Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (87)

Мъчителна тайна

Тази нощ Филип Морне спа малко и съвестта му не заспа заедно с него. Той отдавна вече се бореше със себе си дали да каже онова, което знаеше. И ето сега му се представи подходящ случай и той беше длъжен да го съобщи неотложно. И докато се унасяше в треска от раната, той се видя сам, застанал пред краля, и се чу да говори — по-бързо от обикновено и много по-настойчиво. Кралят се съгласяваше с всичко, не отрече дори и непристойния слух за жената на мелничаря — една позорна и на всичкото отгоре опасна история. Кралят сведе чело в знак на разкаяние, после отново го вдигна, тъй като Морне горещо го желаеше в своето бълнуване. Той не искаше да бъде причина кралят му да се засрами. Още по-малко имаше намерение да помрачи спомена му за най-любимата за него личност. Въпреки всичко случаят не търпеше отлагане, ако трябваше кралят все пак да бъде задържан по наклонената плоскост на неговите страсти. Трябваше да му се покаже докъде водят те; и това можеше само един човек: посветеният в мъчителната тайна.

„Господи! Освободи ме от задължението“ — молеше се трескавият и в бълнуването молбата му веднага се изпълни. Той нямаше нужда повече да изговаря онова, което така страшно го измъчваше, защото кралят го знаеше вече. Необяснимото се беше случило и сега кралят, а не вече Морне притежаваше изобличителните документи. Той ги извади, даде ги на Морне да ги прочете и го увери, че разкриването на тайната го е възпряло и го е спасило от падението. Сега той виждал — заяви кралят, — че дори един отдаден на бога живот може да бъде осквернен от непреодолимите влечения на пола, така че сега само някои посветени в тайната си спомняха с ужас и съчувствие за тази покойница. Какво значение имаше след това фактът, че цял един народ продължаваше да почита покойната си кралица като благочестива и чиста? „Аз — говореше кралят в съня на изгарящия от треската — приемам предупреждението и ще се поправя. Прощавам на всички, които са се покорявали на човешката си природа. Аз сам съм го вършил без мярка. Но сега с всичко това вече е свършено: давам кралската си дума.“

След като получи обещанието на краля, Морне заспа по-спокойно — но се събуди точно навреме, когато трябваше да отиде в парка Ла Гарен. Мисълта му беше съвсем ясна и въпреки всичко в първия миг той си помисли, че двата документа, съдържащи тайната, действително са в ръцете на краля, а не в неговите. Наложи се най-напред да отвори папката: те действително бяха там. Нищо не се бе променило, кралят не знаеше нищо и все още суровият дълг тежеше както преди върху плещите на Морне.

И както не се бе случвало никога досега, той влезе в алеята след краля. Анри вече измерваше пътя напред и назад с нетърпеливи крачки. Щом забеляза посланика, той го поведе за ръка към скамейката, погледна загрижен бинтованата глава и попита Морне как се чувствува. Едно малко парче кожа заедно с косата било отнесено от куршума — обясни Морне. Но раната била незначителна и съвсем не била достойна за кралско внимание.

— Ако е угодно на ваше величество, да поговорим по делови въпроси.

— Те действително не търпят отлагане — каза Анри, но се подвоуми, преди да започне да говори за паричните си затруднения.

Той усети у Морне нещо необичайно, което приличаше на страх.

„Навярно е прекарал лошо нощта“, — реши Анри и заговори за своите селяни, на които той трябвало на всяка цена да облекчи данъците. Как обаче да се попълнят непостъпилите в хазната приходи?

И той възкликна, полу на шега, но на сърцето явно не му беше до шеги:

— Да можех да постъпвам като покойната си майка, кралицата! Тя сама се наказваше и за най-малката си простъпка. По сто ливри плащаше на хазната, щом забравяше да отиде на молитва. Само че моите глоби щяха да бъдат много повече, отколкото на милата ми майка!

Тогава Морне преодоля страха си. То бе човешки страх и ето сега упованието в бога го измести. Морне се изправи и Анри го погледна любопитно.

— Покойната кралица — започна Морне ясно и спокойно, както винаги, — беше строга към себе си във всичко, само в едно — не. Нейно величество тайно е сключила непозволен брак с граф Гойон, който бе убит по време на Вартоломеевата нощ. Кралицата сключила този брак без благословията на църквата и не я получила и впоследствие, тъй като не желаела да признае открито допуснатата грешка. По това време тя беше на четиридесет и три години, а кралят, вашият баща, беше паднал убит девет години преди това. Тя имала син от господин Дьо Гойон.

Анри скочи.

— Син! Що за басни са това!

— В приходо-разходните книги на хазната ви, сир, няма записани басни. Там са отбелязани седемдесет и пет ливри, дадени за издръжка на едно дете на име Франсоа Гойон, което кралицата дала за отглеждане на двадесет и трети май 1572 година.

— Тъкмо тогава тя замина за Париж… искаше да ме ожени… и умря. — Анри се запъна, сълзи бликнаха в очите му.

Докато тази мисъл мина през главата му, Жана изведнъж стана още по-велика чрез тази грамада от чужди съдби около нея — неподозирани и неуловими. Синът й усети, че му се завива свят. После мисълта изчезна. Неочаквано синовната му гордост премина в чувство на унижение.

— Не е вярно! — извика той и гласът му секна. — Измама! Това е оклеветяване на една жена, която вече нищо не може да опровергае!

Вместо отговор Морне му подаде два изписани листа.

— Какво е това? — извика веднага Анри. — Кой се осмелява да прави писмени обвинения?

Той погледна подписите, единият беше на женевеца Дьо Без; после прочете няколко изречения и най-после се подчини на безспорната истина. Най-влиятелните членове на консисторията потвърждаваха от името на протестантската църква, че бракът на кралицата действително бил незаконен. Двете страни се били венчали само пред двама или трима свидетели: един брак по съвест, както се казваше в такива случаи, а всъщност — един брак без съвест. Добрите нрави били потъпкани и бракосъчетанието станало без знанието и признанието на църквата, дори настойчивите пожелания и съвети на църквата били пренебрегнати. Пасторите настоявали в името на бога до официалното признаване на брака съпрузите да не се виждат или ако това се налага, то да става само рядко, и най-много по за два-три дни: и дори по този начин те щели да служат само на съблазънта, която не бивало да се допуска, ако не искали да си навлекат гнева господен. Не се ли покорят, щяло да се наложи и двете страни незабавно да бъдат отлъчени от светото причастие.

Ето я истината написана. Кралица Жана е била заплашена с най-високо наказание от същата тази вяра, на която тя бе принесла в жертва всичко: спокойствието, щастието, силите и дори живота си. И защо?

„За да не вземе връх злото, опазил ни бог, трябва и църквата да прибегне до крайни мерки. Подобна голяма съблазън не може да бъде допусната от божията църква.“

Следваха всички подписи — и те, разбира се, бяха действителни. Едно запитване беше достатъчно, за да се установи това. Ала синът на сурово наказаната Жана нямаше никакво желание да почете пасторите с подобно запитване. Те бяха действували, водени от житейските предразсъдъци и съвсем не по волята на всевишния:

Това беше неговото впечатление, първото, и такова си остана в съзнанието му завинаги. Думите на тези духовници бяха: добри нрави, съблазън и законен брак — думи, които нямаха никаква връзка с духа. Те само утвърждаваха правото на живеещите в едно и също общество хора да се следят и шпионират помежду си, да се осъждат и оправдават взаимно и във всички случаи даваха на една деспотична общност властта да разполага с личността на отделния човек.

„Ние не бива да обичаме без надзор — мислеше си с негодувание синът на строго наказаната Жана. — Единственото ни утешение е, че можем да умрем само сред много шум и пред очите на всички!“

По лицето му не трепна нито мускул: той се бе научил да се спотайва като тях — в Лувърския дворец, и сега отново му се стори, че се намира там. Край него не вееше вече вятърът на свободата, откакто разбра, че тук, в собствената си страна, неговата мила майка е била сурово наказана, задето е обичала. Той бързо върна изписаните листове.

— Задръжте това за себе си! Или по-добре го върнете там, откъдето сте го взели!

Морне каза:

— Тези документи бяха в ръцете на пастор Мерлен, който се е намирал край нашата почитаема кралица в сетния й час. Покойната му поръчала да ги предаде на мене, за да не ги прочетат децата й.

— Ето сега аз ги прочетох — отвърна само Анри.

Морне дишаше с мъка, после гласът му прозвуча променен от силното вътрешно напрежение:

— Кралицата е признала на своя изповедник, че не могла да пази повече въздържание и тогава той се съгласил да я венчае тайно с граф Гойон. Той е знаел, че това не е истинско бракосъчетание, но го е направил от съчувствие.

— Морне! — извика Анри с не по-малко усилие. По-нататък думите му бяха само беззвучен шепот на една изтерзана душа. — Вие сте гарван — гарван с бяла качулка. Вашата превръзка и раната ви бранят от мен, вие много добре го знаете. Аз стоя обезоръжен пред един човек, който вчера се остави да го прострелят заради мен: и вие злоупотребявате с това. Принуждавате ме да чуя от вашите уста, че майка ми е била безпътна, какъвто съм и аз — и че аз също ще вървя по нейния път. Вие сте решили да сторите това, в случай че аз не се вслушам в съветите ви. Гарван — вестител на злочестини! — изкрещя неочаквано той, обърна се рязко и се отдалечи с едри крачки. Главата му бе приведена напред, сълзите капеха пред краката му.

Последваха дни, през които двамата мъже не се интересуваха един от друг. Кралят потегли срещу един малък непокорен град, ала не взе своя посланик със себе си. Но и сред грижите и сраженията, в които Анри търсеше забрава за тайната си душевна мъка, той все пак не можеше да се освободи от мислите си. Четиридесет и три годишна е била тя и все пак не можела да спазва въздържание. Нека ме улучи куршум! — искаше синът на кралица Жана. Нейният жизнерадостен син търсеше куршума в разгара на боя, та да съкрати времето, през което трябваше да продължава да се унижава като своята майка. И когато след това излезе здрав и читав от ожесточеното сражение, той отново беше весел, смееше се и се шегуваше мислено над праведната си майка, която все пак бе взела своя дял радост от живота.

Той постоянно имаше нужда от движение, защото, застоеше ли се на едно място, все се натъкваше на най-страшното — колкото и да бе странно, досега той никога не бе забелязвал подобни намеци. Сред народа се носеха приказки как кралица Жана се отнасяла към онези, които й се противопоставяли. Или ще станеш протестант, или ще изчезнеш в нейния дворец в По, където имало тъмнични подземия, и Анри ги знаеше, защото непосредствено до тях те пируваха. Майка му бе действувала жестоко в името на религията; и тъй като е била решена на всяка цена да запази в тайна своя брак, тя навярно е използувала тези тъмнични подземия, за да накара да замлъкнат онези, които са знаели твърде много. Сега тя доби съвсем нов образ за своя син, в когото продължаваше нейният живот. Той си спомни как преди години веднъж предварително си бе представил странно променените безжизнени черти на кралицата, точно в деня, когато нейният последен пратеник му бе донесъл последната й вест. Мъртвите продължават да живеят: те само променят вида си. Съпровождат ни непрекъснато, колкото и бързо да яздим, и неочаквано се изпречват пред нас в нов образ — познаваш ли ме? Да, майко!

Сега той разбра, че тя бе израснала в неговите очи. Това беше първата му мисъл в мига, когато научи за нейния таен брак. Сега мисълта придоби ясни очертания. Жана действително се бе издигнала чрез струпаните около нея чужди съдби — и въпреки това пак беше както някога праведна, храбра и чиста. И бе умряла за всичко това — включително и за своята късна страст. Красива е смъртта, която утвърждава нашия живот. „Господин Дьо Гойон, вие сте жив!“ — Така бе извикал Анри някога в голямата зала на Лувър след Вартоломеевата нощ, когато за първи път се изправи очи в очи с убийците. От безсилна ярост той призоваваше тогава мъртвите, сякаш те бяха в залата. „Господин Дьо Гойон, вие сте жив!“ — а той не беше вече жив и не се намираше в голямата зала, а лежеше долу в Лувърския кладенец за храна на гарваните. Едва днес той отново бе възкръснал, като един от онези, които бяха познавали отблизо тази жена.

В същото време и Морне не намираше покой. Той съжаляваше, задето бе причинил болка на своя крал; дори по-късно се съмняваше дали това бе принесло някаква полза. Научи, че непристойната и опасна история в мелницата продължавала; а именно тя бе накарала Морне да се реши окончателно да му разкрие мъчителната си тайна. Тревожеше го и обстоятелството, че сега кралят вече знаеше за съществуването на един свой брат, когото не можеше да признае: това би противоречило на религиозната практика и щеше да наруши общоприетия ред. Поради всичко това Морне се упрекваше, че бе дръзнал да смути сянката на граф дьо Гойон. Анри, напротив, бе склонен да му благодари. И така, развълнувани, макар и водени от различни чувства, един ден те двамата отново се прегърнаха — неочаквано и без думи, които само щяха да им попречат.