Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (5)

Отминала любов

Антоан Бурбонски се радваше искрено на хода на разговора. Когато останаха насаме в своята стая, той прегърна най-напред жена си, после сина си. Посочи на момчето през прозореца едно малко конче, което тъкмо водеха долу на двора.

— То е твое. Можеш още сега да го яхнеш.

Анри веднага изтича навън. Малката сестричка го последва, за да го погледа и му се порадва.

Сега от лицето на Жана съвсем изчезна онзи възторжен израз, който тя бе проявила пред Медичи. Поради голямото си задоволство от срещата нейният съпруг не бе успял още да забележи това. Тя го погледна сякаш разсеяно и каза:

— А как се казва жената, с която те виждат сега най-често? Тази, която те придружава по време на походите и може би е дошла с теб и тук?

— Колко много неща ти донасят! — Той дори се усмихна все още самодоволно и тя едва се сдържа да не избухне.

— Нима всичко забрави вече? — попита тя неочаквано с плътен дълбок глас.

В известни моменти гласът на Жана прозвучаваше дълбок като орган, прекалено мощен, прекалено звучен за нейните слаби гърди. Мъжът й го чу, развълнува се и веднага си припомни всичко, за което тя искаше да си спомни. Нямаше нужда от повече думи. Те твърде горещо и твърде дълго се бяха обичали.

Тя бе станала негова, след като съвсем сама се бе борила дълго да не принадлежи никому другиму. Преди още да го познава, я бяха омъжили насила, като трябваше да я отнесат до църквата, защото тя твърдеше, че не може да върви; роклята й действително бе твърде тежка от многото скъпоценни камъни. Повече тежеше обаче нейната воля, макар че тогава тя бе още дете. Омъжиха я насила; независимо от това, макар и след години, дойде мечтаният ден и Жана изпита щастието с онзи, когото сама желаеше. Цъфтящите дни отминаваха, прецъфтяването настъпи скоро — нейното и на щастието й. Сега не й бе останало нищо друго освен сина й, но това означаваше много повече от всичко, което бе притежавала когато и да било преди. Как не можеше Антоан да разбере това? Та те имаха син!

Разбира се, вълнението на мъжа й, предизвикано от нейния глас, не можеше да продължи дълго, пък и видът на нещастната жена не съживи с нищо спомените му за времето на тяхната страст. Той беше твърде много погълнат от напиращите днес задачи, от предстоящата обсада, от последната интрига, от някоя млада жена. Наистина когато Жана каза: „Нима всичко забрави вече?“ — той бе изпитал за половин минута желанието да я прегърне, но това не беше вече израз на някогашните им чувства, а само проява на вежливост, затова тя го отблъсна от себе си.

Въпреки това Антоан я увери, че е безкрайно доволен от нея и се радва много на сдържаността й. Жана му заяви, че преди всичко не би желала да се остави да я отровят. При това тя мислела много по-малко за себе си, отколкото за интересите на вярата си.

— Всъщност ти направи много добре, мили съпруже, дето стана отново католик и постъпи на служба при краля на Франция.

— Те ми обещаха Испанска Навара.

— Няма да ти я дадат, защото имат нужда от испанския крал, за да се борят срещу нас, протестантите. Ти няма да постигнеш дребните си цели, ала действуваш в името на много по-големи, които предпочиташ да не назоваваш със собственото им име. — Тя каза това, защото й беше противна мисълта, че той е посредствен и лишен от гордо честолюбие.

Той я слушаше потресен. Не й отговори от смущение и защото не искаше да я засегне; смяташе, че тя не е вече душевно здрава. Жана мислеше, че той вече не е достоен да я прегърне, ала по въпросите на тяхното кралство те трябваше да се доверяват един на друг. Затова каза:

— Другояче не може и да бъде, някой ден Франция ще бъде управлявана от протестантски владетел, защото ние сме по-решителните, тъй като защищаваме правата вяра. А те имат само тази стара жена с болнава бледа плът, която не вярва в нищо.

— Освен в астрологията — допълни той, доволен, че са стигнали до съгласие поне по една точка. После добави: — Но тя има трима сина!

— Тя ги е родила късно, защото беше дълго безплодна — пък и погледни трите й живи още момчета! — отвърна Жана уверена. — Четвъртият вече умря, умря на шестнадесет години, а беше крал само седемнадесет месеца. Оттогава брат му Карл управлява вече няколко месеца повече, но и от неговите очи сякаш те гледа стогодишен старец.

— След него все пак ще останат още двама — вметна той.

— Майка им ще остави и тях да умрат. Тя е жена, която дори не поглежда към вратата, когато вътре влиза дете. За нея кралството ще съществува само дотогава, докато съществува тя самата. Ако беше вярваща, щеше да бъде сигурна, че божията десница е благословила плътта й не само за днес и за утре, а вовеки!

Жана д’Албре произнесе тези силни думи с мек уверен глас. Мъжът й се чувствуваше неловко, но я гледаше с възхищение. За да намери отново здрава почва под краката си, той каза:

— Ти би трябвало да припомниш на мадам Катерина, че покойният крал бе сгодил нашия син за дъщеря й.

— Това тя ще ми припомни — отвърна Жана — и аз ще има да си помисля дали моят син не е прекалено добър за една принцеса от този залязващ род.

Най-после Антоан изгуби търпение.

— На теб трудно може да ти угоди човек! Покойният крал пращеше от здраве и загина по време на турнир. Родът Валоа не е виновен, че една Медичи отглежда зле децата си.

— Кажи веднага и за безсрамните нрави, които тя донесе със себе си в този двор! — настоя Жана.

Макар да усещаше, че наближава буря, мъжът й не можа да овладее израза на лицето си. Цялото му тяло си припомни с неудържимо блаженство за изживените радости с жените на този двор; това се изписа по лицето му.

Жана, сдържана и благоразумна до този момент, сега загуби власт над себе си, разгорещи се и започна да чете нравоучения. Според нея католическите идолопоклонници обичали само плътта. Чисти и строги били само поддръжниците на правата вяра и техните ръце държели желязото и огъня, за да изтребят всичко гнило.