Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (38)

Последният час

Въведоха Анри най-напред в една стая, където той се изми и преоблече, а след това в друга: там го очакваше седнал адмирал Дьо Колини. Адмиралът понечи да се изправи, но Анри беше по-бърз и го накара да остане на мястото си. Бурбонската принцеса също беше в стаята и подви коляно, за да приветствува брат си.

— Тъй като аз съм ваша предана слугиня, господин братко, разрешете ми, моля, да чуя онова, което ще решите заедно с господин адмирала в този последен час!

Тя каза това така многозначително, както на масата „Мисли за нашата майка!“ И сериозността, и тържествеността й трябваше да накарат брата да се опомни напълно. Катерина много добре знаеше кой се въртеше в главата му и че той бе готов заради любовта си да забрави всичко. Тя беше още дете и гласът й прозвуча несигурно: но вече бе казала необходимото. Сега се отдръпна от светлината в един тъмен ъгъл.

Анри каза:

— Господин адмирал, вашето желание да се срещнете тайно с мен съвпада с моето и аз веднага се съгласих.

— Френската кралица не подозира ли? — попита Колини.

— Сигурен съм в това — отвърна Анри, макар че съвсем не беше сигурен.

Колини каза:

— Вие трябва да узнаете онова, което не можехте да знаете досега: нас не ни обичат в Париж. Вашата женитба няма да промени нещата, нас ни мразят, защото мразят вярата ни.

„И може би, защото вие твърде често оставяхте нашите хора да грабят“ — добави Анри на себе си, спомняйки си долнопробната кръчма.

Каква ужасна омраза трябва да се бе натрупала в душите на хората от този народ — не срещу религията, а срещу нейните защитници, щом като един човек от народа можа да грабне от огнището си запалена главня с намерение да убие човек само защото е хугенот!

— Не биваше в никакъв случай да допускаме да се стига дотам! — рече той. — Ние всички сме французи.

Колини отвърна:

— Едните обаче ще си спечелят правото да идат на небето, а другите — мъките на ада. Това е така, както е вярно, че вашата майка, кралицата, живя и умря за тази наша вяра.

Синът на кралица Жана сведе чело. Не можеше нищо да отвърне, след като великият сподвижник на неговата майка използуваше нейното име. Те двамата, този старец и мъртвата кралица, стояха заедно срещу него, те бяха съвременници и еднакво непоколебими в своите убеждения. Затова напоследък бяха защищавали пред френския двор така рязко и непримиримо своите убеждения, та предизвикаха нещастието.

„Но тогава? Тогава вината за убийството на моята мила майка ще падне върху самата нея?! Не, не! Предпочитам причината да са били слабите й бели дробове, и мадам Катерина да не й е поднесла отровата!“

В този миг сестра му премести свещника между него и господин адмирала: нека виждат по-добре лицата си, сега много зависеше от това те двамата да се разберат помежду си. При светлината обаче младият Анри видя пред себе си един старец вместо бога на войната, когото бе познавал досега.

За младия Анри адмирал Дьо Колини бе неуязвим и като издялан от къс руда. Не че той винаги бе побеждавал, не това беше основното; но той бе олицетворение на войната и бе носил маската на най-святата от всички войни — религиозната война, чертите на лицето му бяха някак по-възвишени от човешките, подобни на онези скулптурни фигури, които красят отвън катедралите. С такова впечатление бе живял малкият Анри през годините на детството и юношеството си дори когато си бе позволявал да критикува Колини като пълководец. Всичко това сега бе пометено из един път и вместо монументалната благочестивост и сила, пред него се разкри окончателното поражение на живота, наречено старост. Пред него седеше един човек, който все още се мъчеше да се държи, ала очите му едва светеха, бузите му изглеждаха отпуснати, дори брадата му бе проредяла неравномерно — и само две бръчки, издигащи се от основата на носа до издатините на челото, бяха устояли на физическия упадък. Дали съществуваше още надежда за победа или не, героят беше все така готов да принесе живота си в жертва на бога.

Един непознат стар човек, ала той беше съратник на неговата мила майка и бе тежко засегнат от нейната смърт — всъщност много по-тежко, отколкото собствения й син, чийто живот бе напред и не свършваше заедно с нея.

— Спокойно ли умря тя? — попита смирено той.

— Умря в името на бога, както се надявам да умра и аз. — В тона му прозвуча известна отчужденост. — „Аз — сякаш искаше да каже Колини — скоро ще бъда при нея. Ти, млади момко, оставаш тук, на земята, и се отдалечаваш от нас.“

Анри почувствува това и веднага възрази:

— Господин адмирал, вие не бяхте на едно мнение с моята майка, кралицата. Аз знам това, тя ми го беше писала. Вие напразно сте се опитвали да принудите френския двор да обяви война на Испания. Затова майка ми реши най-напред да ме ожени.

— Но то още не е станало!

— А и вие никак не го желаете!

— Работата отиде твърде надалеч, за да можем да се върнем назад. Едно ние още можем да сторим и затова именно ви помолих да дойдете тук тази нощ. Искам да опитам още веднъж да издам заповед като пълководец, на когото трябва да се подчини и младият принц.

— Слушам ви.

— Настоявайте да ви дадат гаранции — преди сватбата. В името на бога вие трябва да осигурите и себе си, и нашата вяра, преди другите да постигнат всичко, което целят, защото тогава те няма да имат повече нужда от нас. Кога трябва да се отпразнува сватбата ви?

— Още осем дни! — извика Анри и не гледаше вече към стареца. Зад свещите той мислено видя Марго.

Колини каза:

— Това бързане би трябвало да ви направи впечатление. Защото искат да ви отделят от вашите хора. И ще ви накарат да се отречете от вярата си.

— Това не е вярно. Тя не иска такова нещо.

— Кой? Принцесата ли? Тя не играе никаква роля. Но майка й. Чуйте моето предсказание: вие ще станете техен пленник.

— Що за хрумване! Мен ме обичат.

— Както обичат нас, хугенотите.

Анри изведнъж се умълча и Колини можеше да продължи:

— Въпреки че ще ви осигурят всички почести и развлечения, които бихте могли да си пожелаете, вие ще бъдете пленник на тези хора и никога повече няма да можете да действувате по собствена воля. Френският двор ви приема сам и единствено вас, за да изгуби нашата вяра сина на кралица Жана като свой водач.

Това прозвуча ужасно вярно и тайнственото прозрение на стареца развълнува младежа — поне в този миг. Не можеше да се разбере: Какво се криеше зад всичко това? Може би съкровената мъдрост на отживелите времето си старци светеше като светлина, запалена от непознати хора в някой изоставен дом?

— Настоявайте да ви дадат гаранции преди сватбата. Вашата лична охрана трябва да бъде съставена само от ваши хора, половината от стражите на Лувър трябва да бъдат от наши хора и те трябва да ни осигурят опорни пунктове в Париж.

— Много е лесно да се поиска всичко това, господин адмирал, ала е трудно да се получи. Аз бих ви предложил нещо по-добро: без много приказки ние ще устоим една схватка, при която ще пленим краля на Франция, ще обезоръжим войниците му и ще завземем Париж.

— Би било добре, ако вие говорите сериозно — каза Колини сковано, защото това именно беше великото решение, съдбата, която трябваше да проговори чрез устата на младежа. Устата му обаче е разкривена в скрита усмивка и момъкът се подиграва!

— И кръв ли ще се лее? — попита Анри.

— Малко, вместо твърде много — отвърна мрачно съкровената мъдрост, която обаче явно не бе нищо друго освен старчески брътвеж.

Анри вдигна лице към светлината, за да види Колини, че то е безстрашно, а не само насмешливо поради слабост. По това време профилът на лицето му изцяло напомняше профила на гасконските войници — ъгловат, строг, решителен, — само този обикновен войнишки профил, небелязан още от болката и опита. Той каза:

— Аз изобщо не биваше да идвам в Париж или трябваше да дойда като по-силния: такова беше последното желание на моята майка, кралицата. Вие обаче разпуснахте протестантската войска да се разотиде по домовете си, господин адмирал, и наистина трябваше да го сторите; защото може ли човек да отива на собствената си сватба с войнствено настроени войски? И ето ме сега тук! Дори и без оръдия, аз съм по-силният, така както е желала това кралицата, защото аз не се страхувам и се държа достойно пред тукашния двор. Попитайте мадам Катерина и Карл Девети как ги принудих и двамата да ми окажат нужното доверие — или попитайте онзи господин дьо Морвер, който сам дойде да ми целуне ръка!

Така говореше този осемнадесетгодишен гасконски войник и се разгорещи още повече от тъжното мълчание на стария човек пред него.

— Попитайте всички мои връстници дали им е сега до братоубийствени войни в името на религията, или предпочитат да извоюваме дружна победа над Испания. Наша задача ще бъде да обединим тази земя срещу нейния враг: в това отношение ние, младежта, сме единни! — извика той, защото думата „младежта“ беше в случая най-сигурното нападение и неоспоримо преимущество. „Младежта“ — това не бяха предателските лица на приветствената церемония с танцова стъпка в дворцовата градина, нито предизвикателните физиономии на кралската трапеза. Това беше една общност, на чиято страна беше животът и която не допускаше възрастния човек до този живот.

Освен това Анри Наварски, по-късно крал на Франция и на Навара, в миг на просветление предсказа тук нещо, което щеше да стане цел на неговия живот, единствено на неговия, и с присъщата си пламенност той прехвърли сега тази задача върху цялата общност, наречена „младеж“, която въобще не съществуваше. Всъщност младите му приятели в никакъв случай не бяха съгласни с неговата женитба с принцеса Валоа: нито Д’Обинйе, нито Дю Барта или Морне, нито пък конната му дружина, с която бе пристигнал тук, и още по-малко — едноверците му из цялата страна. Той забрави всичко това сега, поемайки възторжената защита на собствената си мисия. Занапред в хода на събитията той щеше безброй много пъти да остава съвсем самичък въпреки многото хора около него, щеше да става жертва на предателства и да изглежда неуверен въпреки душевната си твърдост. Засега той все още не знаеше всичко това и показа на оцелелия от една минала епоха човек дръзкото, но още неясно лице на бъдещето.

Двамата мъже нямаше повече какво да си кажат; тъкмо сега беше мигът сестрата на Анри да излезе напред под светлината.

— Мили братко — започна тя със затрогващия си гласец, който веднага би се разтреперил, ако тя не бе произнесла така натъртено думите си, та дори и високо изречените последни срички, в които звучеше страх. — Мили братко, вие ще станете велик крал и аз ще се поклоня пред вашето ложе!

Това бяха странни думи, ала в тях говореше една вяра, която засрами неговата. В това малко отвесно и издадено от двете страни чело се криеше непоколебимата вяра на майката. И нещо друго имаше още у сестра му: ясното прозрение за неговото бъдещо величие и за държането, което бе предопределено ней — да се поклони пред тържественото му ложе. Засега обаче тя трябваше да му предаде истинската воля на тяхната майка.

— Тя не беше окончателно решила, че вие трябва да се ожените за мадам Маргарита. Не, братко! Защото нашата майка знаеше, че са я отровили.

О! В душата му отново нахлу все същият ужас. Анри се олюля най-напред назад, после се поклони напред и положи чело върху рамото на сестра си.

— Какви бяха нейните думи?

— Тя не каза нищо повече от това, което господин Дьо Ла Рошфуко ви е предал. Аз обаче ви казвам със сигурност, че нашата майка знаеше истината и затова завеща вие или въобще да не идвате тук, или да дойдете като по-силния.

Нямаше съмнение в истинността на нейните думи — след като тя ги бе изрекла така напрегнато и след като те му вдъхнаха такъв ужас.

— Значи, тя искаше същото, което желае и господин адмиралът? — попита покорно той.

— Тя искаше още повече.

Сестрата сякаш израсна, а заедно с нея — и гласът й. Тя отблъсна леко брат си дотолкова, че да положи протегнатите си напред ръце върху раменете му. Впи поглед в неговия и рече:

— Махнете се от Париж, братко мой! Съберете още преди разсъмване всички наши хора от квартирите им и си вървете, дори и ако се наложи да прибегнете до сила! Разпратете конни вестоносци из цялата страна! Кралица Жана! Кралицата е отровена! Народът ще се вдигне, дори избитите войници ще станат отново от бойните полета, братко мой, и чак тогава се отправете към двореца, за да отпразнувате сватбата си! Такава беше волята на нашата майка. Единствено това е нейният завет и заповед.

Като каза това, Катрин го пусна и отстъпи назад като пратеник, който е изпълнил задачата си и млъква. Впрочем задачата й бе струвала неимоверни усилия: тя едва си поемаше дъх. В стаята беше много душно; в същия миг Анри забеляза, че тук става нещо необикновено. Този разговор бе накарал тримата в тази затворена стая да се задъхват от вълнение и да се откъснат от действителността. Господин адмиралът бе застанал зад своя стол с вдигнати нагоре сключени ръце, погледът му също беше отправен нагоре. И той поде единствено за ухото на всевишния думите на познат псалм:

Пръсни ти моите врази,

дигни мъглата, що пълзи

над тия хлебородни ниви!

Пред огън восък се топи,

дигни ръка и укрепи

душата ми пред нечестиви!

Анри отвори един прозорец към нощния мрак. На далечния небосклон блеснаха светкавици и топлият вятър подгони огнените облаци насам. Анри не искаше и да знае, че около него от всички страни се промъкват като дим врагове. Не искаше да призовава бог срещу злото. Той с всички сили се стремеше към приключението, което носеше името Марго: но то се наричаше също така и Лувър; и той призова със същата чувствена страст и съдбата си.

После се извърна назад и каза:

— Аз не искам да вярвам на твоите думи, сестро. Нашата майка не може да е знаела, че е отровена, и тя не може да е желала аз да избягам, за да се върна след това само начело на войските си. Моите уши никога нямаше да чуят подобна повеля, изречена от нейния непоколебим глас!

— Ти се заблуждаваш, братко мой, аз ти говоря самата истина. Ти и аз сме сам-сами от една и съща кръв на този свят и затова всичко, в което аз съм убедена, трябва и ти да го приемеш с цялото си сърце.

Той се противопостави:

— Ако тя действително е казала подобно нещо, изплашена в сетния си час, то нашата героична майка не би го казала още веднъж, ако се върнеше отново сред нас!

— О, да можеше да се върне отново! — възкликна сестра му и се обърна цялата към вратата; а братът каза:

— Ако е истина това, което ти казваш, тя ще дойде!

Застанали един до друг с лице към вратата, и двамата пожелаха с цялото си сърце тя да се отвори и в стаята да влезе незаменимата покойница. Топъл вятър облъхна и двамата откъм гърба, бурята се приближаваше, сини светкавици се сляха една в друга, после небето отново притъмня и тримата усетиха как тръпки разтърсиха телата им. Зад брата и сестрата Колини бе престанал да се моли и стоеше като тях в очакване: и ето вратата се отвори. И тримата видяха завърналата се кралица, самата тя — обгърната от трептящата светлина на далечна факла. Свещите в стаята из един път изгаснаха и тя влезе в стаята в момента, когато се разнесе страшен гръм.

— Кралице моя Жана — каза адмирал Колини и сложи ръка върху гърдите си, сякаш за да поздрави жив човек.

Братът и сестрата пристъпиха заедно крачка напред, дъщерята на завърналата се възкликна радостно, а синът отвори уста, за да извика: Ето ви най-после, мила моя мамо!

Но той не го каза, защото появилата се на вратата дама кимна на свитата си и край нея застанаха група мъже с фенери в ръка. Кралица Жана изведнъж прие образа на принцеса Валоа, мадам Маргарита, Марго.

В първия миг тримата в стаята не повярваха на очите си. Те бяха много по-сигурни, че бе влязла кралица Жана, отколкото тази другата и тя все още можеше да приеме образа на покойната. Ала принцесата не го стори и запази красивото си и гримирано лице на сестрата на Карл Девети и заговори с нейния глас, дълбок и звънтящ като злато:

— Сир — каза тя на Анри Наварски, — търсихме ви в двореца и не ви намерихме. Една от придворните госпожици на майка ми ни разказа невероятната история за някакви мрачни помещения. Стражата на външната порта на двореца пуснала да мине някакъв мъж, който може би отивал преоблечен на лов за приключения. Макар че вашият приятел Дю Барта го следвал по петите, ние все пак се изплашихме да не се случи нещо на този човек в нощния Париж.

Анри я прекъсна:

— Кой се изплаши, Марго?

— Аз — отвърна тя ясно и красиво. — Аз разказах всичко това на моята майка и настоях да ми разреши сама да ви върна обратно под закрилата на моите войници.

— Марго! Не беше ли мадам Катерина, която ви изпрати, за да ме върнете отново в нейна власт?

— Много съм учудена от думите ви — отвърна мадам Маргарита с ясен глас. — От днешния ден, който беше твърде дълъг, вие вече ме познавате, както и аз познавам вас — и тя му подаде ръката си.

Една ръка, каквито най-големите майстори извайват от бял като восък мрамор, закръглена, с добре оформени пръсти, леко извити в края нагоре и с начервени нокти в безупречен овал. Никакъв пръстен, никакво украшение: една гола ръка.

Анри я пое, поднесе я към устните си и тръгна заедно с Марго, без да се извръща назад.