Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (35)

Поздравление в танцова стъпка

Щом излезе от мрачния лабиринт, Анри бе заслепен за миг от ярката слънчева светлина, но после веднага забеляза, че Маргарита не се бе отдалечила много. Брат й, кралят, я бе пресрещнал и стискаше ръката й така здраво, че тя разкриви лице от болка. При това той й говореше нещо сърдито задъхан. Анри не можеше да чуе думите му. Въпреки това едно беше ясно. Карл бе чул техния разговор накрая. Какво се беше случило преди това, той не можеше да знае. Младият Анри се изплаши, като си го припомни: споменът се надигна в гърдите му като топъл извор от дълбока скала. Същото, съвсем същото чувствува, сега и тя! Излишно е да се брани от него!

В същия миг обаче Марго успя да се освободи от брат си. Изправи се горда и разярена пред него:

— Вие няма да успеете да ме принудите, сир, да се омъжа за един хугенот! Аз никога досега не съм била съгласна с вашите интриги. Вие всички много добре знаете коя религия изповядвам и аз няма да се откажа от нея!

Отначало Карл Девети се изненада, че се натъкна на толкова упоритост у своята добродушна сестра. „Интриги“ се бе осмелила тя да назове плановете на тяхната майка, мадам Катерина? После той промени държането си: беше забелязал приближаващия се Анри. Рече гласно:

— Няма нужда се страхуваш от това, моя дебела Марго! Ти ще си останеш католичка и когато се събереш със своя хугенот!

След това той добави шепнешком още нещо, което сигурно бе някаква заплаха; може би спомена името на майка им, защото принцесата вдигна бърз и плах поглед нагоре към прозореца над тях. С това брат й сметна нейната съпротива за сломена, хвана я за ръка и я поведе с отмерени крачки към предопределения й господар и повелител.

— Водя ти моята дебела Марго — каза Карл Девети на Анри Наварски. Той не изчака двамата да се смутят. — Навара, ние не се поздравихме както се полага, защото аз бях зает с кучетата. Но сега ще го направим както подобава.

Той незабавно се отдалечи двадесет крачки, плесна с ръце — сигурно предварително бе дал заповедите си, и то най-подробно: впрочем, докато се бяха забавили в зеления лабиринт, двамата млади хора му бяха оставили достатъчно време за това. А може би нечия друга ръка бе подготвила всичко много по-отрано.

От двете страни на красивата фасада на двореца към градината сега се появиха две редици празнично облечени господа: едната тръгна към краля на Франция, а другата се насочи към Наварския крал. По протежение на лицевата страна на двореца се строиха войници: швейцарската стража — отляво, френската гвардия — отдясно. После заудряха бързо и тържествено барабанчетата си, докато всички господа заеха местата си. Миг след това от предната приземна зала се разнесе празнична нежна музика от цигулки и флейти.

Средната врата се разтвори. Най-напред излязоха дамите, голям брой красиви госпожици, ала всъщност те само съпровождаха — както перлите ограждат големите диаманти — двете тържествено нагиздени и издокарани принцеси, които съзнавайки своята прелест и изящество, се водеха една друга, хванали се за високо вдигнатите си две розови пръстчета, и стъпваха внимателно крачка след крачка сякаш се страхуваха, че нежните им крачета могат да се счупят. Девойките бяха Маргарита Валоа и Катерина Бурбонска и колкото и изискано да пристъпваха, движенията им бяха все пак бързи и весели. В такта на музиката те преминаха през шпалира от строени господа. И когато двете принцеси стигнаха до мястото си и се обърнаха с лице към главната тържествена церемония, която ей сега трябваше да започне, те блеснаха целите под ярките слънчеви лъчи и всичко по тях трептеше и искреше: златните тъкани на роклите им, украсените с диадеми фризури, нежната, добре поддържана кожа. Впрочем техните отнасящи се с насмешка към околната действителност умове съвсем не се лъжеха, че в случая те двете бяха само второстепенни лица и едно допълнително украшение за церемонията. И сега самолюбивата Валоа и по детски добродушната Бурбонска принцеса се развеселиха и споделиха чувството си с леко притискане на вдигнатите нежни пръстчета.

Братът и сестрата, Анри и Катерина, също кръстосаха погледи. Онова, което си казаха те, гласеше приблизително:

„Къде е нашият малък дворец в По, овощната и зеленчуковата градина и в дъното високите непристъпни планини? Как може човек да приеме превземките на тези хора! Внимание обаче, ние също трябва да се научим на подобни отношения. Откъде имаш всъщност тази красива дреха. Ами ти? Че от кого другиго ще ги имам, освен от нашата мила майка!“

Този безмълвен разговор трая само миг. И ето тъкмо сега Карл Девети откри тържествената церемония. Анри чу някой да казва зад гърба му — може би Д’Обинйе, или Конде, или пък Ла Рошфуко, а може да беше и гласът на младия Леран:

— Сир — прошепна гласът. — Подражавайте съвсем точно на всяко движение на френския крал!

— Това наистина ми се случва за пръв път! — отвърна Анри, но вече бе забелязал, че Карл бе заучил всичко с най-големи подробности.

Облечен целият в бяла коприна — с украсена с пера барета, с къси панталони с буфани и с дълги чорапи, той направи една-единствена крачка; това беше знак за двамата му братя, херцозите Д’Анжу и Д’Алансон, да застанат плътно зад него и всичко си имаше своя дълбок смисъл: „Аз и моят дом!“ — толкова много гордост и величие имаше в това, че рано отпусналият се Валоа сякаш изведнъж разцъфна с някогашната си префинена изтънченост. В същото време оркестърът бе подсилен от духовите дървени инструменти. Досега мелодията беше нежна, сега прозвуча тържествена — докато премина в нов гръм от малките барабани.

А над този крал, над неговия приказен дворец и над блестящата му от коприна и скъпоценности свита се издигаше безбрежният светъл и лек небосвод. Мелодията се носеше надалеко, особено над водите на река Сена, която само една гола и запусната крайбрежна ивица делеше от зида на чудната градина. По този бряг се покатериха някои от крайбрежните жители, а най-яките вече се опитваха да прескочат зида. Стражите ги отблъснаха, без много да се церемонят, с дръжките на алебардите си; затова всички, които все пак бяха успели да зърнат макар и за миг представлението, което си устройваше кралският двор, бяха доволни, и дори и онези, които нищо не бяха видели, шумяха весело зад стената.

А горе, на градинската фасада на двореца, тихо издрънча един прозорец, но никой не чу шума и сега през леко открехналата се пролука се подаде сред диплите на завесите едно оловносиво старческо лице. Две черни като въглен очи наблюдаваха как се провежда долу в двора церемонията, която те бяха измислили и подготвили: тържественото поздравление на католическия крал с протестантския, участието на двамата братя на краля в церемонията и присъствието на толкова голям брой богато облечени придворни.

„Всичко това трябва да внуши на малкия провинциалист от Беарн и на неговите зле облечени хора, че те самите представляват нещо, и да засили доверието им към кралския двор на Франция!“ — Така си мислеше оловносивото лице и разкриви тежките си бузи в хитра усмивка.

Само Марго можа да забележи тази усмивка от мястото си и без да знае защо, усети, че й прилошава.

„Какво правя аз! Тъкмо това не исках и то няма да свърши добре. Аз предугаждам нещо ужасно, ако оставя всичко между нас да се задълбочи. Тъкмо сега трябваше отново да се върна при Гиз, макар че от днес нататък той няма вече да съществува за мен — защото въпреки всичко не бива да се омъжа за моя Анри, когото обичам като живота си!“

Марго беше съвсем сама с предчувствията и със съвестта си. Всички останали, дори и любимият й Анри, бяха напълно погълнати от церемонията. Впрочем тя скоро привлече вниманието и на Марго и този път, както обикновено, външните събития взеха превес над вътрешния й глас. Анри от своя страна се стараеше да обгърне всичко с поглед. Освен лицето на прозореца горе нищо друго не му убегна, нито действително царствената церемония, нито лицата, нито дори народът, който посвоему вземаше участие в тази балетна пантомима. Така наричаше Анри в себе си голямата церемония, защото нямаше никакви неясни предчувствия: затова успя да запази будно критичното си остроумие, което никакви външни събития не можеха да приспят. И Анри се видя заобиколен от всички страни от лица, чийто образ явно бе поръчан — поръчан, изпълнен и заплатен.

Анри точно подражаваше на всяко движение на Валоа, повдигаше също като него крак, задържаше го дълго във въздуха, после го прибираше назад, за да върви колкото се може по-бавно и по-тържествено. Досами него или по-точно почти зад него пристъпваше братовчед му Конде: това беше единственият представител от неговия род, който бе налице. И колкото пъти срещу него кралят на Франция и двамата му братя протягаха приканващо напред отворената си длан, или я притискаха към гърдите си и после повдигаха шапка от главата си, толкова пъти и Анри и неговият братовчед повтаряха движенията им — впрочем те двамата също бяха облечени в подобаващите блестящи костюми, макар и единствени сред цялата отсамна трупа. Двете страни напредваха бавно под звуците на музиката в някакъв своеобразен обреден танц, напълно подходящ да подчертае, че кралят е богоизбран и свят. Те се приближаваха все повече една към друга и въпреки всичко вече не бяха едно неразделно цяло, защото сега започнаха да се открояват отделни подробности, които, естествено, накърниха впечатлението за първоначалното единство. Особено съмнителен стана изразът на лицата — на тези предварително поръчани физиономии.

„Дьо Нансе съвсем не е мой приятел. Ще трябва да се пазим от него! Той е капитан на личната гвардия на краля. Аз предвиждам, че ще имам възможност да опозная по-отблизо лицето му, когато то няма да ми се усмихва по поръчка почтително. Главното е да им внуша толкова уважение, че да престанат да ми устройват подобни балетни пантомими. Тези лица ясно показват, че не са забравили нищо от онова, което сме им сторили, както и ние не сме забравили нищо. А онази усмивка там не е ли на някой си Морвер?“

— Братовчеде, онзи там Морвер ли се казва?

„Това също се нарича усмивка; истината е обаче, че той би предпочел да убива, вместо да танцува! Ще трябва да запомня този Морвер.“

Впрочем и най-убедителните открития и впечатления могат да бъдат заличени и временно изтласкани в забрава, ако тъкмо в този миг случайно между тях изникне някакво лично неудобство, например усещането, че сам си изпаднал в смешно положение. И това се случи, когато Анри най-после забеляза от по-малко разстояние насмешката върху лицата на онези, които смятаха, че са скрити на сигурно място в по-задните редици. Анри веднага разбра причината, която пораждаше у местните придворни на краля тяхното чувство за превъзходство: бедният вид на хората от неговата свита. Той тайно се бе страхувал през всичкото време от тази съпоставка и затова бе насъбрал около себе си най-добре облечените от своите хора. Те не бяха много на брой и когато съвсем се приближиха до отсрещната група, крачещите напред не можеха вече да прикриват онези, които идваха след тях: едно шествие на мъже с износени кожени елеци и с потънали в прах обуща. Те пристъпваха тук такива, каквито най-после ги бяха пуснали да влязат — макар и съвсем малко на брой — в омразния Лувър, след като дълго бяха чакали пред портата на подвижния входен мост. Лицата на тези мъже не бяха поръчани: те бяха опалени от слънцето и вятъра и за разлика от гладките лица на пристъпващите към тях придворни бяха сурови и строги. Отсреща крачеше суетен блясък и студена тържественост, отсам вървеше неприкритата бедност, дошла да търси правата си. Тези водеха война, за да живеят, другите се биеха за по-възвишения живот, който те наричаха ту религия, ту свобода.

Анри усети, че започва да му става весело, за пръв път, откакто бе дошъл тук. Искаше му се да се разсмее гласно и с по-голямо право навярно, отколкото фалшиво усмихващите се придворни. Вместо това обаче, застанал тъкмо пред Карл Девети, той изпъчи най-напред гърди, после направи дълбок поклон чак до земята и очерта с дясната си ръка широк полукръг доземи. Повтори и потрети това упражнение от двете страни на френския крал и беше готов да го направи и откъм гърба му, ала Карл Девети притегли шегобиеца в прегръдките си и го целуна братски по двете страни, а скришом го удари с юмрук в ребрата. И единият, и другият много добре знаеха какво означаваше това: отново се повтаряше някогашната пародия на коленопреклонна почтителност, която навремето седемгодишното момче бе изиграло пред дванадесетгодишното.

— Ти си останал все същият шут — рече Карл така, че никой друг, освен Анри, да не го чуе.

После той премина към тържественото представяне на двамата си братя, сякаш Анри не се бе въргалял с единия от тях на един и същи чин и двамата не бяха стояли след това един срещу друг на бойното поле! А колко много шеги си бе устройвал той тогава заедно с двамата кралски братя!

В това време горе на дворцовата фасада леко издрънча един прозорец, който току-що затвориха, тъй като церемонията бе изиграла своята роля и представлението бе завършило.

„Младият провинциалист сигурно вече се е убедил, че е влязъл в малко особено, но иначе добро семейство“ — така си мислеше една стара жена, която също не бе лишена от хумор.

Сега всички останали инструменти от оркестъра отстъпиха на арфите, което бе знак за дамите. За да не би да пропуснат мига обаче, първият придворен на краля Дьо Миосен нарочно им кимна. Те веднага тръгнаха, най-напред двете принцеси с вдигнатите високо, едва-едва хванали се розови пръстчета и едва докосвайки с нозе земята. Стигнали пред двамата крале с целия букет от млади госпожици, които ги следваха, двете изящни принцеси леко подвиха колене — или по-точно почти приклекнаха, защото тук всичко само се загатваше, привидно бе и целуването на ръка на френския крал, чието благородно държане бе съвсем неподражаемо. Той се престори, че повдига сестра си да се изправи, после я отведе пред нейния повелител, Наварския крал. Този път той съвсем не каза: „Ето ти я моята дебела Марго!“

После Карл поведе като своя дама младата Катерина Бурбонска. Тръгна начело на шествието заедно с нея в такта на тържествената танцова музика през градината към птичарника. Тук можеха да се видят най-причудливи пернати „от островите“; под слънчевите лъчи разноцветните пера на птиците блестяха и светеха също като двете принцеси. Големият кафез с птиците бе необикновена гледка, която трябваше да бъде показана на гостите. Тя действително направи силно впечатление.

— Гледай ти! — възкликна един хугенот. — С удоволствие бих взел със себе си тая говоряща птица, но само ако може да чете литургия! — Другарите му посрещнаха с гръмък смях тези думи.

Придворните на Карл Девети обаче не се разсмяха.

Тези птици „от острова“ не само можеха да говорят: много от тях, особено най-дребните, най-пъстрите, така шумно чуруликаха, че заглушаваха всичко наоколо, дори и веселата глъчка на народа. Полека-лека крайбрежните жители все пак бяха успели да превземат стената и сега мнозина стърчаха отгоре и шумно се радваха на представлението, което си устройваха високопоставените. Господата, дамите и птиците обаче бяха съвсем близо до стената и затова стражите се заеха още по-усърдно да ги охраняват — когато едно момченце явно се приготви да скочи вътре в градината, някой го отблъсна, ала този път не с дръжката на алебарда, а с острието му. Детето изстена тихо от болка, катурна се назад и изчезна: малцина видяха и чуха това. Но това не убегна от погледите на Анри и Марго.

— Първата пролята кръв! — каза Анри на Марго.

Принцесата бе станала по-бяла от пудрата си.

— Добро предзнаменование! — прошепна разстроена тя.

Анри извика високо:

— Всички тия пернати ми напомнят печени кокошки и това, че мнозина от нас отдавна не са слагали нищо в устата!

Думите му бяха посрещнати с шумно одобрение от гладната му свита. Придворните от своя страна изчакваха почтително кралят да благоволи да приключи церемонията.

Тя приключи, когато множеството се разпръсна още долу на вратата. Двамата крале, двете принцеси, принцовете, заедно с тях и Конде и придворната госпожица Шарлота дьо Сов, използуваха малката стълбичка, прочутата малка стълба за тайните посетители, за удостоените и арестуваните. Останалите се изкачиха по тържествената голяма стълба.