Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (105)

Цяла нощ заедно с убиеца

Когато побягна от Лувърския си дворец, последният Валоа мислеше за братовчед си Навара и му се искаше сега той да бъде тук.

„Ако сега той беше до мен, Париж наистина щеше да стане малко по-малък, защото ние щяхме да обезглавим доста хора. Този град е станал твърде голям, трябва да му се пусне кръв. Аз съм единственият крал, който винаги е живял тук и който го е красял със своя двор. Публичната екзекуция на Гиз трябва да се превърне в истинско народно празненство.“

Макар, че беше разгорещен и озлобен, нещастният крал все пак спокойно следваше мислите си. Гиз тайно му бе оставил един изход и той избяга със съгласието на врага си, който по този начин се освободи от него и зае властта в столицата. Пред каретата на краля вървяха хората от гвардията му и каретата караше ходом към следващото му прибежище, а мислите на краля през целия път не се отделяха напълно от братовчед му Навара.

„Да бях изпратил Жоайоз и най-добрата си армия при него, но не за да я разбие той, а за да се върнат обединени и да ме освободят!“

Но като поразмисли, той разбра, че това бе невъзможно. Неговата армия от католици нямаше да изпълни подобна заповед. От друга страна, ако протестантският му братовчед стигнеше до Париж…

„Тогава щеше да се наложи аз да се откажа от престола! — реши Валоа, макар че не бе напълно убеден. Просто беше твърде много нещастен, за да може тъкмо сега да се освободи от недоверието си. Бе се вкопчил в него здраво, сякаш единствено то можеше да му придаде сила. — Тогава и с живота ми щеше да бъде свършено!“ — убеждаваше се той упорито.

Анри също безкрайно се страхуваше, но от отрова, и то от два месеца насам, откакто бе умрял братовчед му Конде. Принц Конде бе отровен: от собствената му жена, както предполагаше Анри. И той веднага сметна, че и неговата нещастна Марго бе способна на подобна постъпка — изпаднала под властта на безумната си ненавист, тя много лесно можеше да изгуби душевното си равновесие. Обичащият да си похапва Анри, който безгрижно сядаше на трапезата на хората от народа, неочаквано нареди да му готвят в собствената му кухня, и то под надзор. Братовчедът Конде бе повръщал цяла нощ. На другата заран бе закусил прав, поискал да играе шах, пак му прилошало и умрял: и кожата му веднага почерняла.

„Оплаквам го заради това, което той можеше да бъде за мен. А такъв, какъвто беше, не съжалявам за него.“

През това време срещу Наварския крал бяха изпращани двадесет и четирима убийци. И докато бедният Валоа тайно желаеше братовчед му да му дойде на помощ, други се страхуваха от това и искаха да го предотвратят. Обявяваха го за умрял, както обикновено правят онези, на които нечия смърт би принесла полза, и някои дори бяха в състояние да разкажат и подробности. Сам херцог Гиз настойчиво се осведоми от френския крал дали това е истина. Кралят само можеше да се надява, че братовчед му Навара е жив; след смъртта на принц Конде той му бе изпратил вестители — главно господин дьо Монморанси. Това действително бе последният му опит да накара единствения останал жив вожд на протестантите да премине към католическата вяра. След това Анри щеше да бъде безспорният наследник на короната. Никой вече не се надяваше, че неговите протестанти щяха да се откажат от него след изчезването на съперника му, който искал да бъде техен глава. Но не е така: Анри добре познава своите хора. Той знае също така, че не бива да се отклонява от правия път, щом като това може да бъде изтълкувано като отстъпление поради слабост. Неговата душевна твърдост няма да допусне измяна и ще отхвърли преждевременната съблазън. И чак когато той завоюва и обедини кралството, и след като ще е преодолял предстоящото бреме на живота, ще бъде посивял, доказал силата и властта си, и това няма да бъде нужно вече на враговете му — тогава той ще отиде по своя воля на литургия. Но не преди това. Само за да го приемат те — никога.

Храбрият Анри обаче се страхуваше от отрова и от нож, защото те не дават възможност на човека да се брани, както се брани войникът или както се брани съвестта. „Ножът е още по-опасен от отровата, защото ни заплашва не само по време на ядене. Навред, когато съм сред хора, мога да усетя как ме побиват ледени тръпки, защото не мога да видя какво измъква из ръкава си стоящият зад мене. Един малък нож се скрива много лесно, и най-лесно — в широките ръкави на монашеска сутана. При мен обаче дойде един знатен благородник, не говореше моя език, не знаеше дори и латински, и бе записал молбата си върху свитък пергамент, който измъкна от някакъв калъф: при това кинжалът сам се плъзна в ръката му. С изненадваща бързина трябваше да го сграбя и да му извия китката. Хората ми пък заловиха капитан Сакремор. Доказателствата са налице, истина е, те са го изпратили да ме убие. Иначе нямаше да повярвам подобно нещо за толкова храбър офицер. Убийците са страхливи — а нима аз винаги ще се страхувам от тях? Най-после искам да изпия чаша вино заедно с един от тях и да привикна към държането и вида му.“

Това се случи в двореца в Нерак. Вечерта той отпрати всички и заповяда да му доведат пленника, да му свалят веригите и остана сам с убиеца, а между тях имаше само една маса.

— Капитан Сакремор, искам да ми кажете как се убива. Да ме убият — може би и това ще трябва да изпитам на гърба си, но няма да бъдете вие този, който ще ме убие. Говорете ми за подлото убийство смело и честно като войник. Е?

Човекът имаше зли очи, иначе беше красив, с красотата на опустошен душевно самотник. Той седеше с вежливо наклонена глава, чистокръвен дворянин от италиански род: само язвителната ирония в чертите на лицето му го издаваше. Той не отвърна нищо. Анри бутна към него чаша вино, онзи благодари благовъзпитано и изпразни на един дъх чашата.

— Вътре можеше да има отрова, капитан Сакремор.

Тогава убиецът изрази вежливо учудване:

— Сир! Вие имате твърде много начини да ме убиете.

— И кой смятате вие, че ще избера?

— Сир, най-достойния — двубоя! — отвърна убиецът и прикри хитростта си зад лекомислието.

— Господин Шарл дьо Бираг, аз не се шегувам. Вие бяхте дошли в моята страна заедно с бившия канцлер, който одушваше нашите дворяни, за да може старата кралица да наследи именията и земите им. На вас са ви обещали, ако ме убиете, цяла камара златни пистоли от испанската хазна. Благодарение на успехите си на бойното поле вие сте си спечелили името Сакремор^[1], но си оставате все същият Бираг.

— Сир, вие искате да ме обидите. Аз, например, ви предлагам да се бием честно. Като ваш убиец, аз съм ви равен и затова вие седите заедно с мен тук сред мъртвата тишина на нощта.

— Знам това — каза Анри. — В този час вие сте равен на мен. Какво щяхте да направите впрочем, ако бяхте успели?

— Щях да остана на служба при френския крал, който именно ме изпрати да ви убия.

— Вие лъжете — бихте лъгали дори ако златото, с което са пълни джобовете ви, не беше испанско.

— Добре — съгласи се Бираг. — Но аз действително щях да остана в това кралство, защото най-слабото кралство е най-подходящо за човек като мен. Жителите му трябва да враждуват с целия свят и помежду си, тогава те ще бъдат мои съотечественици и ще служат на моето дело. Сир, аз знам, че вие ще промените всичко това, ако останете жив. Затова направих опит да ви убия и бях готов да го сторя дори и без да ми платят.

Тогава Анри видя, че и в мерзостта човек може да върви право напред и да бъде твърд; той дори не можеше да си представи подобно нещо.

— Сакремор, аз виждам, че вие сте заслужили военното си прозвище или почти сте го заслужили. — И той постави кинжала си по средата на масата. — Кой ще го грабне пръв, Сакремор?

Едва той изрече това и ръката на убиеца се стрелна, напред, ала се блъсна о неговата. Двете враждебни ръце се оттеглиха до ръба на масата. Само погледите не се изпускаха един друг и се дебнеха, готови за скок, тръпнещи от очакващата ги върховна наслада. В следващия миг Анри измисли една изненада.

— Сакремор, не чакайте повече пари от Испания. Аз съобщих там, че вие сте им изменили и че занапред ще работите за мене.

Щом чу това, убиецът се ухили коварно и обладан от омраза, не беше вече красив. Пламналата му от злоба мутра вдъхваше неволен ужас и може би именно затова той носеше и прозвището си; и докато Анри мислеше за всичко това, онзи грабна кинжала. Единственото, което остана на Анри, бе да катурне масата и той го стори. Масата беше тежка; и за да не го смаже, убиецът бе принуден да я подхване с двете си ръце и изпусна кинжала. Когато се изправи на крака, той изскочи през вратата и побягна през откритата галерия, лек като момиче.

— Сакремор! Останете! Вие ще можете да спечелите добри пари и при мене!

Изстрел, и едно тяло се сгромолясало стълбите. Часовоят долу в двора бе стрелял: нямаше го вече Сакремор.

„Жалко. Смел мъж, и аз щях да го направя честен. Да умре по някаква случайност — и то след такава нощ!“

Анри съвсем забрави, че сам той бе издържал на тази нощ и на това изпитание. Не бива да треперим и пред убийците си!