Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Jugend des Königs Henri Quatre, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хайнрих Ман. Младостта на крал Анри ІV
Немска, трето издание
Превод: Цветана Узунова-Калудиева
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художник: Христо Брайков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Коректори: Здравко Попов, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова
ЕКП 07/9536451611/5544-38-85
Издателски №2327
Формат: 60×90/16
Дадена за набор на 20.XII.1984 г.
Излязла от печат на 30.VI.1985 г.
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1985
Печатница „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Второто поръчение
Анри отиде при краля, който носеше същото име като него и беше третият Анри на френския престол. Те често играеха заедно — единият и другият Анри. През детските си години в Сен-Жермен, преоблечени като кардинали, те се бяха втурнали, яхнали магарета, в залата, където мадам Катерина бе приела един истински кардинал. Те повтаряха това сега, вече мъже — френският крал и неговият пленен братовчед, чиято майка и почти всичките му приятели бяха загубили тук живота си. Затова на другия ден френският крал отиваше в някакъв манастир, където бързаше да се изповяда. Изповядваше се определено време за богохулството си, после — заради плътските си прегрешения, а след това — заради неумението си да се справя с кралските задължения. Злоупотребяваха с него и той бе станал за смях: интриганти, мошеници, момченца за удоволствие и единствената жена — майка му. Той раздаваше, проиграваше, губеше. После изведнъж осъзнаваше какво става — че го грабят, че го безчестят — и се затваряше в мълчание.
А наоколо му приемаха мълчанието като заплаха и гледаха да изчезнат, щом видеха краля да мълчи. Всъщност обаче неговото мълчание беше трагично осъзнаване на собствената немощ. От време на време той разбираше в душата си, че един измиращ владетелски род не би могъл да извърши или да предотврати нищо нито вътре в страната, нито извън пределите й.
— Трябва да има търпимост — говореше тъкмо днес той на своя братовчед и зет. Отчаянието го бе подвело да изрече това. — На нас ни е необходим мир. Нима аз мразя хугенотите? Та на девет години аз самият бях такъв и хвърлих молитвеника на сестра си Маргарита в огъня. И още си спомням как ме наби майка ми и какво удоволствие ми бе доставило това. И до ден-днешен се срамувам пред нея заради своето някогашно чувство. Тя отдавна го е забравила. Накъде отивам аз? Аз съм длъжен да установя мир между двете религии. Но когато се възкачих на престола, трябваше да се закълна, че няма да търпя в кралството си друга религия, освен католическата. Какво да сторя? Не гоня еретиците както би трябвало и се моля те да се откажат от своята вяра. Аз винаги съм могъл само да се моля.
— Вие можете и повече — увери го Анри Навара, приел ролята на скромен слушател на другия Анри, който сега носеше кралската корона. — Вие имате прекрасен почерк. Продължавайте все така усърдно да пишете послания и укази! Вашето усърдие, сир, е най-добрият пример за подражание за всички ни.
И днес, тридесети януари, кралят преживяваше един от своите дни на униние и пак бе само един писач — сякаш наваксваше всичко пропуснато, леейки собственоръчно мастилото по хартията. Само че в това мастило винаги се стичаше и кръв и добрата му воля си оставаше напразна.
— Моят секретар Ломени боледува вече доста отдавна — заяви той. — Ще отида да го посетя.
— Не правете това, сир! Той е мъртъв, съобщавам ви го под секрет. Пощадили са ви и не са ви го съобщили, тъй като по същото време вие бяхте в манастира. Казват, че го била хванала чумата.
Ломени именно беше удушеният земевладелец, чиито имоти бе наследил един италианец, и кралят не се замисляше за пръв път днес над неговото изчезване. От небръснатото му лице, което ужасно напомняше маймунско, острият му поглед се насочи бързо и плахо към братовчеда. После веднага се върна към хартията.
— Заради този хубав живот — промълви той — с такова нетърпение очаквах да умре брат ми Карл!
— Нима не си струваше? — попита изненадан добрият братовчед.
Кралят се скри целият в кожената си пелерина и отново започна да пише. През това време братовчед му Навара се разхождаше из стаята и поде разговор сам със себе си, прекъсна го, после подхвана друг:
— Новият кралски двор твърде много се различава от предишния. Това повече се чувствува, отколкото се вижда. При Карл Девети ние всички бяхме много по-умопобъркани. И сега все още се спи много с жени, но по-често с момчета. Мнозина сега се учат на това — за да не изостават. Аз не, и съжалявам; защото така една определена страна на човешката природа остава непозната за мен.
— Благодари за това на небето — прекъсна го пишещият крал. — Момчетата са още по-сребролюбиви от жените. Освен това те се избиват едни други помежду си. Моя любимец също го прободоха.
— При Карл такова нещо не се случваше — заяви Навара. — Макар че връхната точка на неговото царуване беше Вартоломеевата нощ. Миризмата на трупове е по-осезателна в новия двор, отколкото в стария, това не може да се отрече. Но колко приятелски си живеем ние сега! Никой не мисли да бяга или да вдига бунтове и не очаква въоръжено нападение от немците. Сега и аз вече имам опит и не бих си повдигнал и пръста дори.
Той изчака, но чу само скърцащото перо и продължи разговора със себе си по друг въпрос:
— Аз и Гиз станахме добри приятели, кой можеше да предположи такова нещо по-рано? Ако ваше величество ми позволи, аз ще яхна коня си и ще изляза на лов. Кралицата-майка ми разреши това. Впрочем при тези излизания аз ще бъда дебнат на всяка крачка от хора, които биха предпочели да бъдат мои убийци, а не пазачи.
И пак скърцането на перото.
— Аз си отивам — обяви Навара. — Навън вали и не искам да излизам на разходка с убийци по дирите си. Ще отида да се забавлявам в стаята си с шута. Той е още по-тъжен от краля.
Когато беше вече на вратата, кралят го извика:
— Братовчеде Навара — рече той. — Аз дълго време те мразех. Но сега ти си еднакво нещастен като мене. И двамата дължим това на едно и също събитие, и на нашите майки — каза той някак си необикновено мрачно.
Анри се стресна; никога досега той не бе поглеждал фактите от тази страна. Нима майка му беше виновна за неговото нещастие! Тук споменаха чистата Жана заедно с мадам Катерина: това го отврати и той забрави, че трябва да внимава какво изразява лицето му. Само че тъжният му събеседник не забеляза нищо, защото и той самият не беше по-малко нещастен.
— Каква нова жестокост е замислила тя? — попита той и от недоверието лицето му почерня.
— Нищо подобно, сир. Кралицата е в много добро настроение. Защо и вие не правите същото?
— Защото имам още един брат — бе изненадващият отговор.
Анри не можа веднага да намери думи. Смъртта на по-възрастният брат не бе донесла желаното щастие, и ето сега искаха смъртта и на по-младия! Един ориенталски владетел сред своя сарай — и целият свят навън е застрашен от големите опасности, от които той е принуден да се страхува в своя палат, и то от най-близките си хора. Тогава Анри се досети какво щеше да последва. Кралят мрази майка си заради нейната жестокост; но в същото време неспокойният му брат Д’Алансон не му дава покой и в съня. Кого всъщност ще трябва да мрази той повече: мадам Катерина или себе си? Анри видя каква голяма вътрешна борба преживява кралят. Въпреки всичко той не можеше да не каже онова, което го мъчеше, ала остана нащрек, независимо от болезненото си избухване.
— Братовчеде Навара! Освободи ме от брат ми Д’Алансон!
— Аз съм дълбоко трогнат, сир, задето вие ми гласувате такова доверие! — увери Анри почтително и с поклон. Така той не каза нито „не“, нито „да“.
Кралят навярно го прие за съгласие.
— Тогава — натърти той — ще мога да ти повярвам. — Каза го с дебнещ глас, макар че искаше думите му да прозвучат като шега.
— И ще мога ли тогава — и Анри наблегна силно на думите — да излизам вън от двореца без убийците си?
— И повече дори. Който ме освободи от брат ми, ще стане наместник на цялото ми кралство.
Разбира се, това не бе казано от сърце.
„Валоа, драги мой — помисли си Анри, — ти ще има да ме познаеш кой съм.“ — И подскочи високо в изблик на детинска радост.
— Могъл ли съм да сънувам подобна радост! — извика той щастлив. — Наместник на цялото кралство!
— Още сега ще го отпразнуваме! — реши кралят.