Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (49)

Дебнене

„На тебе грижата ти сега е да танцуваш и да се въргаляш в леглото!“ — му бе казал някой, но дори и това му бе достатъчна грижа — самото легло го бе обладало съвсем, напълно, и той се страхуваше, че това може да е завинаги. Марго го даряваше с наслади, които бяха много повече от обикновени радости; за него те бяха убежище, единственото останало му убежище, награда за опасностите и награда за понесените обиди, та дори го караха да се срамува.

„Марго, твоята майка само уби моята, докато ти ме предаваш на тях, както Далила е предала Самсон. Марго, не ме предупреждавай за нищо, цитирай ми колкото искаш латински стихове с твоя дълбок, приспиващ глас, докато се любим. Марго, още в следващия миг аз може да напусна въоръжен твоята стая и да унищожа всички твои близки. Тук, в Лувърския дворец, аз имам достатъчно свои хора, те само чакат моята команда и ние ще нахлуем в покоите на мадам Катерина, преди още да са пристигнали нейните най-бързи шпионки. Аз сам съм си господар и мога да правя каквото искам, но ето аз пак оставам при теб и те обсипвам с целувки, защото ти си ненаситна. Марго, възвишено същество, защото вие всички сте такива и затова именно никога не сте истински наши! Марго, в сравнение с моите възвишени чувства ти имаш твърде малко душа. Затова отдай ми тялото си, Марго, преди то да започне да старее! Какво ли ще стане някога от моите belles amours? Аз ще те напусна, това може да се предвиди, и тогава ти ще ме предадеш. Една разгневена жена става опасен звяр! Прости, Марго, ти си много повече, много повече от мен, самата земя, върху която аз лежа, яздя и политам от нея чак към небесата!“

Така разсъждаваше той, едновременно въодушевен и разколебан. Защото нищо не е по-близко до отчаянието от възторга и той черпи от него най-доброто. Така е, докато сме млади. Когато станем мъже, ние се отдалечаваме от първоизворите и ги забравяме. Онзи, който остане завинаги близо до тях, ще живее дълго и ще бъде човек като Анри Навара, по-късно крал на Франция и на Навара.

Човек се събужда и вижда, че е настъпил новият ден. О, да бе отминал вече и той! Как ли ще го прекара? Какво ще измислят другите, за които нощта не е най-важната част от живота им? Те обаче са дейни и различните им дела и постъпки се оказват не по-малко разумни, отколкото делата на любовта, и достигат същите душевни глъбини, както и сънят. Така херцог Гиз отива в манастира Сен-Жермен л’Оксероа, разположен между Лувърския дворец и улица „Изсъхналото дърво“. На същата улица живее адмирал Колини и той често отива в двореца, минавайки покрай манастира. Зад един преграден с решетка прозорец го чака някой още от вчера, дебнейки неуморно зад решетките.

Карл Девети казва „моят баща Колини“ и го очаква днес напразно. Днес е двадесети. Зад решетките някой стои и дебне. Гиз играе на топка заедно с Карл и зад високото му русо чело се върти думата „дебне“. Той си мисли, че още от вчера главният лакей, който му служи вярно, е поставил на пост някого в манастира. До човека е опрян аркебузът му и той дебне.

Мадам Катерина не се появява никъде, пред вратите й стоят стражи — отвън и отвътре, и тя снове нагоре-надолу, подпирайки се на бастуна си, но въпреки това безшумно, и обикаля от един войник към друг. Вглежда се отдолу нагоре в лицето на всекиго поотделно, а войникът стои неподвижен и гледа над главата й в празното пространство. „Дебне“ — мисли си Гиз. Мисли, че зад решетъчния прозорец жилището на каноника, неговия стар някогашен учител, е готово за деянието. Главният лакей му е изпратен от един роднина, оръжието от друг, а човекът, който дебне там, е пуснат от бесилката. И дебне.

На същия този двадесети ден от месеца бе уредено театрално представление с участието на френския крал пред целия двор. Отдясно бе раят, отляво — адът, както е и в действителност. Входа към рая пазят трима рицари — Карл Девети и неговите двама братя — и никога досега те не са бивали толкова единодушни. В ада големи и малки дяволчета се държат глупаво и непристойно. Фонът на картината се образува от Елисейските полета, сред които стоят дванадесет нимфи. Всичко би вървяло спокойно, но все пак по-драматично е да настане суматоха в света и затова група странствуващи рицари правят опит да завземат с щурм рая. Карл и двамата му братя обаче ги побеждават и ги изпращат в ада. Впрочем победените имат остри брадички и са облечени в износени кожени елеци.

„Марго! Не може ли да се махнем от тук? Вече е крайно време да те разсъблека, защото плътта ти изгаря от плам!“

Гиз си мисли:

„Дебне. Обесникът Морвер дебне. Моят каноник, който мрази протестантския вожд, и моят лакей, когото Конде бе тъпкал с двата си крака… Дебне.“

„Аз съм кралят на Франция и защищавам рая — мисли си Карл. — Брадати мъже с груби кожени елеци, вървете в ада! Впрочем и моят зет, та дори и моят баща са от вашата вяра. Но онова, което става тук, няма никакво значение, защото аз само играя театър. На моя гръден кош ще завиди и Юпитер и единствено Херкулес може да мери бедрата си с моите!“

В този миг от небето се спуснаха Меркурий и Купидон — по една небесна дъга, осветявана през облаци от светлина, та съвсем не изглеждаше като естествена. Двамата богове се появиха не само за да се демонстрира странното изкуство на театралните кулиси, а специално за да дадат знак за започване на балета. По тяхна молба тримата рицари от рая изведоха нимфите напред до средата на залата. Танците на тези безсмъртни същества, които всъщност бяха най-обикновени балерини, продължиха повече от час: дотогава брадатите мъже с грубите кожени елеци останаха в ада, изложени на непристойните подигравки на червените, виещи се на всички страни дяволи.

„Марго! Не можем ли да се махнем веднага от тук, защото вече е крайно време да те разсъблека, плътта ти изгаря!“

Някой дебне зад решетките, дебне зад гърбовете на стражите.

„Марго! Да вървим!“

Някой дебне.

„Аз, кралят, съм най-силният. На края на представлението ние ще вдигнем нимфите високо горе във въздуха и аз лично ще вдигна най-тежката.“

Дебне. Ще мине още един ден и те ще се преоблекат за ново веселие и игри, в желанието си да се представят пред своите дами в още по-скъпи и още по-странни одеяния. Навара като турчин, Гиз дори като амазонка. След това най-после ще дойде двадесет и втори, петък, а още от деветнадесети насам в жилището на каноника, между „Изсъхналото дърво“ и Лувър…

Някой дебне.