Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (110)

На земята и на небето

През следващите пет дни новият крал видя как армията му се топи, също както преди това се бе разбягала войската на Лигата. Маршал Епернон, доскоро опора на кралството, нарочно се скара с Бирон, за да може да заяви, че човек като него никога не би се съгласил да води война за такъв крал като дебнещ по пътищата разбойник. Изрече го и се оттегли в своето малко кралство — Прованс. Всеки си имаше свое кралство, което си бе откъснал от провинциите на голямото кралство: там се оттегли той, като взе със себе си придворните и цялата си войска. Новият крал нямаше как да ги задържи. Да приеме католическата вяра? Тогава същите тези хора щяха да го изоставят завинаги. Той щеше да си навлече само презрението на собствените си другари едноверци и на чуждестранните си приятели. Тогава нямаше повече да се надява на пари и войници от Англия и Германия.

През тези изпълнени с отчаяние дни Анри написа заедно със своя помощник Морне едно обръщение към народа, в което гарантира досегашното положение на двете религии. За себе си запази правото да премине към католицизма, тъй като това беше вярата на по-голямата част от сънародниците му. Не каза ясно кога, но знаеше, че ще го стори. Когато щеше да вземе в свои ръце цялото кралство, заедно с непокорната столица, само тогава, и то по собствена воля. Станал неоспорим владетел на кралството, той щеше да даде на своите стари едноверци пълна свобода на съвестта, такова беше решението му: дали го бе взел заради тях или от себеуважение, за да не си удари сам плесница — беше все едно. Той е кралят, който ще издаде Нантския едикт и който ще защищава свободата с цялата си власт. Така решава той и вижда предварително бъдещето през тези пет дни, когато почти всичките му войници се разбягват и друг на негово място би побягнал подир тях.

А междувременно столицата, която той все още обсаждаше, дойде до крайния предел на умопомрачението. Стигна се дори дотам, че малкото трезвомислещи хора започнаха да съжаляват за покойния водач на Лигата Гиз. Онова, което той им бе оставил в наследство, надминаваше всичко, което той бе вършил, докато беше жив. В сравнение със сестра си Монпансие Гиз беше истински мъдрец. Тя ликуваше от бяс и се хвърли на врата на пратеника, който й донесе вестта за смъртта на „тирана“. Болеше я само, дето умиращият Валоа не бе разбрал кой му бе изпратил кафявия монах. „Гиз протегна ръката си от гроба и те улучи!“

Херцогинята накара майка си, майката на двамата убити херцози Гиз, да произнесе реч от олтара на църквата и тя успя да доведе народа до изстъпление с ужасните си крясъци. Защото от устата на тази старица крещеше целият Лотарингски дом, неговата безчовечност, безграничната му низост и тайното безумие, което го бе подтиквало към всичките му злодейства. Херцогинята искаше незабавно да провъзгласят брат й Майен за крал, но се сблъска с испанския посланик. Сега неговият господар Дон Филип бе решил, че Франция е вече окончателно испанска провинция; и частите му завзеха Париж. Под закрилата на своя господар Лигата можеше да се отдаде на всякакви изстъпления. Доведоха майката на „Яков, къде си?“ от селото й в столицата и я отрупаха с почести като пресветата дева. Поставиха изображенията на кафявия монах върху един олтар заедно с изображенията на двамата покойни графове Гиз и те станаха обект на всеобщо поклонение. Рядко в своята история народ, почетни граждани и особено възторжената младеж бяха преживявали такива дни, в които им бе позволено да обръщат всичко с главата надолу. Добре беше само, дето въпреки упоритото си перчене с религията те не вярваха сериозно и честно: защото това би било чудовищно — и бесът, и упоението им, — колкото и те да са недопустими, като се позамисли човек.

Бяха същите тези дни, когато Анри застана пред затворените порти на града и войската му бягаше на всички страни, но той все пак не се отказа от решението си да спаси разума и да защити свободата. Най-напред трябваше да спаси кралството от ноктите на световния господар. Анри няма да отстъпи нито в Гасконската земя, нито ще избяга през границата на Германия. Чува около себе си гласове, които го съветват да стори едното или другото; и те звучат като гласове на здравия човешки разум в това положение, което изглежда съвсем безизходно. Той обаче знае един изход и този изход е: да бъде твърд. Смелостта печели доверието, доверието дава сила, а тя е майка на победата, с нея ние ще си осигурим кралството и живота.

На осми август той вдигна лагера си. Съпроводи останките на покойния крал само на известно разстояние: обстоятелствата не позволяваха още да ги погребат с подобаваща тържественост. След това раздели войската си. От четиридесет и пет хиляди войници му бяха останали десет или единадесет хиляди. Той изпрати маршал Д’Омон и своя протестант Ла Ну с по три до четири хиляди души да заемат различни части от източната граница, за да пазят кралството от ново нахлуване на испанските войски. Той самият реши заедно със своите три и половина хиляди аркебузири и седемстотин конници да привлече към себе си цялата войска на врага, колкото бе останало от нея в страната — и то натам, където той искаше.

После се отправи на север към Ламанш, разчитайки на помощта на английската кралица, която първа бе нанесла удар на световния владетел. Ако не беше надеждата за помощ от Елизабет, Анри не можеше да разчита, че град Диеп ще се предаде. На двадесет и шести той беше пред Диеп и градската порта се разтвори веднага пред него. Бързината, с която стана това, беше рожба на страха. Ето насреща се задава, домъкнал се кой знае откъде, този главатар на разбойническа шайка — защото какво ли друго е той? Нарича се крал, а няма никаква земя; бил пълководец — а няма войници. Дори жената му избяга. А същевременно никой не знае кога редовните войскови сили на достолепния Майен ще бъдат тук и кой знае какво ще се случи дотогава. Възможно е английски кораби да обстрелват нещастния град откъм морето, а от сушата напират вече хугенотите. Затова градът избира злото, което се надява, че ще бъде по-малкото, и разтваря вратите си. Ето ги големите ключове, поднесени от коленичилите старейшини на града, има и хляб и сол, и до тях голяма чаша с вино, което в този труден момент може да е и отровно: нищо не липсва. Кралят на разбойниците обаче вдига един дебел възрастен човек от паважа, сякаш е лек като перце, и се обръща към всички.

— Драги ми приятели, излишно е това суетене! На мен ми стига, ако всички сме мили един към друг. Да има хубав хляб, хубаво вино и весели лица!

Чашата с виното той не изпи, но те не забелязаха това, като го видяха удивени тъй безгрижен и непринуден. Бяха потомци на норманите и кръвта им беше много по-тежка от неговата. Градът им лежеше на открито и уязвимо място и тези граждани посрещаха честите удари на съдбата с твърдо мъжество. Но на всичко отгоре да бъдат и весели? Виж го ти него, грабва от ръката на една девойка роза, шегува се, обещава всекиму нещо. Та какво ли всъщност има да подарява той? Нали с очите си могат да преброят малобройния му отряд, малкото конници и жалката пехота? Те размишляват и се питат един друг: Нима с това той иска да завоюва херцогство Нормандия? Не е възможно! Оказа се обаче, че именно „с това“ той искаше да завоюва цялото кралство от край до край. Хората не го възприеха, дори когато той го заяви на глас: за тези граждани, лишени от въображение, противоречието беше прекалено очебийно.

И като диепчани постъпиха повечето граждани на кралството — тъй като нищо не можеха да предвидят, дори и следващия час от тази действителност, макар че всеки от тях смяташе, че я познава като петте пръста на ръката си. Те и до последния миг не разбраха, че всичките им представи са само кошмарен сън, а не действителност. Колкото и могъща да се представяше Лигата, тя все пак вършеше всичко като някакъв призрак, готов да изчезне с появата на слънцето. Странно, но те не разбираха това; по-скоро посрещаха изгряващата действителност, която се олицетворяваше от новия им крал, със загрижени лица. Истината е, че те изпитваха към него повече недоверие, отколкото омраза, и не само диепчани, а всички. Наистина те се и страхуваха малко, сякаш имаха някакво тайно тревожно предчувствие: а може би то бе собствената им съвест? Какво? „С това“ той иска да завоюва херцогство Нормандия? Не е възможно. И когато след време той излезе победител — само с една спечелена битка, изведнъж всички разбраха: той ще завоюва цялото кралство. И до крайните предели на кралството се разнесе новината, че е дошъл дългоочакваният ден.

— Какво представлява Диеп? — възкликна Агрипа д’Обинйе и в главата му вече се зараждаше ново стихотворение. — Ние се изправихме не само срещу Диеп на тази мъглива равнина между гористите хълмове и река Бетюн, където копаем окопи, та аз чак обущата си събух, разгорещен от работата. Тук ние наистина присъствуваме тялом. Копаем полуголи, като земни червеи ровове в глината, прокарваме два окопа един зад друг, за да можем да устоим там, когато откъм равнината срещу нас се нахвърли настървеният враг. Решили сме, според всички правила на човешкото изкуство, да се окопаем и да се вкопчим в това късче земя. В тила ни е село Арк, а над него крепостта. По-назад град Диеп ще ни служи като прикритие, ако се наложи да отстъпим, и ние се надяваме дори на английските кораби.

— За какво си се замислил, Агрипа? — укори го Рони. — Ние няма да отстъпим.

Обади се и Дю Барта:

— Възможно е да не можем вече да отстъпим, защото ще сме проснали крака, успокоени завинаги на това поле.

— Господа! — Роклор ги призова да се опомнят.

Ала Агрипа не се откъсна от своите мисли или по-скоро от новото си стихотворение:

— Тялом ние действително сме тук — на полето край Арк, отляво е реката, отдясно — обвити в мъгла и покрити с храсталаци хълмове, а в долинката се крие малкото селце Мартенглиз.

— Където има кръчма и хубаво вино. Аз съм жаден — заяви Роклор.

— Защото ще сме проснали крака, успокоени завинаги на това поле — повтори Дю Барта сам на себе си, като броеше сричките.

Агрипа:

— Но къде сме ние духом? Нито в кръчмата, нито мъртви сред другите мъртъвци. Духом ние вече сме в бъдещето след боя, след победата. Та кой не знае, че ние трябва да победим? Това е известно дори на врага. Майен и неговите безбройни войски напредват, бързат към нас с единствената надежда, че ние ще ги разбием.

— Точно така! — допълни Рони хладно и трезво. — Майен съвсем не пристига с такова намерение при нас, а идва да залови краля: сам го е заявил; освен това той е убеден, че притежава голямо надмощие и много хитрост.

Агрипа:

— И въпреки всичко дълбоко някъде в някоя гънка на сърцето си той желае същото, за което копнее цял свят, а не само Диеп и това объркано кралство. Ние трябва да ги спасим от Испания и от тях самите. Ние сме спасителното средство срещу всемирния владетел. Ние не се бием срещу тях.

— А срещу тяхната слепота и низост! — добави Дю Барта.

Агрипа, тържествено:

— Приятели! Цялото човечество очаква нашата победа и в най-отдалечените земи към нас обръщат погледи всички преследвани. Към нас са насочени молитвите на всички потиснати и презрени, а и съвестта на мислещите хора е на наша страна.

Именно Рони потвърди:

— Ние сме в пълно съгласие с хуманистите от целия материк. Но то би било още нищо, ако хуманистите се бяха научили само да мислят, а не и да яздят и да се бият.

— Да, те знаят да яздят и да се бият — увериха Роклор и Дю Барта.

А Рони продължи:

— Морне обяви във всички кралства и републики, че ние именно ще повалим всемирния владетел. Той пусна Фама да полети натам и да разтръби над всички страни, че ние се бием за правда и за свобода: те са нашите светци. И че ние се борим в името на добродетелта, разума и умереността, които са нашите ангели.

Роклор попита предизвикателно:

— Не вярвате ли, господин Дьо Рони?

Рони отговори:

— Искам да вярвам и това, и още много нещо. А да имам бих желал само няколко хиляди ливри от багажа на дебелия Майен.

Дю Барта заговори с дълбока убеденост — с необичаен тон: един гост, който носи съобщение от някакъв друг свят и рано ще трябва да замине отново за там.

— Не на това поле ще просна аз успокоен завинаги крака. Така е отредено. Ние всички ще надзърнем през тази земна мъгла в един отрязък от небето. Десетократно превъзхождащият ни враг ще падне повален от нас и тогава аз чувам как народите ще си отдъхнат и пратениците на отделните републики ще се отправят на път, за да се поклонят на нашия крал и да сключат с него съюзи.

Рони беше готов да възрази: това вече отиваше твърде далеч. Една малка победа, четири хиляди войници, които с мъка се държат в този най-далечен край на сушата и на това кралство: за всеки човек е ясно, че тази битка не може да реши всичко.

„И само заради това моят крал трябва да бъде повече от един крал без земя? И посланиците на чуждите страни ще тръгнат бързо към него? Хайде де! Но пък Фама? — сам се противопостави той на мисълта си. — И този свят, който очаква помощ от нас, и този крал?!“

Погледът му срещна очите на господин дьо Роклор, който кимна безмълвен и убеден. За всички тези червеи, както те сами се бяха нарекли, за тези упорити мъже, строящи земни укрепления, в които бяха запънали боси крака, сега истината стана видима, колкото и плътна да бе мъглата около тях. И по някакво голямо изключение тям бе съдено първи да узнаят какъв ще бъде следващият час на очакващата ги действителност.

Агрипа трябваше да изговори стиховете, които вече звучаха в мисълта му: приятелите му бяха подготвени за тях:

Яви се! Между нас и твореца облак спира,

но светлината вечна е негова защита.

Кънти от песни сводът пак ясен и прозирен,

възторжено подети от ангелската свита.

И като стигна дотук, млъкна, защото действително мъглата над главите им се раздра и над тях се откри овално парче небе, залято в светлина, и те видяха със собствени очи — но никой не призна по-късно какво бе видял. А те бяха видели светците и ангелите, чиито имена бяха споменали преди малко. Те всички им се бяха явили в овалното парче небе. Лицата, облеклото и доспехите им бяха като на най-хубавите и най-смелите божества на древността. И сред тях излезе открит господ-бог Исус Христос в човешки образ.