Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (31)

Двама облечени в черно

Тя кимна доволна. После леко раздвижи рамото си към двамата швейцарци, които стояха на стража пред вътрешния вход. Войниците дръпнаха копията си и разтвориха крилата на вратата: в същия миг вътре влязоха в крак двама облечени в черно мъже, различни на ръст, и двамата гологлави, без оръжие в ръце, ала с изписано скръбно достойнство върху лицата. Те се поклониха по церемониала, най-напред пред кралицата на Франция, после пред краля на Навара и зачакаха знака, който трябваше да им даде кралицата, когато тя одобрително отпусна ръка, и двамата мъже заговориха, обърнати към Анри:

— Аз съм Кайяр, бивш личен лекар на нейно величество Наварската кралица. — Това бяха думи на по-високия и той естествено си придаваше колкото се може по-тържествен вид.

— Аз се наричам Деньо и съм хирург. — Вторият беше друг тип и той явно бе готов да се откаже начаса от служебно наложената му тъжна физиономия.

— По заповед на нейно величество аз, Кайяр, член на факултета, отидох на четвърти юни, който се падаше вторник, в дома на господин принца Конде, където заварих кралицата на легло с висока температура.

„Заучени приказки, които ще продължат дълго“ — помисли си Анри и седна.

— А вие какво правихте там? — попита той втория облечен в черно мъж. — Може би клизма?

— Това не е моя работа — отвърна хирургът, — той ги прави. — И бутна с лакът стоящия до него.

Лекарят побледня от гняв и продължи, мъчейки се да се овладее:

— Аз, Кайяр, член на факултета, веднага прегледах болната и констатирах, че белият дроб на кралицата е силно засегнат от дясната страна. Напипах също така някакво необикновено втвърдяване и предположих, че е язва, която може да се спука в тялото и да предизвика смърт. В заключение записах в своя дневник: „Госпожа Наварската кралица ще живее най-много още четири до шест дни.“ Това беше на четвърти — вторник. В неделя обаче, на девети, настъпи смъртта. — И той подаде споменатия дневник.

Анри хвърли бегъл поглед върху записаното вътре. Лицето на втория мъж в черно го посъветва да не отдава кой знае колко голямо значение на думите на първия и да ги приеме откъм смешната им страна. Вторият явно се почувствува длъжен да заговори и подхвана речта си по-простичко.

— Аз съм само хирургът Деньо, неизвестен човек, ваше величество, навярно никога досега не сте чували моето име. За сметка на това вие сигурно познавате знаменития господин Кайяр, истинска слава за факултета. Той е откърмен от науката, докато аз си оставам само един жалък занаятчия и работя единствено с триона си. Той предсказва на хората точния час на смъртта им, като при нужда се допитва и до звездите. Аз, от своя страна, разрязвам хората след смъртта им и тогава наистина откривам нещо, което може да се види, да се докосне и не може да се отрече. Но то винаги е било предварително записано в прорицателската книга на великия Кайяр, поради което аз съм само един негов най-низш помощник и нищо повече! — И той се поклони към лекаря.

Последният прие почестта като съвсем заслужена.

— Така е — продължи той. — И когато по-късно кралицата заспа вечния си сън, аз изпълних нейната последна, изказана още приживе воля и наредих на тук присъствуващия хирург Деньо да отвори тялото й.

Синът на покойната скочи от стола си.

— И вие направихте това? Позволихте си такова нещо?!

Кайяр запази опечаления си и достоен израз.

— Аз наредих да отворят не само тялото на нейно величество, съгласно нейното желание, но и черепа й. Защото кралицата казваше, че страда от силен сърбеж в главата и се страхуваше от някаква болест, която би могла да предаде по наследство и на децата си. Тя бе настояла на това си желание, макар и да й възразих, че нищо на този свят не става и не се наследява пряко волята божия.

— Искам доказателства! — извика Анри и удари с крак. — Иначе не ви вярвам нито дума!

Тогава този човек действително извади някакъв свитък хартия, подаде го на сина и Анри прочете името на своята майка, написано от самата нея, нямаше никакво съмнение в това. Над него нечия друга ръка бе записала нейните разпореждания, за които бе споменал лекарят.

— И какво открихте? Говорете бързо, искам да знам!

Думата взе отново хирургът:

— В тялото — всичко, което господин Кайяр беше предвидил, надебеляването в засегнатия бял дроб и язвата, която се бе спукала и бе причинила смъртта. В главата обаче — това.

Като някой фокусник, полуусмихнат поради успешния му фокус, той посочи към масата, където бе разстлан някакъв голям лист, покрит целият с черти. Малко преди това на същото това място не бе имало нищо върху масата. Анри погледна и се стресна: върху хартията се появиха очертанията на череп, черепа на майка му. Хирургът докладва:

— След като разрязах с триона главата на кралицата…

— В мое присъствие — добави бързо лекарят.

— Иначе черепът не можеше да се отвори. И така, след като го отворих, намерих под кората на черепа някакви мехурчета, изпълнени с водниста течност, която, докато собственицата на черепа е била още жива, се е разливала под обвивката на мозъка.

— Оттам е идвал и този необясним сърбеж — забеляза лекарят.

Хирургът го удари с лакът и изквака:

— Той го обясни. Аз не бих могъл да го обясня. Само рисунката е от мене. Виждате ли, ето тук, където е пръстът ми?

Но високият с тържествен вид направо избута пръста на подчинения си; онзи посиня от яд.

И докато лекарят изчерпателно и с непоклатима убеденост разясняваше начертаните върху хартията линии и точки, Анри следваше мисълта му, но същевременно наблюдаваше мадам Катерина. Отначало тя също се бе навела внимателно над листа, макар че сигурно не го виждаше за първи път. Но колкото по-нагледно лекарят описваше болестта на нейната добра приятелка, толкова мадам Катерина се отдръпваше все по-назад, докато накрая се облегна съвсем, изпъната на твърдата облегалка на стола.

— Един съвсем необикновен случай — продължаваше лекарят, — да, толкова подозрителен, че моят учител и предшественик направо би търсил нещо магическо. Аз обаче се придържам към природата и към волята божия.

Тук мадам Катерина кимна с глава и погледна сина на своята добра приятелка: това беше лицето на една добродушна обикновена жена, опитна и може би хитра, но ето — тук тя не може да добави нищо повече и искрено е разтревожена от загадъчната жестокост на съдбата.

„Да можех само да проникна докрай в този поглед!“ — мисли си синът на отровената Жана, която всъщност — както сега излизаше — въобще е нямало нужда да бъде отровена.

„Оказва се, че всичко е прекалено естествено. В искреността на лекаря не може да има никакво съмнение, също и в ограничеността на неговите познания.

Тези водни мехурчета под черепната обвивка на моята мила майка, как са се образували те? От отрова? О, да можех да проникна докрай в този черен поглед и да докосна с ръце онова, което се намира на дъното му! Сигурност, необходима ми е сигурност!“