Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (108)

Устремени един към друг

Но той отдавна вече не може да се спре.

Водейки своята война на дребно, Анри язди в лютия мраз, вкочанява се под бронята си и слиза от коня, за да се раздвижи, да се посгрее.

Малко по-късно, след като се нахраниха, го обзе някакъв особен странен студ. Той ясно разбра, че бе дошъл неговият ред да се включи в мъртвешкия танц. И действително откриха силно възпаление на белите му дробове. Това се случи в едно малко село и болестта му беше толкова опасна, че трябваше да го оставят да лежи в дома на местния земевладелец. Стъклата на прозорците звънтяха от лютия мраз, температурата му непрекъснато се покачваше и сякаш вече нямаше никаква надежда за живота му: само той единствено не я загуби. Говореше сам на себе си:

„Аз ще изпълня онова, което ми е предопределено. Не може всичко да е било напразно.“

Мислеше, че говори на глас, а всъщност само шепнеше:

— Нека бъде волята ти!

Нямаше съмнение, че волята божия беше Анри да се бори и да изпълни онова, което му бе предопределено — макар че днес лежи загърнат в чаршафи като библейския Лазар; а кризата, която все още можеше да му донесе спасение, беше само въпрос на часове.

И докато той на няколко пъти виждаше как небето се разтваря, в кралството действително ставаха събития, които сякаш повтаряха в навечерието на нови по-светли столетия още веднъж в основните й очертания една цяла страшна, отминала вече епоха: мъртвешки танц, Витово хоро и детски кръстоносен поход, чума, хилядагодишно царство с извърнати до бяло очи, които навремени ослепяват от самовнушение. Всичко продължава. Хе, хе, говореше възвишената градска младеж в духа на монаха „Яков, къде си?“. Най-после вече няма нужда да се церемонят много-много с хората. Тук няма нищо смешно. Онзи, който се е веселил на карнавалния вторник, няма да се смее повече. Не ходите на църква ли? — Пазете се! Назове ли те свещеникът на име, това означава: няма да се върнеш жив у дома си. Шпионираме, предаваме, хващаме ги, откарваме ги на бесилката, хе, хе. Като награда, задето си предал другия, заемаш неговата служба или неговия дюкян: така става сега. Затова из един път почтените хора се превръщат в негодници. В друго време, с други порядки, те биха се държали най-благопристойно, то не зависи от тях. Сега те са такива, каквито трябва да бъдат — безсъвестни негодници. И те съвсем не го правят по собствено усмотрение и причината не е в тях самите. Пита се — къде се крие тя?

Сред тази паплач с извърнати до бяло очи разумът се ненавижда. Някакъв несполучил студент, който обаче добре се ориентира по вятъра, нахлува в аудиторията на професора си, пребива го от бой, праща го в затвора и заема неговото място. Младият лекар отстранява възрастния, защото той му пречи: оказва се, че професорът не бил поздравил както трябва перачката. По същия начин постъпва и дребният чиновник: колкото по-покорен е бил преди това, толкова по-дръзко се държи той сега с върховните съдии на кралския парламент. Те трябва да се подчинят на дребния чиновник и да провъзгласят едно ново право от името на единната нация, а тя ще стане единна чак когато престане да мисли. Че как другояче? Затова и жените им танцуват само по риза из улиците на града.

В Тулуза тълпата бе убила председателя на съда. Най-напред издигнали барикади, а след това окачили мъртвия съдия на бесилка, където вече висяло чучелото на краля. Съдията се бил противопоставил на свалянето на краля от престола и затова те окачили и него там за компания. Последният Валоа беше един нещастен, слаб човек и се бе оставил да го въвлекат в престъпления. Въпреки всичко на края на жизнения му път му бе отредена високата чест да го мразят не заради злините, които бе извършил, а защото побеснелите тълпи ненавиждат разума и човешкото достойнство, чийто символ той бе станал, колкото и да бе неподходящ за това.

Той бродеше като призрак в своя виолетов жакет — цвета на траура, който носеше заради брат си и заради майка си. Всъщност обаче сякаш го носеше заради Гиз, когото той сам бе убил. Това убийство не му беше по силите. И деянието, единственото в живота му, напълно го бе обезоръжило. Ако той не беше последният Валоа, извършеното дело щеше непременно да го тласне напред. Но той си мисли, че сега трябва да вземе крайни мерки, да всее страх наоколо си, за да не се нахвърли отгоре му убитият Гиз.

„Какво значат тук мъжество, трезво мислене, аз нямам вече избор. Насам, войници, докато врагът е още зашеметен, трябва да го унищожим! Насам, Навара!“

Във виолетовия си жакет, блед и мълчалив, Валоа не споменаваше ничие друго име толкова често. Той бродеше като призрак из помещенията на двореца в Блоа, сам и изоставен, свален от трона от самата църква, и никаква клетва за вярност не обвързва вече народа му. Депутатите на Генералните щати си заминаха за градовете на кралството. Него столицата му нямаше да го пусне да влезе, по-скоро щяха да го заловят и да го убият там, и то — той много добре знаеше това — поради състоянието, в което бяха изпаднали хората и което беше само слабост. Беснееща слабост, Валоа от собствен опит много добре умееше да я различава от трезвата способност за действие. А тази способност съществуваше в един друг лагер. Навара, мислеше си той зад затворените черти на лицето си; не го извика, не смееше да го извика. Да извика този хугенот на помощ срещу собствената си католическа столица, той, вдъхновителят на Вартоломеевата нощ! Навара сигурно щеше да го върне в неговия Лувър, но за сметка на това щеше да предизвика война със световната сила, която беше все така мощна и страшна.

Гибелта на Армадата бе за последния Валоа само един проблясък на мълния над тъмното небе. Той няма да има време да разбере, че световната сила също е смъртно ранена. Това не се отнася до него, а до неговия наследник. В началото на своето възкачване на престола наследникът на короната ще бъде без земя, без пари, почти без войска; достатъчно ще бъде обаче той да извоюва победа в една-единствена незначителна битка над наемниците и слугите на Испания: и какво ще се случи? Една въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите на всички народи.

А за Валоа наоколо цари мрак, всеки звук замира. Няма вече никой около него, никой не зове Навара. Няма никой и пред вратата, който да трепери от пристигането на Навара: та как ли иначе биха се осмелили те да прекъснат последните доходи на бедния крал, и то след като той бе извършил единственото си страшно дело? В стаята беше студено и кралят се вмъкна в леглото си. Изпитваше болки, нелепи болки от хемороиди; останалите край него малцина придворни му се присмяха, като го видяха да плаче.

„Навара! Ела! Не, недей идва! Аз не плача заради тези болки, а задето единственото ми дело се оказа безполезно. Сега щеше да бъде твой ред да покажеш на какво си способен. Но и това няма да стане. Не, не, ще стане. Аз знам, ти си човекът, комуто мога да се доверя. Теб аз признавам за наследник на короната, дори и десет пъти да съм се отричал досега. Кралството има вече само тебе: аз скъпо заплатих, за да го разбера. Виж ме, Навара, колко съм нещастен. Никога нещастието ми не е било толкова голямо и толкова дълбоко, колкото след неуспешния ми опит да се освободя. И след като делото бе извършено, аз извиках: «Кралят на Париж е мъртъв, най-после аз съм крал на Франция!» Но ти не ме наричай така, защото аз не съм никакъв крал. Когато дойдеш, Навара, наречи ме Лазар. Не, не идвай! Ела, ела!“

Разделени от по-голямата част на кралството, и двамата бяха в тежко положение. Междувременно Анри бе преодолял кризата и скоро оздравя — и вече не се отдаваше на мислите си за насилствена смърт, с които бе започнало тежкото му заболяване. Сега той говореше сдържано за смъртта на господин Гиз.

— Аз веднага разбрах, че подобен заговор не е по силите на господата Гиз и че те не биха могли да го изведат докрай, без да изложат живота си на опасност.

Такъв беше изводът му и той съгласува с него и поведението си: то стана по-сдържано и на някои дори се струваше твърде скромно. Нима той се е отказал от великата задача да избави Валоа от враговете, които впрочем стоят между тях двамата по целия път, който сега ги отделя? Неговите приятели го познаваха като смелчага, и то по дребни поводи. Защо сега тази сдържаност, сир, пред това велико дело?

Той долавяше неодобрението на старите си приятели. Най-старите хугеноти, за които решимостта да мрат за религията се предаваше от баща на син: същите, които бяха коленичили за молитва пред битката край Кутра и тъкмо затова Жоайоз падна в боя, същите тези хугеноти сега недоволствуваха и сами не знаеха още защо. Те искаха да се притекат на помощ на католическия крал, макар че преди трудно биха допуснали и признали такова нещо. Анри от своя страна смяташе, че решението трябва да узрее у тях и чак тогава да бъде осъществено. Както му съобщиха, и Валоа не беше в по-добро положение. Печалният последен представител на рода си бе напуснал предишното си убежище и бе намерил подслон в град Тур, разположен сред житни ниви от двете страни на Лоара — един спокоен център в неговото размирно кралство. Валоа се надяваше да дочака там, докато достатъчен брой негови придворни си спомнят отново за него и се върнат. Междувременно неговият останал жив любимец Епернон събираше за него пехота. Възможно беше, разбира се, враговете му да го изненадат преди това и да го вземат в плен. Единствено на Навара може да разчита: но къде се бави той?

„Аз съм католическият крал — мисли си Валоа, за когото с мъка успяват да съберат малка войска. — Дали моята войска няма съвсем да се разпадне, ако призова хугенота на помощ?“

Анри каза:

„Той ще ме повика, когато хората му го поискат; а преди това ще бъде рано. Аз се стремя към теб с цялото си сърце, Валоа.“

Той не споделяше с никого тези си мисли, повика обаче при себе си Морне на този първи ден от месец март. Намираха се в един малък град, който не се бе наложило да завоюват, защото доброволно бе разтворил вратите си. Сега двамата крачеха напред и назад в една открита галерия под лъчите на пролетното слънце и никога то не ги бе изпълвало с толкова много нова надежда.

А Анри си мислеше:

— Нещо се е променило, сега ме викат от всички страни. Градовете си оспорват правото кой да ми се предаде по-рано. Нима добрите хора са полудели или за всичко това е виновна пролетта?

— Сир, възможно е да искат само да ви принудят да губите време.

— Че закъде толкова да бързам? — попита Анри и сърцето му заби по-бързо: причината за това беше, че той много добре знаеше какво му предстои да извърши в най-скоро време, но ето че в последния миг се плашеше. Дълго време се бе трудил той, крачка по крачка и с пот на челото се бе приближавал към целта. И ето сега тя се вижда вече и той би могъл да скочи: а се разколебава, не прави последното движение, неочаквано не намира вече прежната си увереност. Възможността за успех не му се струва чак дотам сигурна, както бе мислил, когато бе още далеч от нея и оплетен в много грижи. Принц от кралска кръв, да, но подметките му са натежали от пръст. Нека друг заговори, нека господин Дю Плеси-Морне вземе решението, защо е толкова добродетелен и мъдър!

— Сир, не бива да губите повече от два месеца за тези дреболии. Сега вие трябва да спасите Франция, иначе тя ще загине. С всички сили, които успеете да съберете, вие трябва да се придвижите към Лоара.

— Но там е кралят — рече Анри и сърцето му силно подскочи.

— Тъкмо затова.

— Да го нападна ли, Морне?

— Сир, вие сте негов приятел, и той ще стане ваш приятел, след като десет негови армии не можаха да ви разбият.

— Нима бяха десет, Морне? Толкова много грижи и труд? Наистина, а ето сега Валоа няма вече никаква армия, Лигата жив ще го погълне. Значи, вие казвате, господин Дю Плеси, че аз трябва да му се притека на помощ? Бих могъл да се съглася. Ще трябва да обмисля.

Резултатът от този разговор бе, че той реши да откупи един град, който се намираше на пътя му, за да се придвижи през кралството с колкото се може по-малко излишни битки: той, който стотици пъти бе излагал живота си на опасност, и то само за да завоюва късче земя! Но сега въпросът беше да се завоюва кралството. Как тогава да превзема с пристъп стени, да пали къщи и да оставя след себе си по пътищата трупове — този крал, какъвто иска да бъде той, който вече неведнъж е преживявал всичко това, иска най-после да сложи край. Затова сега той откупва градове, които не желаят да се предадат доброволно, по-късно ще откупва дори цели провинции, ала преди това ще трябва волю или неволю да спечели още много битки и да остарее в бойните си доспехи. Иначе неговото кралство не желае дори и за пари да се вразуми да стане богато и силно.

Такива тъжни истини носеше в себе си веселият Анри Навара, и може би ги осъзнаваше, а може би само ги предугаждаше. Той беше твърде млад за тях, но животът достатъчно го бе подготвил. Какво щастие, че имаше до себе си Морне, този свят мъж. При всичката си сериозност и всичката си мъдрост той си оставаше вярващ въпреки хорската злоба, на която толкова често се натъкваше. Той вярва в силата на словото, щом то е от бога. Ние само трябва да го запазим такова, каквото то най-напред е излязло от него, чисто и вярно: тогава то ще бъде безпогрешно. Затова Морне съчини от името на своя крал едно възвание до цялото кралство. Сред французите трябваше да се възцари съгласие и единство.

Морне питаше: Какво бе постигнато с всички тези нещастни войни, с насилието, с милионите убити хора и с всичкото това пропиляно злато, което не може да се добие и от цял рудник? И той отговаряше, а всъщност оставяше читателите да си отговарят сами: постигнахме единствено обедняването на народа. Постигнахме държавата да лежи смъртно болна в ужасна треска. Бедствия безкрай. И той питаше: и какво ще стане, ако всичко продължава така? Питаше най-напред благородниците и гражданите и веднага им отговаряше така, както подсказваше тяхната собствена изгода. А после, с по-тържествен тон, той се обръщаше към народа, наричаше го житницата на кралството, плодородната нива на държавата, защото със своя труд народът храни управниците и утолява жаждата им със своята пот. И кой ще те защити, народе, когато дворянството започне да те тъпче?

Морне пишеше, а чрез него говореше Анри: ще те тъпче. Той твърдеше, че градските жители ще изсмучат жизнените сокове на народа. Не можело да се разчита на тези две съсловия: единствената опора за народа е кралят. Спокойствие и сигурност ще му даде само кралят — а той, народът, нека се сеща кой крал. Кралят на преследваните и бедните, победителят над сребърните рицари и безжалостните бирници. И тъй като възванието бе написано от името на Анри, Морне не пропусна да даде от негово име клетва за вярност пред краля. И щом Анри Наварски успеел след време с благословията на бога да осъществи своя план, той никога нямало да наруши послушанието си към френския крал. А неговата награда щяла да бъде чистата му съвест. Той щял да бъде щастлив, че е успял да осигури свободата на всички добронамерени люде.

Такова беше това възвание, което старателно се пазеше да не засегне едно съсловие от народа, за да не го дразни, но и без надежда, че то ще се примири. Той не можеше да влезе в съюз с духовенството, защото сляпата сила на омразата, носеща в случая името Лига, не може изведнъж да бъде премахната, дори и с помощта на правдата. И въпреки всичко мнозина видяха правдата в думите на Навара. Увереността на неговия Морне напълно се оправда. Правдата разнесе над страната някакво неочаквано сияние: те дори не можеха да го повярват. Значи, можем да се надяваме, че ще настъпи съгласие и единство? Защото инак това бе невъзможно. Но какво се бе случило? Двамата крале също бяха изненадани, колкото и да се стремяха един към друг. Препятствията не са отстранени; Навара не смята да променя вярата си само за да наследи едно кралство. А Валоа, както винаги, отново преговаря с Лигата. Въпреки това той съобщи на Морне, че е готов да се срещне с Навара, и изпрати да преговаря с него природената си сестра мадам Диана.

Двамата крале сключиха едногодишно примирие, но и двамата се надяваха, че то ще трае за вечни времена. Междувременно Анри бе потеглил със своята войска и тъй като по пътя му градовете доброволно разтваряха вратите си, той бързо напредваше към Тур. Там кралят бе свикал своя парламент. Юристите бяха благоразумни и колкото наближаваше Навара, толкова по-смели ставаха те: накрая дори вписаха в законите на страната сключения между двамата крале договор. Това се случи на двадесет и девети април. На тридесети се появи Навара със своята войска.

Беше неделен ден — светъл и ясен. Нещастният Валоа имаше чувството, че е възкръснал от мъртвите. За първи път се бе освободил от страха, че Лигата може да го залови и да го отвлече. Отсреща се приближаваше неговият брат Навара. Кралят беше на църква, когато двете войски се срещнаха край брега на един поток на три мили от града: дворяните на френския крал със своите войски, а отсреща — старите хугеноти. И двете страни не се спряха, това нямаше да бъде добре, а веднага смесиха редиците си, заедно махнаха юздите на конете и ги пуснаха на водопой в същата рекичка. Това занимание ги предпази от ненужни разговори и от необходимостта да се погледнат в лицата. Тогава те щяха да видят само остарели лица, покрити с белези тела; щяха да видят колко мъки бяха преживели и едните, и другите и неминуемо щяха да си припомнят подпалените си домове, избитите семейства и продължилата цели двадесет години гражданска война. Невъзможно беше да не си припомнят при тази първа мирна среща Вартоломеевата нощ, нито виновниците, нито жертвите не можеха да не си припомнят за нея. Затова по-добре беше да махнат оглавниците на конете и да влязат с тях във водата. Наварският крал чакаше някъде назад и не се намеси; а напред той изпрати командуващия неговата пехота.

Напред край рекичката мъжете говореха: „Господин Дьо Шатийон“ — и не вярваха на очите си. И въпреки това неделният ден беше светъл и ясен и синът на адмирал Колини тръгна сам срещу маршал Д’Омон и го прегърна. Около двамата господа се образува празно пространство и всички свалиха шапки. И щом това стана и хората го възприеха със сърцата си, двете армии се побратимиха.

Кралете последваха примера им. Нямаше да бъде добре те първи да покажат на войските си, че трябва да се побратимят. По-скоро армиите трябваше да направят първата крачка и след това сами да се учудят как са си позволили такава смелост. От другата страна на реката в двореца Дю Плеси френският крал очакваше Наварския и изпрати да го помолят да дойде. Това предложение можеше да накара хората да си помислят, че Валоа все още не се е поучил достатъчно от нещастието, защото хората можеха да се усъмнят в някакви лоши намерения. Недалеч от двореца Дю Плеси реките Лоара и Шер се вливат една в друга. Който премине тук през водата, остава неприкрит и от всички страни може да излети предателският куршум, а на тънката ивица земя Навара оставаше беззащитен в ръцете на Валоа. Мнозина от хората му посъветваха настойчиво Анри да откаже; но той не се поддаде на уговорките им, влезе заедно с неколцина свои придворни и телохранители в лодката и дори остана с шапката си с бялото снопче пера на главата и с късия червен плащ на раменете. Отдалеч още всеки можеше да види кой е той.

Анри пристигна благополучно, защото такава беше волята божия, а и понеже Валоа имаше такова силно желание да се срещне с него; той разбра това по собственото си желание и затова се чувствуваше сигурен. На отсрещния бряг неколцина приближени на френския крал го отведоха в двореца, но се оказа, че кралят го чака в парка — бе дошъл един час по-рано, тревожеше се много за него, външно обаче приличаше на заспал и не смееше да попита: Къде се бави той? Нали не му се е случило нещастие? Заобиколен от завърналите се отново край него придворни от някогашния му двор, той не питаше никого за онова, което така го вълнуваше. Чу обаче, когато някой каза, че Навара бил вече в двора: тогава се забрави и побягна. Валоа изтича няколко крачки, преди да си припомни, че той е монархът, и си придаде необходимата тържественост. Паркът беше пълен с хора от двора и с нахлул отвън народ. Френският крал мина половината път, другата половина измина кралят на Навара.

Той слезе по стълбите на двореца в парка. Видяха го облечен като войник, куртката му бе силно изтъркана от бронята на раменете и отстрани. Прибраните по тялото му кадифени панталони бяха с цвета на увехнала шума, плащът му беше огненочервен, а над сивата му шапка стърчеше голямото бяло снопче пера, захванато с много красив медал. Всичко това хората от двора и от народа видяха много ясно. Мнозина забелязаха също така, макар то да не ги зарадва, че брадата му вече сивееше. Дали в очите на Анри нахлуха сълзи, хората не видяха, макар че това често му се случваше, както навярно все още си спомняха старите му познати. Но дори и те едва можаха да познаят отслабналото му лице, издължило се много повече, отколкото можеше да се очаква. Затова ниско падащият му нос им се стори още по-голям; в основата на носа му се бе врязала кръгла бръчка: веждите се издигаха напрегнато нагоре. Лицето му не беше обикновено: само решимостта го правеше да изглежда войнишко лице. То никому не напомни обидения някогашен пленник на Лувърския дворец. Този Навара вървеше с твърда крачка към френския крал.

На половината път между тях се втурна тълпа хора. Двамата се спират, търсят се в пролуките между тълпата, поздравяват се, протягат ръце един към друг. Лицата им са бледи и извънредно сериозни. В този миг те все още се стремят един към друг: в следващия всичко вече ще бъде ново. Мир! Мир! — и най-после настъпва тържественият миг на справедливостта и доброто.

— Направете място! Кралят! — извикаха стражите, тълпата се раздели на две, Наварският крал пристъпи към негово величество, поклони се и кралят го прегърна.