Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (91)

Височайши гости

Резултатът от случката в Оз беше, че маршал Бирон се ожесточи от нея много повече, отколкото от поражението си край самотната къща Кастера. Наварският крал се стараеше да затвърди влиянието си с непозволени средства и наместникът му ги осъди още в самото начало — без оглед на това, че според мнението на стария маршал натрапникът изобщо не биваше да си завоюва каквото и да било влияние. Горчива завист гризеше Бирон. В писмата си до Париж той отдавна вече се оплакваше от популярността на младия човек и от неговата безнравственост. След събитията в Оз обаче в тях звучеше смут и объркване. Според тези писма Анри пренебрегвал законите на войната, тъй като нито бесел, нито грабел; той дори подкопавал устоите на човешката общност, пирувайки на една и съща маса с бедни и богати!

Докато в провинцията царяха раздори, на кралицата-майка й беше все едно. Сега обаче тя научи от специални съобщения, а не само чрез Бирон, че градовете един след друг се предавали на губернатора. А това вече тя не можеше да позволи. И реши лично да се появи на Юг, за да не се случи там нещо още по-лошо.

Мадам Катерина реши, че е длъжна на зет си поне да му заведе съпругата. Двете кралици пътуваха от втори до осемнадесети август, когато пристигнаха в Бордо под закрилата на маршал Бирон. Те водеха със себе си цяла армия дворяни, секретари и войници, без да забравяме и неизменните придворни госпожици и красиви жени на двора, между които бе и Шарлота дьо Сов. Тя бе поканена против волята на Наварската кралица по заповед на майка й.

Пъстрото шествие пътуваше както винаги сред най-голяма тържественост, която се нарушаваше от всевъзможни страхове и премеждия. На юг, близо до океана, очакваха да ги нападнат хугеноти; няколко пъти спираха насред полето — коли, конници и пешаци. Въоръжената охрана в миг обграждаше каляските на кралиците. И щом отминеше лъжливата тревога, шествието продължаваше с весели подвиквания. За сметка на това при всяка по-дълга почивка те се радваха на собствения си блясък. В град Коняк Марго преживя един от най-големите успехи в живота си: първите дами на града гледаха смаяни разкошната й рокля, потресени и загубили ума и дума. Една звезда бе изгряла над тази далечна провинция; горко на парижкия двор, който бе осиротял от тази прелест и сега бе останал без своето слънце: така прехласнато говореше един от участниците в шествието, някой си господин Дьо Брантом. За него самия щеше да бъде по-добре, ако имаше дълги и добре оформени крайници както господата Гиз, Бюси, Ла Мол. Марго повече държеше на това, отколкото на вдъхновението. Да приказва и тя можеше; при влизането в Бордо, което се превърна в истинско триумфално шествие, тя отвръщаше с величие и изящество на всички, които я приветствуваха. А най-любезно я приветствува Бирон.

Освен всичките си останали длъжности маршалът заемаше и поста кмет на Бордо, главен град на провинцията; а тъкмо той досега все още не бе допуснал губернатора. Анри направо отказа да посрещне там кралиците. Трябваше да се водят преговори и те продължиха почти седем седмици. Така Анри постигна двете страни да се срещнат в същата онази самотна къща Кастера, където Бирон бе претърпял своето поражение, та целият край говореше още за това. Маршалът не посмя да се яви там. Анри дойде заедно със сто и петдесет дворяни на кон и техният вид събуди у старата кралица колкото възхищение, толкова и загриженост. Толкова по-любезно увери тя своя зет в добрите си чувства, които били напълно миролюбиви. Тя дори стигна дотам, че го нарече наследник на престола — след сина й Д’Алансон, разбира се; ала и тя, и той еднакво добре разбираха какво означават тези думи.

После се качиха в същата каляска — избягалият пленник и убийцата на майка му и на всичките му приятели. Не престанаха да се обясняват взаимно в любов чак докато пристигнаха в селището Ла Реол, където най-после можаха да млъкнат и да се разделят. Анри отседна в друга къща заедно с Марго. Той не проговори повече, втренчи само поглед под светлината на запалените свещи, издаваше някакви нечленоразделни звуци и съвсем беше забравил, че зад гърба му се разсъблича една от най-красивите жени на кралството. Ненадейно той чува някакво приглушено ридание, извръща глава и вижда, че балдахинът на леглото е спуснат. Прави крачка натам, но веднага се дръпва назад и прекарва нощта в едно кресло. Душата му се отпусна след стълкновението с Бирон.

Маршалът не се остави да го чакат много. Едва кралиците се отдалечиха достатъчно от злополучната къща Кастера, и при следващата им почивка той пристигна. Анри не го остави дори да произнесе докрай поздравленията си и се нахвърли върху него. В стаята бяха двете кралици и Бурбонският кардинал, чичо на Анри, доведен нарочно, за да му вдъхнат доверие. Всички се вцепениха от държанието на младия човек и никой не можа да се овладее навреме, за да спре избухването му. Още с първата дума той нарече маршал Бирон предател, който заслужавал главата му да хвръкне от раменете на парижкия Плас дьо ла Грев. След това последваха обвиненията и той съвсем не ги произнесе като някой завистливец, това беше ясно; той говореше от името на кралството, което защищаваше, говореше от висотата на престола: старата кралица го слушаше съвсем пребледняла.

Когато Бирон понечи да отговори, езикът отказа да му служи. Жилите на слепоочията му бяха издути до пръсване. Той щракна с пръсти. Изпъкналите му очи случайно се насочиха към стария кардинал. Анри веднага извика:

— Известно е, че вие сте избухлив човек, господин маршал. Избухливостта е удобно извинение. Ала ако ви хрумне да изхвърлите през прозореца моя чичо, кардинала, това не ще ви се размине току-така. Не. По-добре покажете как ходите на палци около масата: това ще ви поуспокои.

Анри не говореше вече от висотата на престола — това бе познатият шегобиец, който отново си бе позволил да се подиграе. След това кралят подаде ръка на своята Марго, издигна нейната до височината на очите и с изящна походка двамата излязоха от стаята.

Целунаха се зад една врата като малки деца. Марго каза:

— Сега знам какво се е таило в душата ви, господарю мой, и най-после отново съм щастлива жена. — Оказа се, че през последно време тя бе имала крайна нужда отново да се събере с него. — Една сама жена, скъпи мой Хенрикус, какво представлява тя? Заедно с теб половината ми разум избяга от Лувърския дворец. Увлякох се по безсмислени начинания и бях дълбоко унизена.

Той знаеше за какво говори тя: за злополучното си пътуване до Фландрия, за яростта на височайшия си брат, за пленничеството си.

— Да, моята гордост много изстрада. И когато градовете на твоя красив Юг ме посрещнаха като някакво възвишено същество, аз едва не се видях като някаква пътуваща комедиантка.

Тя твърде много се увлече. Болката й беше така неудържима, че този път сълзите й потекоха по гримираните бузи: наложи се Анри внимателно да ги изпие с устни.

Разговорите, ласките и взаимното им умиление се разиграваха в цяла редица градове. Пъстрото шествие на двете кралици посети още много населени места и Анри не го придружаваше; идваше само от време на време между две отивания на лов. По този начин той избягна немалко досадни разговори с тъща си по повод срещата с представителите на протестантите. Тя говореше, че свободата на вероизповеданията лежала на сърцето й. Мадам Катерина била пристигнала единствено за да се посъветва с водещите хугеноти относно прилагането на последния кралски указ за свободата на вероизповеданията. Анри знаеше обаче, че подобни укази никога не влизаха действително в сила и че преди още да свършеше съвещанието, щеше да започне поредната религиозна война. Мнозина от приятелите му не бяха на същото мнение, особено Морне. Затова Анри се съгласи да участвува в избора на мястото за съвещанието. Оказа се обаче, че той всеки път предлагаше друг град, а не този, за който настояваше любимата му тъща. Той пристигаше при придвижващото се шествие едва вечер, когато те спираха да отдъхнат, после веднага се оттегляше с Наварската кралица и понеже я ощастливяваше, тя му доверяваше много неща. Това облекчаваше сърцето й, а за него беше полезно да го чуе.

Тя се ужасяваше от произвола, който владееше в кралството. Тук долу царял мир — ако трябвало да се прави сравнение! Произволът водел кралството към гибел, а се наричал самоуправление. Сега вече само Лигата се разпореждала вместо краля.

— Моят височайш брат ме мрази, но той все пак е мой брат и аз съм принцеса Валоа — колкото по-малко той си спомня, че е крал, толкова по-малко аз забравям това. Родът Гиз ще ни събори — изрече тя със стиснати зъби, съвсем бледа, същинска Медея.

Съпругът й беше готов да се закълне, че тя никога вече нямаше да легне с херцог Гиз — или ако го стореше, то щеше да бъде само за да може — както Далила на Самсон — да му отреже русата брада.

Пръстите на ръката й ровеха в брадата на любимия й повелител. Тя се възхищаваше от лицето му, което сега бе станало по-строго. Дълго го наблюдава замислена и колеблива, преди да изрече следващата си мисъл.

— В тази провинция ти водиш живот на дребно. Аз съм готова да го споделя с теб, повелителю и господарю мой, и ще бъда щастлива тук. Един ден обаче ти ще си спомниш, че си призван за по-славна съдба и че трябва да спасиш моя дом — заключи тя за негово най-голямо учудване.

Досега нейната майка и брат й го бяха смятали за свой враг, който иска да ги измести от властта, преди още да я е наследил. Сливането на телата бе отворило очите на принцеса Валоа по-рано от всички други начини, чрез които човек изпитва другия. Тя му се доверяваше, докато беше при него; след това не. И как ли да му се доверява? На нея й беше отредено да отмъсти за измирането на своя род на неговия приемник и да измени на Анри още веднъж, преди най-после да остане единствена от целия си род. Тя щеше да остане бездетна като братята си. Последната принцеса Валоа през целия си живот се бе старала да постигне равновесието на щастливите, на спокойните духом. В действителност й беше съвсем безразлично какво щеше да се случи след нея: затова дълбоко в себе си тя беше неспокойна. С нея щяха да свършат много повече неща, отколкото само тя самата; и тя напразно търсеше душевно равновесие.

В град Оз семейната им идилия бе грубо нарушена. Мадам Катерина не напразно мъкнеше подире си своите придворни госпожици. В една от тях се бе влюбил някакъв възрастен хугенот, целият в рани, дори и в устата, та почти не можеше да говори. Заради девойката той бе предал своята крепост на католиците. Анри съобщи най-напред с почтителни думи на милата си тъща какво отношение има към нейните дребнави лукавства. Той се смяташе за служител на краля, докато старата злодейка се числеше по-скоро към онези, които само му вредят. Да изрече това на глас, бе истинско удоволствие. Но тъй като старицата се престори, че за първи път чува за предателството на коменданта, Анри почтително се сбогува, пришпори коня си и превзе друг малък град като залог. Така се дразнеха двамата, докато най-после се съгласиха срещата на протестантите да се проведе в Нерак.

Междувременно вече беше станало декември, вятърът носеше окапалите листа: времето никак не беше подходящо за тържествено влизане в града. Въпреки това кралица Маргарита Наварска яздеше бял раванлия кон, обичайният кон на принцесите от приказките. Вдясно и вляво от нея пристъпваха един златножълт и един друг дорест кон, яздени от младата Катерина Бурбонска и брат й Анри, който се бе облякъл разкошно в чест на съпругата си. Старата мадам Катерина никак не беше подходяща народът да я разглежда отблизо, особено пък под това ясно небе; затова тя наблюдаваше иззад прозорците на каляската. Несравнимата Марго, сияеща от спокойствие и сигурност, слушаше три девойки, които рецитираха нещо. Те олицетворяваха музи и прославяха кралицата с една беседа, съчинена от поета Дю Барта в нейна чест. Първата говореше на местно наречие, втората на литературен език, а третата използуваше езика на древните. Марго разбираше латинския и френския, само от гасконския някои думи й бяха непознати. Тя усещаше обаче какво очакваше насъбраният народ от нея: затова отвърза богато везания ешарф от врата си и го подари на местната муза. С това тя спечели сърцата, а и нейното заби по-силно.

Мадам Катерина наблюдаваше критично всичко, което ставаше в тази провинциална столица. Някогашното й кралче се стараеше всячески да приеме добре и нея, и многобройната й свита, доколкото му позволяваха средствата, и ги угощаваше с какво ли не. Поне си даваше вид, че им се радва. Тя прецени твърде неодобрително представителите на съвещанието, когато то най-после започна. Според мадам Катерина те всички приличаха на пастори или на една птица, чието име тя не желаеше да назове по тези места. Привидно преговаряха за смесени съдилища със заседатели протестанти и за опрощаване на отдавнашни провинения. А истинската тема на преговорите, както винаги, бяха крепостите на хугенотите. Те искаха безкрайно много, докато старата кралица на драго сърце би им отнела всичките. Тя заучи в присъствието на своите придворни дами една реч, изпъстрена с цитати от библията, като се надяваше да замае главите на добрите хорица, служейки си с техния език. Същевременно видът и славата й бяха в дълбоко противоречие с думите й: но колкото и да бе странно това, тя не можеше да го разбере.

На всички заседания те не й вярваха нито една дума и стояха със затворени лица, докато най-сетне тя ги заплаши с бесилки. Кралица Маргарита се разплака; сърдечното й желание да бъде обичана бе застрашено от ужасната й майка, която в много отношения направо беше смешна — и то обикновено, когато излизаше от двореца под открито небе. В заседателната зала тя седеше на издигнат на високо трон, и това все още се понасяше. Навън обаче се превръщаше в малко петно сред грейналата местност, вървеше разкривена, опирайки се на бастуна си, а жълтите й бузи се клатушкаха; и който си спомняше за Вартоломеевата нощ — и навярно не се бе усмихвал оттогава до ден-днешен, — без да иска, сега се разсмиваше над това крещящо противоречие. Освен това и придворните госпожици само подчертаваха уродливостта й. Тук не беше Лувърският дворец, тук слънцето обикновено сияе незамъглено над двата бряга на Баиза и в парка Ла Гарен. Тук хората открито и без никакви задни мисли водят война и любят. Старата жена обаче разчита на тайните бездни на пола. Старостта сключва срамен съюз с порока и става за посмешище.

По това време дори и най-нравствените хугеноти не упрекваха Анри, задето се забавляваше с някои от податливите госпожици. Засега неговата Марго не страдаше много от това, защото бе опиянена от новата си роля: да бъде майка на народа и някакво възвишено същество. Важното беше, че Анри просто си вземаше онова, което му се предлагаше, ала веднага обръщаше гръб на красавиците, щом се опитваха да го подмамят отново във френския двор. Всъщност всичко бе организирано само с тази цел — и това пътуване, и преговорите с хугенотите, и посещението на височайшите гости: само с тази цел, той веднага го бе разбрал. Накрая тъща му се видя принудена лично да му изложи доводите си за ползата от завръщането му. Тя изтъкна пред него, че синът й кралят бил останал съвсем сам в своя Лувърски дворец. Брат му Алансон се бил опълчил срещу него, херцозите Гиз и тяхната Лига подкопавали престола му. Не по-малко опасен обаче бил и един принц от кралска кръв, който се е отдалечил от двора и постепенно става твърде силен в своята провинция. Нима на Анри не му е минало през ум, че някой може да го убие? Това беше последният коз на неговата тъща: тя го заплаши и с убийство.

Въпреки това той не падна в майчината й прегръдка, а отвърна, че досега дворът не бил удържал нито едно от обещанията си към него. Като губернатор той смятал оттук да разшири мира над цялото кралство, чието добруване е единствената му цел. Скоро след това те се сбогуваха, и то със същите пресилени обяснения в любов, както в началото на посещението им. Ала тяхното посещение бе продължило през цялата зима, чак до красивия месец май. Двете й чада съпроводиха милата си майка на известно разстояние, а оттам тя продължи сама — по лоши пътища, през хълмисти местности, през земите на едно враждебно население. В един град посрещнаха старата кралица с девойки, хвърлящи рози по пътя й, от друг тя трябваше бързо да се измъкне от страх пред всеобщата враждебност. Просто смъкна черната си филцова шапка над лицето — тя също беше храбра, всички тук са храбри; невъзмутимо слезе от коня, прибра се в каретата и проповядваше по неравните пътища мир и само мир — но за какъв мир говореше майката на измиращите синове?

И когато тя съвсем не го очакваше вече, иззад един завой отново изникна милият й зет. Дошъл да я види за последен път и да й подари кичур от косата си. Това бяха дебели кичури, както протестантите ги прехвърлят зад ушите си. Десния той бе подарил на милата си тъща при пристигането й; на изпроводяк й поднесе да му отреже левия. Всичко това стана край едно селско гробище и разнежилата се мадам Катерина поиска да влезе вътре.

— Много малко гробища имате тук. — Тя клати глава. — Нима хората по вашия край доживяват до такава старост? — Спира се пред много гробове. Мърмори: — Колко им е добре тук!

На нея хората са й по-мили, когато са под земята. Тогава и в нейната душа цари мир.

Много по-късно, вече крал на Франция, Анри ще слезе в подземието на гробницата на Катерина Медичи, наричана приживе мадам Катерина; той ще погледне ковчега й, после ще се извърне към свитата си с някаква загадъчна усмивка, която никой няма да прозре докрай, и ще каже:

— Колко й е добре тук!