Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (56)

Краят

Марго пристъпи към прозореца и погледна през стъклото навън. Нищо не проникваше в съзнанието й: тя чакаше само Анри да се приближи към нея.

„Той ще ми заговори на ухото и ще ми каже, че всичко е било само сън. Ще се надсмее над всичко останало както обикновено и ще мисли единствено за нашата любов. Nos belles uamors — помисли си тя с неговите думи. Със собствени думи обаче си помисли: — Нашето брачно ложе е цялото в кръв. Ние дойдохме дотук, прекрачвайки през труповете на избитите му другари. Моята майка ме превърна в негов враг. Той ме мрази. А него моята майка превърна в пленник. Аз не мога да уважавам един пленник. Следователно това е краят.“

И докато си мислеше за края на любовта им, неутомимата й надежда поде всичко отначало:

„Той ще ми заговори на ухото и ще ми каже, че всичко е било само сън. Не! — реши тя. — Той не би го сторил, защото е мъж и защото всеки мъж е по детски горд. Той сега сигурно седи зад мен, обърнал ми е гръб и очаква, че аз ще се приближа внезапно и ще го целуна. Та нали аз съм и по-учена, и по-опитна от него, и освен това съм жена. Той предоставя на мен да придвижа по-нататък нещата и аз все пак ще успея да накарам едно момче да повярва, че всичко, което е истина, не е истина! Ей сега ще се заема с него!“

Вместо това, преди още тя да се обърне, отвън нахлу невъобразим шум. Всички камбани на Париж забиха едновременно; само една-единствена, която рано сутринта бе изръмжала ниско и глухо, сега остана няма; тя бе доволна, че е била първата, и сега мълчеше след изпълнената задача. Колкото и силно да биеха камбаните обаче, зверските викове за мъст отекваха през техния звън.

„Слава на Исуса! Избийте всички! Тю! Тю!“ — се носеше навън кръвожадният рев. Един поглед към площада и уличките, водещи към него, и Марго се олюля назад.

„Учена и опитна, да, и все пак за това аз не бях помислила. Какво можем да сторим, дете мое, страдащо мое дете?“

Тя се обърна към стаята: него го нямаше. Двамата мъже на леглото стенеха насън, и двамата сънуваха собствената си екзекуция, която се извършваше под ударите на всички камбани и сред страшния рев на убийците. Изведнъж всички шумове се пренесоха тук вътре в стаята и се забиваха в главата й като гвоздеи. Стори й се, че стои сред някаква страшна буря, олюлява се и я обзема ужас. Причината за това чувство бе, че в съседната стая някой отвори прозореца. Анри беше влязъл там. Да види и да чуе всичко не заедно с Марго, а сам! Бе минал през избитата врата на стаята, която бе подготвена за сестра му и където преди няколко дни трябваше да бъде подслонен адмиралът, скрит на сигурно място от убийците му. Марго отпусна безпомощно рамене:

„Да премина прага — за жалост, не мога. Да отида при него — вече не.“

Той слушаше и гледаше. Площадът долу гъмжеше от хора, които се стичаха от съседните улички — всеки бе зает с нещо, никой не присъствуваше като спокоен зрител. И всички вършеха едно и също: убиваха и умираха; и го вършеха с най-голямо усърдие, в пълно съзвучие със силния размах на камбаните и със смъртните викове. Добре извършена работа, и все пак колко много разнообразие и изобретателност! Някакъв наемен убиец влачеше по земята подире си стар човек, завързан с въже — за да го хвърли в реката. Някакъв гражданин уби друг със старание и точност, после го прехвърли на рамо и го отнесе до една камара, където всички бяха натрупани голи. Народът грабеше дрехите на убитите: това бе работа на простолюдието, не на почетните граждани. Всекиму своето. Почетните граждани се отдалечаваха с бързи крачки, натоварени с тежки кесии с пари: те знаеха къде съседите им друговерци прибираха в домовете си това-онова. Някои носеха цели ракли, за което, разбира се, пак използуваха мишците на простолюдието. Едно куче ближеше раната на намушената си с кинжал господарка и трогнатият убиец го погали, преди да пристъпи към следващата си жертва. Защото и убийците имат сърце. Те може би убиват един-единствен ден през живота си, а кучетата си галят всеки ден.

На края на една уличка се виждаше малко възвишение, върху което се въртяха крилете на вятърна мелница, отколе и вовеки. Мостът над реката водеше на открито, само да можеше да се добере до него човек. Цяла тълпа бягащи паднаха на моста под ударите на стражата. Защото, под командуването на неколцина ездачи, стражата бе на местото си и бдеше за реда и сигурността. Пешеходци и ездачи се движеха удобно в празното място, което всеки убиец оставяше около себе си на разположение на съседа си. Те имаха нужда от място, както пчелата има нужда от място за упоритото си трудолюбие. Ако не бе всичката тази кръв и още някои други неща, особено адският шум — от известно разстояние човек можеше да си помисли, че тези хора берат цветя на някоя ливада. Пък и небето се синееше над всички слънчево и ведро.

„С каква точност работят! — мислеше Анри. — Защо правят тази разлика между онези с белите ленти на ръката и останалите — щом като и без това искат да убиват? Нима за да имаш право да убиваш, трябва непременно да бъдеш с бяла лента? Но те не убиват за себе си, а за други, по поръчка, заради делото: затова го правят с чиста съвест. Въпреки необузданата ярост, която сякаш също им е заповядана, те работят съвестно и с удоволствие. Ето там неколцина издигат бесилка. Те ще свършат работата си, когато всички вече ще са мъртви. И на бесилката ще могат да окачат само трупове. Но това не ги смущава, защото и без друго не го правят за себе си. Те никога не действуват за себе си: трябва да запомня това. Колко лесно може човек да ги тласне към злото и пагубно дело! Много по-трудно ще бъде да ги накараш да направят нещо добро. Почтени граждани и хора от народа — събрани заедно при благоприятни условия, те се превръщат в паплач!“ — помисли си Анри, и същата дума бе последната, която бе минала през ума на умиращия Колини.

На отделни места се проявяваше и явното безумие. То се перчеше през площада, без да принася никаква друга полза за общото дело: само гласът му грачеше нахално.

— Пускайте им кръв! Пускайте им повечко кръв. Лекарите казват, че през август кръвопускането било еднакво полезно, както и през май.

Така подканваше заетите с пъкленото дело някой си господин дьо Таван, който сам не похващаше нищо. Затова пък той бе седял в тайния съвет, свикан от мадам Катерина, когато се взе решението за тази сеч, и дори бе единственият французин в съвета.

В това време откъм уличката един изпълняващ самостоятелно задачата си мъж с бяла лента, който сам се насърчаваше най-съвестно, доведе някакъв човек:

— Тю! Тю!

Анри искаше да изкрещи, но не можа да издаде нито звук. Понечи да направи някакво движение, да донесе оръжие и да стреля надолу. Но напразно, там долу имаше само осъдени и палачи.

„Този пълен стар човек, моят учител Бовоа, не се е оставил да го влачат, нито да го блъскат пред себе си, а е тръгнал достолепно, пред тия ревящи убийци. Той е философ и животът за него е ценен само докато е разумен. Господин дьо Бовоа, какво вършите вие? Коленичите и широката ви одежда се надипля около вас, а вие сте изпълнен с достойнство и самообладание. Скръствате молитвено ръце и чакате търпеливо, докато палачът наостри меча си. Господин дьо Бовоа, мой добри учителю!“

Анри се строполи на пода, скри лицето си в мишницата и затова не видя колко леко отсякоха долу главата на пълния стар човек. Не видя също така, че от съседната къща изтича една жена с някакъв съд в ръка: тя подложи съда под рукналата кръв и я изпи.

Когато дойде в съзнание, Анри видя, че вратата към съпружеската им стая е заключена. Марго я беше заключила.