждаше своята.

Има едно селище в Прованс, което се нарича Салон. Тогава там живееше един необикновен човек, с когото Анри Наварски има случай да се срещне. Беше рано една заран, единадесетгодишното момче стоеше голо насред стаята и прислужникът тъкмо трябваше да му подаде ризата, когато вътре влезе Бовоа заедно с този човек.

„Какво иска Бовоа? — помисли си Анри. — Някакъв лекар ли ми води? Аз не съм болен.“

В това време човекът вече пита:

— Къде е принцът?

Застава на пет крачки пред него и не го вижда, макар че Анри е съвсем гол! Бовоа не отвръща на въпроса му, а изчаква внимателно — плахо, би казал човек, ако Бовоа би могъл да бъде плах. Прислужникът, от своя страна, се оттегля в един ъгъл на стаята, като отнася и ризата на Анри.

Момчето се чувствува странно самотно, разсъблечено, съвсем прозрачно, виждат се и недостатъците, и лошото у него. Започва да се страхува, че работата ще свърши накрая с това да захванат отново да го налагат с камшик. О, стари човече, така изпит, целият посивял и с хлътнали бузи, виж ме най-после и си върви!

Човекът отдавна го гледа, проучва фигурката и малкото детско личице, само че никой не знае това, защото погледът му сякаш е покрит с пелена и идва много по-отдалеч от петте крачки, които ги делят. Освен това той разсейва вниманието на околните с необяснимите си движения, отскача назад, после напред, блъска се о Бовоа, мърмори някакви извинения, изобщо не престава да мърмори и твърде късно се сеща, че трябва да се поклони. При това той размахва голямата си широкопола шапка и от несръчност я запраща напред, точно пред краката на принца. Тогава Анри прави нещо, което не отговаря на положението му. Без сам да знае защо, той вдига шапката и я отнася на човека, на този човек, който би могъл най-много да бъде някакъв лекар, ако не беше толкова несръчен.

И ето те стоят един срещу друг, изпитият човек гледа надолу, момченцето повдига напрегнато лице нагоре — напразно; неуловимият поглед на това видение спуска някаква завеса над страните и врата му, остава само едно тяло без глава, със завеса вместо глава. Момчето се страхува, ала вече не от бой.

Мъжът престава да мърмори, мисли си:

„Какво говоря аз?“

Той усеща: това е едно дете. То е неосъщественото, безграничното; колкото и да е слабо, то има повече власт и повече сила от всички, които са изживели живота си. То обещава живот и затова е велико. То е единствено великото. Какво безстрашно лице! — вижда той, тъкмо когато Анри е най-уплашен.

— Той е! — произнася високо старецът и се обръща към Бовоа, който чака търпеливо. — Ако бог ви дари с милостта да доживеете дотогава, вие ще имате за господар един крал на Франция и на Навара.

Това е всичко, което той изрича гласно — не прави втори опит да се поклони и вече излиза през вратата. Господин Дьо Бовоа я отваря пред него.

— Благодаря ви — каза той. — Довиждане, господин Нострадамус.

Анри обаче чувствува: той никога повече няма да види този човек. Затова именно завинаги ще запечата в паметта си това видение.