Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (54)

Кръвожадният рев

На разсъмване младият Наварски крал каза на жена си, която лежеше до него, и на своите четиридесет придворни, заобиколили леглото му:

— Не си струва да се спи повече. Ще изляза да поиграя топка, докато стане кралят: тогава веднага ще му напомня обещанията му.

Кралица Маргарита прие думите му с радост, защото много се бе изморила и най-после се надяваше, че ще може да поспи, след като всички мъже излязат от спалнята.

На разсъмване, всъщност докато късата лятна нощ се разсейваше, в една стая на Лувърския дворец, гледаща към площада и излизащите от него улички, стояха Карл Девети, майка му мадам Катерина и брат му Анжуйският херцог. Те не говореха помежду си, защото се ослушваха да чуят револверния изстрел. Той щеше да им извести, че всичко е вече свършено, и те щяха да видят какво да правят по-нататък. Изстрелът се разнесе и те изведнъж се разбързаха да изпратят човек на улица „Изсъхналото дърво“ със заповед до господин Гиз да си върви у дома и да не предприема нищо срещу господин адмирала. Разбира се, много добре знаеха, че вече е късно, и изпратиха придворния само за да могат след това да се оправдаят пред германските князе и пред английската кралица, за да намалят вината си. Въпреки това дадоха безполезните си разпореждания с искрено усърдие, сякаш все още можеха да се надяват на нещо. Мадам Катерина и синът й, Анжуйският херцог, изпаднаха направо в някаква закъсняла паника: дали все пак всичко няма да се провали?! Очаквайки вестта, сам Карл целият трепереше. Дано нищо не се бе случило, дано да бе сънувал само!

Отговорът пристигна, какъвто можеше да се очаква, и Карл веднага изпадна отново в доброволната си лудост. Крещейки по начин, който накара всички да повярват, че наистина е обезумял, кралят се оттегли в стаята си и яростно заповяда да доведат при него Навара и Конде — да ги довлекат начаса! Оказа се, че те сами вече бяха тръгнали към него.

По пътя си чуха през един отворен прозорец как някъде заби тревожно камбана. Спряха се и никой от тях не смееше да каже онова, което подозираше, докато накрая Анри сам го изрече:

— Ние сме в клопка — и добави: — Но все още можем да хапем.

Защото пред и след него вървяха неговите дворяни, те бяха изпълнили целия коридор между стаите от двете му страни. Но едва той се опита да им вдъхне смелост, когато всички врати край тях се разтвориха — отпред, отзад, от двете им страни, и избълваха въоръжени мъже. Първи бяха убити Телини — зетят на адмирал Колини, и господин дьо Пардейян. Анри можа да види само това, защото го изтикаха напред. Някой го сграби за ръката и го вмъкна при себе си. Конде го последва, защото в суматохата те не се бяха отделили един от друг, за да могат взаимно да се бранят. Щом ги притегли в стаята си, Карл сам заключи вратата. Те бяха при него, в собствената му спалня.

Застанали зад вратата, тримата се ослушваха към шумовете отвън, чуваха кръвожадните викове, звън на оръжие, шум от падащи тела, мъртвешки хрипове и пак кръвожадни викове. Когато всички убити наблизо издадоха последния си стон, крясъците се отдалечиха нататък. Те означаваха: „Да живее Исус!“ Означаваха също така: „Смърт! Смърт! Избивайте всички!“ — и бесният рев отмина нататък. „Tue! Tue!“^[1] — един общ рев. Той кънтеше през коридорите и залите, ту по-силен, ту по-слаб, отсам и оттам. Който се ослушваше отвътре, имаше чувството, сякаш целият Лувърски дворец бе завладян от някакви зли духове вместо от придворни и техните стражи. Човешкото дело, което се вършеше тук, приличаше на някаква чудовищна шега. Тримата едва устояваха на желанието си да излязат от тази врата: може навън всъщност да не става нищо? Само развиделяващото се августовско утро нахлуваше в стаята и единственият действителен шум беше дишането на спящите.

Но никой не погледна навън. Всички, и Карл, както и двамата му пленници, тракаха от ужас със зъби и криеха лицата си един от друг. Единият го бе притиснал в ръцете си, другият се бе извърнал към стената, третият се бе навел ниско напред.

— Нали и на вас ви се струва, че всичко това не може да бъде истина? — каза веднъж Карл.

Той съвсем не изглеждаше вече обезумял, откакто навън всички бяха полудели.

— И все пак е вярно — заяви той след малко и в същия миг му хрумна нещо, което трябваше да каже: — Вие сами сте виновни за всичко! Ние трябваше да ви преварим, защото вие крояхте някакъв заговор срещу мене и срещу целия ми дом! — Той за първи път изрече нещо, което майка му, мадам Катерина, му бе внушила, и никой не му възрази нито дума.

После Конде отвърна буйно:

— Теб аз отдавна можех да те убия, стига да бях искал, а както бяхме осемдесет протестантски дворяни в Лувър, нямаше да имаме нужда от кой знае какъв заговор, за да изтрепем всички ви!

Анри каза:

— Моите заговори пък обикновено се коват в леглото до сестра ти.

Той вдигна рамене, сякаш смяташе за ненужно да отвръща изобщо на отправения му упрек. Дори разтегли уста в усмивка: при даденото положение това направо можеше да бъде полезно, би било един възможен изход, ако и Карл бе отвърнал на усмивката. Кралят обаче предпочете да се разяри дори само заради другото съобщение, което трябваше да направи на зет си Анри. Та той още не знаеше за края на адмирала! Затова Карл повиши глас и заяви, че Пардейян, придворният от Навара, който лежал мъртъв пред вратата му, бил издал предварително техния план. Бил извикал високо: „Заради ръката на адмирала ние ще отсечем четиридесет хиляди други ръце.“

След това Карл се разпали още повече, за да могат думите му да приличат на речта на невменяем, и така те научиха за смъртта на адмирал Колини. Облени в студена пот и разтреперани, двамата млади мъже се спогледаха, без да обръщат повече внимание на Карл, който продължи да крещи заради себе си, докато гласът му съвсем секна. Той хулеше адмирала като измамник и предател, който мислел само за гибелта на кралството и затова бил заслужил най-страшното отмъщение. Думите, които бълваше една през друга, неизбежно го доведоха дотам, че той сам им повярва. Карл бе обладан от силна омраза и страх. Накрая в ръцете му блесна изваден кинжал. Двамата обаче не го забелязаха, защото сега те виждаха пред себе си съвсем други лица.

Видяха пълководеца да излиза от шатрата си, заобиколен от войските си, и те двамата също държаха конете си за юздите. После веднага всички препуснаха срещу врага — цели петнадесет часа не слязоха от конете и бяха великолепни, неуморими и не усещаха телата си от напрежение. Вятърът ни поема, ние летим, погледите ни стават все по-ясни и по-силни. Ние виждаме далече напред, както никога преди, защото сега пред нас има враг. Какво щастие е да яздиш срещу врага, а ти самият да си напълно невинен, чист и неопетнен, докато врагът е затънал до гуша в грехове и трябва да бъде наказан! Такъв и само такъв те виждаха пред себе си адмирал Колини в този час, когато научиха за неговата смърт. Анри си помисли за това, че неговата майка Жана напълно се бе доверила на господин адмирала, а ето сега нито тя, нито той вече бяха живи. Тогава Анри остави побеснелия Карл да буйствува, докато гласът му пресипна, а сам той седна на една ракла.

Гласът на Карл все повече предрезгавяваше, а в стаята хлуеха отвън кръвожадните викове. Когато Карл най-после успя да овладее гласа си, той им заповяда да се отрекат от вярата си: само така можели да спасят живота си. Конде веднага извика, че за такова нещо не можело и дума да става и че за тях вярата била по-скъпа и от живота. Анри му кимна нетърпеливо и успокои Карл: по това можело още да се поговори. Братовчед му обаче заяви, че е решен на всяка цена да навакса непроявената досега съпротива. Конде разтвори прозореца, за да навлезе вътре тревожният камбанен звън, и се закле сред този шум, че може светът да загине, но той никога няма да се откаже от правата вяра!

Анри затвори прозореца; оттам отиде при Карл, който бе застанал с кинжал в ръка пред един шкаф, наподобяващ крепост: напречни греди, топовни гюллета от черно дърво и железни обкови, Анри се приближи към буйствуващия Карл спокойно, но с твърда стъпка и му пошепна на ухото:

— Безумец е тоя там с неговата вяра. Вие обаче, сир, съвсем не сте безумен.

Карл вдигна кинжала, но Анри отмести ръката му.

— Остави това, мой августейши братко!

Как му хрумна тъкмо тази дума? Щом я чу, Карл изпусна кинжала, който падна на пода и отскочи. Прегърнал своя приятел, братовчед, зет или брат, нещастникът изхлипа:

— Аз не го исках!

— Така и предполагам — каза Анри. — Но кой тогава го искаше?

Отговори му от неопределена далечина канският рев на убийците. Разтърсван от плач, Карл все пак направи движение към една от стените, сякаш те имаха уши. Да, така беше, навярно и този път майка му, мадам Катерина, бе пробила малка дупка според обичая си, за да може да дебне оттам какво става в стаята. А може би сега тя се ослушваше навън към предсмъртните викове, иначе не можеше и да бъде, дори и когато се касаеше за такава закоравяла убийца. Тя се клатушкаше и сновеше из стаите си, бастунът й опипваше по-несигурно от друг път пода. Тя проверяваше здравината на вратите, поглеждаше изкосо нагоре към широкоплещестите си непоклатими стражи, сякаш се питаше докога те щяха да я бранят. Възможно беше отчаяни хугеноти, па макар и последните останали живи, да решат да нахлуят в стаята й и преди да са ги убили, да й отнемат на бърза ръка скъпия старчески живот. Едрото й бледо лице остана безизразно, очите й — помръкнали. Веднъж тя пристъпи към едно ковчеже, за да се убеди за сетен път дали прахчетата и шишенцата вътре са на мястото си. Оставаше й все още хитрината и дори хора, които нахлуват някъде, за да убиват, могат да бъдат уговорени най-напред да се подкрепят с глътка питие, нали?

Анри се разсмя, изхихика беззвучно: не можеше да се въздържи, както Карл не можеше да престане да хлипа. Ужасът прави смешното да изглежда още по-смешно. В ушите му бучаха ужасните смъртни викове, а във въображението му изплуваха образите на виновниците с всичките им безобразия и недъзи. Това е велико благодеяние за човека, защото той би се задушил от омраза, ако не можеше да се разсмее. В този час Анри се научи да мрази и това му беше от полза, че можа да се надсмее над всичко омразно за него. Той извика към мрачния си братовчед Конде:

— Слушай! Представи си само Д’Анжу в този момент! Крещи „Тю! Тю!“ и бърза да се пъхне под масата.

И при тези думи братовчед му си остана все така мрачен, но не и Карл; той попита жадно:

— Истина ли говориш? Брат ми Д’Анжу се пъха под масата?

Тъкмо това бе целял Анри, разчитайки на лошите чувства на Карл към престолонаследника. Добре беше да се отвлече вниманието му към омразния му брат, за да забрави, че тук държи в своя власт роднините си хугеноти и че сам е невменяем. Особено когато опасността е близка, комичното е най-полезно: мисълта за смешни неща може поне да намали опасността. Анри, който се бе научил да мрази в този час, оцени същевременно голямата полза от лицемерието. Затова възкликна открито и чистосърдечно:

— Аз много добре знам, августейши мой братко, че всъщност всички вие не сте мислили да сторите никому зло. Вие просто търсите как да си убивате времето с развлечения, като че ли сте на турнир или си играете на въртележка. Тю! Тю! — повтори той виковете навън и така изкрещя, че всеки щеше да се отврати.

— Така ли мислиш? — възкликна Карл и из един път почувствува голямо облекчение. — Тогава аз ще кажа истината единствено на тебе: аз не съм умопобъркан. Само че те не ми оставят никакъв друг изход. Припомни си, че моята кърмачка е хугенотка и аз съм бил закърмен с нейната вяра още от детските си години. Д’Анжу иска да ме убие! — изграчи той и преобърна очи и имаше опасност отново да изпадне в буйство — било то искрено, или неискрено. — Но ако аз умра, ти отмъсти за мен, Навара! Отмъсти за мен и за моето кралство!

— Ние с теб вършим общо дело — отвърна Анри настойчиво. — Ти продължавай да се правиш на безумец, когато това ти се налага, а аз — на шут, защото действително съм такъв. Искаш ли веднага да ти покажа един фокус? Един чудесен фокус? — повтори той колебливо, защото тайно се подвоуми дали шегата ще излезе сполучлива.

Той бе видял как зад гърба на Карл приличащият на бойна крепост шкаф — напречни греди, топовни гюллета от черно дърво и железни обкови — едва забележимо се бе разтворил: само Анри видя това и в същия миг различи двете лица, които се подадоха отвътре. Той им даде знак с очи да почакат. В същото време направи с ръцете си за Карл фокус-мокус, както правят шарлатаните по панаирите.

— Ти мислиш, разбира се — заговори той с наперения глас на подобни хора, — че който веднъж е умрял, е умрял. Ние, хугенотите, обаче не мислим така: с нас работата стои другояче. Бъди спокоен, височайши братко! Вие ми убихте в Лувър всичко на всичко осемдесет дворяни, но ето че първите двама отново се съживиха.

И той размаха ръце, кривейки всичките си десет пръста, отгоре надолу по посока на шкафа, и то на достатъчно разстояние, за да не се приближи твърде много до магията, която трябваше да се извърши. Карл също отстъпи назад и върху лицето му се изписаха недоверие и ужас.

— Появете се! — извика Анри, вратите на шкафа се разтвориха из един път и пред краката на Карл паднаха на колене Д’Обинйе и Дю Барта.

Всичко стана много бързо и Карл не можа да сколаса да издаде първия вик на новия си пристъп на безумие; затова остана безмълвен и гледаше със смръщено чело какво става. Двамата мъже бяха коленичили пред него, тялото на единия стърчеше наполовина по-високо над другия, но и двамата бяха прилепили длани до гърдите си, както се полага на бедни изгнаници, които си позволяват да се завърнат отново от селения, откъдето никому не е разрешено да се връща. С приглушен глас и двамата изрекоха едновременно:

— Простете ни, сир, че напуснахме царството на Плутон! Смилете се също така над заклинателя на духове, който ни изведе оттам!

Засега Карл се отказа да се прави на невменяем. Седна и каза:

— Само вие двамата ми липсвахте! Няма що, станете, но какво да правя сега с вас? Всичко това е ужасно!

Това беше най-трезвият миг на Карл; всичко случило се и онова, което щеше да се случи, просто го отвращаваше и го измъчваше — както щеше да личи на бъдещите му портрети. Един крал, издънка на отмиращ род, целият в бяла коприна, с кос поглед, пълен с подозрителност и отегчение, а кракът му издаден леко напред за танцова стъпка. Карл Девети извърна ръката си с дланта нагоре: с това той даде свобода на всички.

Те веднага се възползуваха от нея. Дю Барта мина напред и отвори вратата. Д’Обинйе кимна към един от прозорците, откъдето сега нахлуваше ясният ден.

— Щастие беше за нас, че той бе оставен отворен през нощта и че тук нямаше никой.

Дю Барта се върна бързо назад от вратата: бе успял да погледне навън. После тя се открехна.