Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (24)

Нейното ново лице

Под кожения си елек Анри носеше писмата и имаше силно желание да ги прочете отново всичките, заедно с изпратените от малката му сестричка. Ала той живееше изцяло с другарите от дружината си, дните му минаваха под блясъка на слънцето, нощите — под покрова на звездите, и той никога не оставаше сам. Седмици наред бяха препускали вече, междувременно околността издаваше, че наближават северните райони, но сега това не правеше впечатление на Анри. Под копитата на неговия кон минаваше животът на цялото му кралство, защото то не стоеше на едно място, докато той препускаше през него: то живееше, бягаше, увличаше и него със себе си. Той имаше чувството за някакво движение без начало и без край и понякога си мислеше, че не само той се движи: движеше се цялото кралство, в чиито неясни още съдбини щеше да навлезе и той. Така нощта и занапред го очакваше по пътищата под короните на дърветата, за да го подслони.

— Агрипа, какво всъщност ни очаква във френския двор?

— Всъщност? — повтори Д’Обинйе. — Между другото твоята сватба, която сигурно ще бъде богато тържество. Всъщност обаче, щом като ме питаш: очакват ни всички страдания на светите мъченици.

— Дали казваш „всички“, защото не знаеш да кажеш кои точно?

— Така е, Анри. Ти също имаш някакво предчувствие, когато виждаш в този час около главите ни да прелитат прилепи и светулки. При дневна светлина това предчувствие изчезва.

Те разговаряха шепнешком, защото думите им се отнасяха само до тях.

— Тази нощ ще преспим в село, нали?

— В Шоней, мой принце.

— Шоней в Поату. Добре. Там ще реша.

— Какво?

— Дали да продължа пътуването. Трябва да обмисля всичко сам на спокойствие и да прочета още веднъж несмущаван от никого писмата на моята майка, кралицата. Погрижи се най-после да ми отделят една стая само за мен, Агрипа!

Когато по-късно обаче пируваха цели два часа на дългите маси в странноприемницата в Шоней, Наварският принц не изпитваше вече желание да се уедини, дори предпочете да направи знак на една девойка с твърде привлекателни крачка да се изкачи горе в стаята пред него по опряната на стената обикновена дървена стълба. Когато сам стъпи на тънката пречка, той чу да се приближават викове, сред които превес вземаше дебелият басов глас на една набита жена: дебелият бас повлече след себе си от стаичката и по стълбата надолу нечий друг хлипащ нежен гласец. Долу бе застанал някой и им светеше с догаряща свещ в ръка — и това беше Агрипа д’Обинйе. По всичко личеше, че той бе извикал майката на девойката и бе издал своя приятел Анри; ала вместо да се засрами, той дори се смееше. Анри веднага изтегли кинжала от ножницата си.

— Изтегли и ти своя! — заповяда той разярен.

И какво направи поетът Агрипа? Измъкна от паянтовата стълба една пречка и я размаха вместо оръжие. От това стълбата с двете жени на нея се олюля и те с трясък скочиха на пода и повалиха двамата мъже под телата си. Тук всички останали грижи отстъпиха място на една-единствена — да се измъкнат от тази бъркотия. Успял да го стори, Анри се оказа сам-самичък сред най-дълбок мрак. Какво се бе случило с останалите, къде бе изчезнала дори стълбата? Трябваше да бъде доволен, че можа поне да напипа вратата. Заспа в един храсталак, през който прозираха звездите.

Събуди се в утрото на юнския ден, беше тринадесети, ден, който той никога нямаше да забрави. Една чучулига тъкмо се издигна с весели трели от полето към бледата още небесна синева. Над главата му ухаеше на люляк, недалеч бълбукаше поток и една дълга алея от тополи с трептящи листа закриваше пред него селото. Свежестта на изгряващото утро го настрои безгрижно и той мина с бързи леки крачки край тополите веднъж, два пъти, три пъти, за да подиша малко този въздух и да се порадва на света. После отново си припомни за писмата, които смяташе да препрочете и премисли още веднъж. Спря се, извади ги и ги разтвори в ръцете си като тесте карти. За какво да ги чете? Всичко се свеждаше до това, че той трябваше да се ожени за дебелата Марго, за „мадам“, както я титулуваше малката му сестричка. По това двете кралици Катерина и Жана за първи път бяха на едно и също мнение, а всичко останало щеше да се види по-нататък: дали господин адмиралът ще се справи с тая дърта отровителка, дали моята благоверна съпруга ще си остане папистка и ще иде в ада.

„Твърде съмнително — помисли си той. — Аз самият на няколко пъти вече съм приемал католическата вяра и напълно съм узрял за пъкления огън. Може и така да стане, никой нищо не знае. Едно обаче е ясно: никога моята строга майка-протестантка няма да се съгласи нейният двор да възприеме приятните навици на френския, в който жените предизвикват мъжете. Така пише тя, знам изречението наизуст!“

И тогава той я видя пред себе си — съвсем различна, отколкото друг път я виждаше с вътрешния си взор, видя несравнимо ясно лицето на кралица Жана в някакво пространство, което обаче не бе просветляващият вече наоколо му въздух. Дълбоко в него блесна много по-силно някаква ужасно ярка светлина, при която той видя своята майка като покойница. Това не бяха вече нейните живи черти, които той бе запомнил за последен път, когато голямата, облечена в кожа каляска замина, а синът остана край коня си. Хлътнали бузи и сенки под очите, сърцераздирателни като мъката по всичко загубено, покриваха прозрачните бузи на майка му, сякаш покриваха нищото. О, тези големи очи, загубили вече гордостта си, оттенъка на яд и любов, каквито бяха преди! Не ме ли познавате вече? Вие, които знаете толкова много неща, неизвестни още за нас тук!

Синът се отпусна на едно обрасло с трева възвишение, допреди малко така спокоен и весел, а сега изведнъж изплашен до смърт: не само от това ново лице на майка му, а защото то му се беше явило вече веднъж насън — той си спомни неочаквано това съвсем ясно. То сигурно беше преди четири нощи; той преброи мислено и със страх, седнал сред тревата на хълма, прехвърли писмата през ръцете си. И както случайно се загледа по-внимателно, забеляза, че две от тях са били отваряни тайно, преди той да бе разкъсал печатите им. Преди четири нощи ли? Печатът бе изрязан най-старателно, а после бе покапан отново с восък, за да се прикрие отварянето на писмото. Защо именно преди четири нощи и отново тъкмо сега?

Последното изречение в последното писмо на майка му гласеше: „А сега, сине мой, приготви се и тръгни!“ Той разбра: кралица Жана искаше да изтика мадам Катерина от властта, тя обаче бе прочела писмото.

„Животът на моята мила майка е в опасност!“ — стана му изведнъж ясно и в същия миг той вече беше на крака и побягна край тополите.

— Арманяк! — извика силно. Защото беше забелязал слугата си, преди момъкът да го види. — Арманяк, оседлайте веднага конете! Няма нито миг за губене!

— Но, господарю мой! — позволи си да възрази слугата. — Всички спят още в сеното, а хлябът тепърва се пече.

Непосредствено заобикалящите го факти имаха свойството веднага да успокояват Анри. Той се съгласи:

— И без това до Париж ще яздим още пет дни. Ще отида да се изкъпя в потока. Арманяк, донеси ми чиста риза!

— Тъкмо днес се канех да ги изпера. Мислех си, че ще останем да поотпочинем тук — Дворянинът-слуга намигна хитро на господаря си. — Особено заради съборената стълба. Ще трябва отново да я изправим и да наваксаме пропуснатото.

— Негодник! — отвърна Анри наистина възмутен. — Достатъчно сме се търкаляли из сламата. — После строго заповяда: — Всички да са оседлали вече, когато се върна от потока!

Той изтича към потока и веднага започна да се разсъблича. След това наистина потеглиха; ала едва бяха яздили четвърт час, когато насреща им пристигна задъхан пратеник, скочи от коня си на земята и така се олюля, че някой го подпря откъм гърба, а той изрече задъхано:

— От Париж четири дни яздих вместо пет.

Лицето му беше на бели и червени петна, езикът му увисна навън и — още по-странен знак — от широко разтворените му и помътнели очи капеха едри сълзи. Те чуто падаха върху дебелия му кожен елек, такава тишина бе настанала наоколо.

Анри протегна от коня си надолу ръка, пое писмото, ала дори и не помисли да го отвори, а само отпусна ръка, наведе глава и изрече сред голямата тишина, обгърнала ширналата се край тях страна и малката залутала се тук нейде дружина; промълви тихо:

— Моята мила майка е мъртва. От четири дни.

Каза го сам на себе си, всички така го предчувствуваха. Те и не искаха да са го чули, докато той не го каза гласно: дори и най-суровите измежду другарите му проявиха разбиране. И когато след това новият Наварски крал прочете писмото, той свали шапка; веднага всички последваха жеста му; той каза:

— Моята майка, кралицата, е мъртва.

Неколцина се спогледаха, повече никой не посмя да стори нищо. Това събитие им се видя съвсем различно от другите, с които човек лесно се примирява; то щеше да промени безброй много неща и те сами не знаеха какво ги очаква. Жана д’Албре бе представлявала за тях твърде много и затова не биваше да умре. Тя ги бе предвождала и пазила, беше им помагала да прибират хляба, който расте по нивите, а също и хляба на вечния живот.

„Всички наши свободи — Жана д’Албре ги извоюва за нас! Нашите крепости, Ла Рошел край брега на океана, тя отново ги завзе за нас. Нашите молитвени домове в окрайнините на градовете, тя ги изтръгна от враговете! Мирът в нашите провинции, нашите жени, които обработват нивите под закрила на бога, докато ние яхаме конете и се бием за правата вяра, всичко това беше Жана д’Албре и какво ще стане сега?“

Тук техните мисли се превърнаха в ужас, преминаха във възмущение и буйно се вкопчиха в подозрението, че зад всичко това се крие някаква вина и престъпление. Защото такова голямо нещастие не може да дойде от само себе си. Тази покойница бе препречила пътя на властниците и никой не се съмняваше именно на кого. Скупчените един до друг мъже се разбраха помежду си безмълвно, само чрез общите си мисли и чувства. Неясните звуци, които те издаваха, бавно се оформиха и се засилиха, за да прелеят в гневен ропот и заплахи: тогава най-после осъзнатата дума излетя като меч от ножница — сякаш я бе съобщил някакъв втори, невидим пратеник:

— Кралицата е отровена!

Всички започнаха да повтарят това един през друг и всеки поотделно сякаш повтаряше думите на невидимия пратеник:

— Отровена! Кралицата е отровена!

Синът на мъртвата стори същото като тях; и той бе чул съобщението, както всички наоколо му.

Неочаквано се случи нещо ново: всички си подадоха ръце. То стана без уговорка, то беше тяхната клетва, че ще отмъстят за Жана д’Албре. Синът й стисна ръцете на своите приятели Дю Барта, Морне и Д’Обинйе. С Агрипа той се разбра чрез особено стискане, което означаваше: вчера — съборената стълба, боричкането под женските тела, а ето днес всичко това. За какво имаме да се упрекваме, за какво да съжаляваме? Това е животът и ние го живеем ръка за ръка! Анри стисна ръката и на своя слуга Арманяк, когото бе смъмрил преди малко. В същия миг някой извиси глас:

— Разкрий ми, боже, своя лик!

Така запя, най-напред съвсем сам, Филип дю Плеси-Морне, защото от всички тях той беше най-склонен към крайности: у него бушуваше най-неспокойната добродетел. Но тъй като сега той повтори първия стих, към него се присъединиха и множество други гласове, втория изпяха вече всички заедно. Те бяха слезли от конете, бяха скръстили молитвено ръце и пееха, група мъже, които никой не виждаше, освен може би бог, към когото те отправяха своя зов: пееха към небето, сякаш биеха камбани за тревога:

Разкрий ми, боже, своя лик

и чудодейно в този миг

аз от беда ще се избавя!

О, зърне ли те тази сган,

ще дигне плахо своя стан

и твойто име аз ще славя!