Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (44)

Предупреждението

Анри бе напуснал твърде рано спалнята. След вчерашната оргия Лувърският дворец все още не се беше окопитил, за да замисли както обикновено новите си злодеяния: поне така се стори на Анри. Той тръгна по коридорите и през залите, прескачайки заспали мъже и жени, които изглеждаха по-скоро вдървени, отколкото заспали. Те бяха попадали там, където ги бе застигнало последното им преживяване — било съвокупление, или наздравица, или дори удар. От един отворен прозорец се виждаха надвесени цъфнали розови клони, а под тях се бяха натъркаляли хора, изпоцапали пъстрото си облекло поради прекалено чревоугодие и сега яркото слънце ги бе огряло. Погледът на самотно бродещия млад човек влизаше и в тайни стаи, забравени вечерта отворени от хората, потърсили тук убежище, за да се отдадат на най-извратени удоволствия. Пред външната стена стояха облегнати заспали стражи, стиснали в ръце алебардите си. Кучета примигваха на слънцето, опитваха се да излаят и отлагаха събуждането си.

Бродещият из двореца Анри се обърка от разнообразните стаи и помещения и гледката, която те представяха. Обширността в новите сгради и затънтените малки помещения в стария дворец го накараха да изгуби посоката, ако все пак бе имал някаква. Над един парапет от ажурен камък дебел мъж бе паднал повален от съня, а високата му бяла шапка бе останала на главата, залепнала за потното му чело: Анри разбра, че се е приближил до кухните. Слугите и прислужниците също бяха лудували до последни сили, ала видът на изнурена плът още повече отвращава, когато се натъкнеш на нея сред отпадъци от храна и мръсни посъди. Облеченият в бяла коприна Навара отстъпи назад, после попадна сред някакви малки полумрачни помещения, целите в паяжини и с обковани с желязо врати, същински затворнически килии: той бе влизал вече в една такава килия в долния край на стария двор.

Спрял се за миг, за да изчака очите му да привикнат с мрака, той чу как някой изшътка: „Шт!“ — и пред него се появи една госпожица. Той я издърпа под слабата светлина, падаща от избитото високо горе до тавана прозорче.

— Не ме извеждайте на светлината! — помоли госпожицата. — Още не съм се гримирала. Кой знае колко съм грозна така!

— А какво правиш тук? Струва ми се, че… да, точно така. Ти си същата. Тогава моят Арманяк те затвори в тъмната килия, защото ти ме шпионираше. Пак ли вършиш същото?

— Аз работя за вас, сир. Защото аз съм ваша слугиня и не желая да бъда вярна и предана никому другиму, освен на моя господар, а това сте вие.

Той извъртя лицето й назад така, че светлинният лъч падна върху него. Беше хубавичка, съвсем млада и свежа госпожица и малко размазаният грим не можеше да я загрози. Той я целуна по устата и веднага се убеди:

„Това същество е мое, иначе нямаше така да се разтрепери от глава до пети. Колко непостоянни са жените и как никога не можеш да предвидиш какво ще сторят! Може би, ако тогава не бях открил тази шпионка и не я бях обезвредил…“

— Значи, сега ти харесвам? Радвам се, защото и аз те намирам много приятна — рече чаровно той.

Истина или не, думите, произнесени от неговите устни, озариха лицето й. А неговото сърце действително се разтвори, както винаги се разтваряше пред жените. И госпожицата преживя своя щастлив миг, защото той действително я ощастливи начаса.

— И какво искаш да направиш за мен? — попита той, без повече да мисли за случилото се, докато тя трябваше най-напред да си поеме спокойно дъх.

— Да дам живота си за вас, сир. Аз ще загубя, това е сигурно. Мадам Катерина ще научи, че съм била тук. На нея също й служат добре.

— А за какво й трябва на нея твоят живот?

— По-тихо! Тя е съвсем наблизо. Изненадах я преди малко, когато се измъкваше от покоите си. Аз лежах на един килим и се преструвах, че спя. Бях самичка, наистина бях самичка — увери го тя. — Бях намерила стаята си пълна с непознати хора. А тя се промъква край мен, отваря тихо вратата на своя син Анжуйския херцог и го взе със себе си. Другия си син, краля, не взе. Вървейки през коридора, подраска и на други врати и неколцина мъже я последваха един подир друг, а аз вървях след всички. О, небе, това бе игра на криеница с цената на живота! — Зъбите й така затракаха, че той чу.

— Вие ще видите всичко, сир.

После тя го хвана за ръката и го въведе в едно помещение, където цареше пълен мрак.

„Хей, госпожице! А може би ти си любовница на някой мой враг, който ме дебне тук? Но не. Истината е, че Арманяк я бе затворил именно в това помещение и тя познава тук всяко ъгълче. Но какво е това, госпожице? Тя опипва нещо нагоре. Аха! Пречки на стълба — нима ще трябва да се изкача по нея? Госпожице, дръж здраво стълбата да не се хлъзне! Изкачвам се все по-нагоре и по-нагоре, но ето че започвам да съзирам слаб лъч светлина. Мога да се промъкна в сводестата галерия под тавана и да се просна по очи върху някаква издатина, която през един тесен отвор стига чак до стената от другата страна на съседното помещение. Дори дете не би могло да се промъкне оттук. Но ето аз виждам някаква стая — или поне нещо като стая. Мадам Катерина не е свикнала на такива стаи, но седи там. Столът й с висока облегалка е поставен до отсрещната стена, светлината пада върху нея отгоре и я прави да изглежда бледа. Или може би нещо друго придава на лицето й този оловен цвят? Тя е облечена както винаги във вдовишката си рокля, а мъжете около нея току-що са излезли от леглата си. Ето ги двамата Гиз, ето го и Анжуйския херцог.“

— Госпожице! Познавате ли някой си господин дьо Морвер?

Но това не може да е той, какво би правил той тук?

— Тихо сега, кралицата говори.

„Ех, заседанието се води съвсем ниско долу и думите се губят като в планинска урва. Предполагам, че тя готви нещо срещу своя син, краля, защото за какво иначе би се промъкнала тук тайно без него? Той преговаря с Англия, и с протестантските князе. Нарича Колини свой баща. Тя мрази Карл. Истински неин син е този Анжу, достатъчно е да го погледне човек: дори само обезобразените му уши. Устните му са дебели и всичко по него е черно, както и духовете, които витаят около него. Не го свърта на едно място, той няма търпение да изчака онова, което трябва да се случи. А сега да сложа пръста на устата си. Мълчи, мила! Любимецът също не липсва.“

— Госпожице, познаваш ли някакъв любимец, който прилича на учител по танци? Не се ли нарича той Дю Га?

„Тя не отговаря и ние действително трябва да бъдем внимателни. Тук кроят да отнемат някому живота. Ако не става дума за Карл, тогава говорят за мен. Но нека посмеят: Париж е пълен с хугеноти! Там долу в мазето са се сврели нашите врагове, коват планове за убийства и изглеждат съвсем бледи, особено Лотарингският кардинал. Дръпни по-ниско периферията над челото си, за да не се виждат петната по лицето ти, стар пръч такъв! Кой го знае какво е вършил тази нощ! Той се отдалечава в ъгъла заедно с Гиз и двамата се договарят нещо. Красавец е този Гиз. И е висок точно толкова, колкото е необходимо, за да го просне човек на земята. Гиз, драги ми Гиз, нима ти забравяш, че следващият принц от княжеска кръв, след като измрат тримата Валоа, на които кръвта изтича, съм аз, а не ти, и че аз съм женен за сестрата на краля?

Но ето че той започва да се гневи шумно, едва могат да го спрат, най-после думите му вече могат да се чуят. Онзи трябвало да бъде убит на двора. Кой? Карл ли? Или може би аз? Невъзможно е да става дума за господин адмирала: той отива да се присъедини към войските, тръгнали за Фландрия. Очите на Анжу блясват жадно: значи, става дума за Карл, омразния му брат. Не, мадам Катерина не желае такова нещо, тя заповядва да мълчат, все й се струва, че е рано още да умре този й син. Тя шепне: всички се накланят към нея, особено този там — как ли се казва всъщност, онзи, комуто очите са съвсем събрани едно до друго и аз се питах преди малко какво ли прави той тук. Та това е безумие, те не могат да предприемат нищо подобно! Ала Гиз го издърпва настрана — аха, сещам се: това е оня господин Дьо Морвер.

Но какво става, Д’Анжу изпада в криза, дали често му се случва? Той не желае повече да чака смъртта на човека, който превръща собствения му брат в негов най-зъл враг. Кого има той предвид? Дали не е все пак Колини? Но това са по-скоро празни приказки, защото на Д’Анжу няма да му стигнат силите да изпълни това, което те сега уговарят. Впрочем, госпожа майка му е недоволна и иска да приключи заседанието. Време е вече и за мене — Гиз напуска стаята, той сигурно трябва да излезе напред, за да осигури безопасното завръщане на останалите по стаите им. Интересно ще бъде, ако се срещнем сега двамата! Бързо да сляза от стълбата!“

— Госпожице? Къде си се скрила, госпожице?

„Оставила ме е сам, ще трябва самичък да се измъкна оттук.“

И той бързо тръгна опипом през помещенията за слугите, където те тъкмо се събуждаха и го проследяваха с тъпи погледи; вратата, от която излезе в стария двор, бе тъкмо в противоположна посока на мястото, където излизаше прочутата малка стълбичка за любимците и съзаклятниците на кралицата, имащи достъп до нейните покои. В същия миг от другата страна се появи Гиз. Анри бързо изскочи напред и застана на първото стъпало: тук го видя и Лотарингският херцог.

— Откъде идваш толкова рано, Навара?

— Нима е рано, Гиз? Ами ето на, както виждаш, моята многоуважаема тъща ме приема по всяко време на денонощието.

— Нима си бил при мадам Катерина? Горе?

— Че къде другаде?

Анри изпъчи гърди, играейки ролята на човек, който се хвали с оказана му чест, с която въобще не са го удостоили. Това постави едрия Лотарингски херцог в положението на прекрасно превъзходство. Ето го, той тъкмо идва от едно тайно съвещание със самата кралица и се натъква на един суетен жалък лъжец, който се хвали, че в същото това време е бил приет от нея. С просветнало русо лице Гиз подпря ръка върху издадения си напред хълбок и каза:

— В такъв случай ти сам си го чул от нея; въпреки това аз ще повторя още веднъж изрично: победата е твоя, Навара. Френският двор взе решение да обяви война на Испания, защото твоят адмирал пише именно така в своето послание: Французите имат нужда от външна война, която да бъде справедлива, но същевременно да не отнеме никакви жертви и да донесе печалби. В противен случай французите сами ще се грабят и плячкосват помежду си. Той добре ни познава, твоят герой и учител.

— Това послание е съчинено от Морне, който винаги стига до крайност в мислите си.

— А ние трябва да знаем точно това. Такова е вашето настроение, Навара.

— А вашето?

— Ние само се браним. Вие, протестантите, сте намислили да ни подложите на страшно клане: така поне личи от думите на вашия Колини или на този Морне. За наше благо ние избираме войната, срещу крал Филип — заедно с вас. Довиждане във Фландрия — или никога!

Високият блондин само се престори, че си тръгва. Защото веднага се извърна с цялото си тяло назад.

— Навара! Играй честна игра — както правя аз! Вярно е, че аз бях събрал войски в Париж, когато ти пристигаше с дворяните си насам.

— И те съвсем не са всичките ми дворяни. — По-дребният Анри посрещна погледа на другия в една линия, защото стоеше на стълбата.

— Моите хора днес тръгват за Фландрия. Действувай като мене, Навара!

— Аз играя твоята игра поради естествено предразположение и по навик. Спомняш ли си още ученическите ни години, Анри Гиз?

— Ти предлагаше на какво да играем, Анри Навара. Убивахме Цезар. Това ни довеждаше до изстъпление.

— Само тебе и Анжу. Вие искахте наистина да ме убиете. Това са спомени, които не се забравят за цял живот, приятелю мой.

— Единствено свързаното в ранна възраст приятелство не умира преди нас самите. Аз не се срамувам от пролетите сълзи — отвърна Гиз с благороден вид и пусна или се опита да пусне една сълза.

„Аз бих го сторил по-добре“ — каза си стоящият на стълбата Анри.

Всъщност Навара изпитваше повече срам, отколкото удовлетворение. Гиз беше негов смъртен враг, за което беше достатъчно дори само това, че не бе получил принцесата за жена. А ето че и двамата говореха с разчувствувано потрепващи гласове, макар че и двамата знаеха, че се лъжат в очите. Поне да не бяха карали заедно детството си! Срам — от какво? От срам пред живота, такъв, какъвто той е, по-дребният, който стоеше на стълбата, се наведе леко напред, при което изпусна от погледа си стоящия насреща му. В момента, в който той се наведе, нещо изшумоля до гърдите му, но той не можа веднага да разбере какво беше то — и посегна бързо с ръка. Движението му още не бе завършено, когато той чу едно рязко „стой!“ Вдигна поглед и видя пред себе си един съвсем променен човек със зверски зло лице, в което нямаше и следа от разкрасените спомени от детинството им: Анри видя пред себе си голата действителност и в стиснатата й десница — изваден кинжал.

Тогава Анри Наварски се разсмя високо, сякаш най-страшните открития обикновено биват най-веселите.

— Аз също бих могъл да плача, и то по-искрено, отколкото ти се опита преди малко.

— Оставям те да живееш само защото си смел.

— А може би и защото зле би си изпатил, ако не го сториш!

Докато казваше това, Анри хвърли бърз поглед встрани. Из един път като див звяр Гиз се извърна назад: пред него стоеше хугенот с извадена от ножницата шпага.

— Моят повелител и господар говори самата истина — каза изтърканият кожен елек и загрубялото войнишко лице с остра брадичка. — Достатъчно беше господин Лотарингският херцог да вдигне само ръка: преди той да улучеше моя крал, един гасконски благородник на име Д’Арманяк щеше да има честта да разсече на две господин херцога.

Този звънък южняшки глас пръв наруши тази заран глухата тишина на двора, наричан „Лувърският кладенец“. Откъм сводестата външна порта, която водеше към моста, изтичаха стражи. Вратите наоколо също се разтвориха и отсам наизлязоха хора. Преди още някой да разбере какво става тук, Гиз бе изчезнал. Д’Арманяк, който отдавна вече бе прибрал шпагата си в ножницата, попита насъбраните какво впрочем се е случило.

— Двамата търговци отсреща са се хванали за косите заради данъците, който трябва да платят на хазната. — Така обясни той високо на своя господар, комуто тихичко пошушна: — Да се махаме веднага оттук! — защото благородникът-слуга умееше еднакво добре да се хвали шумно и да надхитря опасността, според както налагаше случаят.

Той знаеше един малко известен път, по който преведе незабелязано господаря си в стаята му.

— Жалко за красивия ви бял сватбен костюм, сир! Целият е потънал в прах и е полепнал с паяжини! Един камердинер веднага вижда това. Един херцог не го забелязва, иначе много по-рано щеше да се усъмни, може би твърде рано, преди още аз да бях пристигнал край вас.

— Нима ти ме пазиш?

— Като дойка. Внимавайте да не се спънете!

Тъкмо на това място коридорът изведнъж завиваше и на пода пред тях лежеше напреко някаква купчина, почти колкото човешки бой. Странното бе, че зеблото, което бе хвърлено върху нея, бе оставило непокрити чифт крака в малки обувки. Значи, тази купчина все пак беше човек. Колко малки изглеждат тези крачка, ако… господар и слуга се спогледаха. Погледът на слугата предупреждаваше да внимават. Въпреки това господарят повдигна зеблото на мястото, където очакваше да види някое непознато лице. Мъртъвците винаги са ни чужди и човек всякога се стряска, като ги види. Той се отдръпна назад и извика прегракнало. Слугата направо му запуши устата с ръка.

— Тихо, сир! Да влезем веднага вътре, преди да са ни изненадали тук!

И той дръпна господаря си настрани, отвори рязко една врата и я затвори тихо зад гърба им.

— А сега викайте, колкото искате! Знам много добре, че отвън не се чува. Това е едно гнусно престъпление, каквито са всички тук — заяви протестантът напълно убеден. И тъй като господарят му не започна да вика, а стоеше като вкаменен, той продължи: — Ние не бихме направили такова нещо. Такава хубава госпожица и толкова мила, готова да върши само добро! Аз познавам един пастор, който тайно я посвещаваше в нашата религия. Тя вече беше готова да приеме нашата вяра.

— Знаеш ли как се казваше тя?

— Не. Може би Катрин, може би Фльорет. Една нещастна придворна госпожица, както аз съм нещастен благородник.

„Дори не научих името й и не бива да питам за него. Плачи вътрешно, ярост и мъко моя, защото не бива да се излееш навън! Тя умря заради мен, умря от любов. Какво обещах аз тази сутрин на кралицата на Навара, моята жена? Да настигна войските си във Фландрия; а ето че вече бях забравил за това!“

Високо той каза:

— Още днес ще потеглим за Фландрия!

— Това вече е мъжка дума, сир. По време на бой човек може да напада, може и да избяга. А тук не може. Тук неочаквано виждате пред краката си парче зебло и трябва да го прескочите и да мълчите.

Арманяк говори още много, докато подготвяше дървения чебър, в който Анри щеше да се изкъпе. Когато Анри започна да се съблича, някакъв свитък хартия падна на земята. Той именно бе изшумолил на двора. Марго му го беше дала: образът на някакъв светец-закрилник, да го видим кой е.

Листът се оказа откъсната от анатомически атлас страница, на която се виждаше разрязано на две човешко тяло. На полето отстрани всеки орган бе отбелязан с латинското си наименование с почерка на учената принцеса и също така от нея бе нарисуван един малък кинжал — с насочено към разрязаното тяло острие, — точно към съответното място, назовано с латинското му име.

Значи, така мислеше принцеса Валоа и това беше нейното предупреждение!

„Ако предварително го бях знаел, какво от това? Щях ли пръв да извадя нож, преди да го стори Гиз?“

— Не! — рече Анри гласно.

Слугата вдигна учуден поглед към него.