Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (12)

Крепостта край океана

— Видях и чух всичко съвсем ясно — каза Анри на своята мила майка, когато двамата можаха за първи път да разтоварят несмущавани от никого.

Това стана едва в Париж, макар че Жана се бе присъединила към кралския кортеж още когато той се връщаше към столицата.

— Знаеш ли, мамо, какво си мисля? Алба ме забеляза. Зеленината в камината не беше достатъчно гъста и аз се блъснах в клонките, от което те се раздвижиха.

— Може да е предположил, че е от вятъра, нима иначе нямаше да те измъкне оттам?

— Друг би го сторил, но не и този испанец. Аз видях лицето му, това не беше човек; и ако той беше счел за нужно, щеше просто да забие меча си в зелените клони, без да пита кой се крие зад тях. Но той е твърде много високомерен, пък и беше сигурен, че никой не може да го разбере, след като двамата говореха толкова тихо. Не! — възкликна той, тъй като Жана искаше да му възрази нещо. — Не достатъчно тихо, за да не го чуя аз. Аз съм твой син, затова разбрах какво крояха те срещу тебе.

Жана взе главата му и прилепи бузата му до своята. Каза с поглед, устремен напред:

— Хората обичат да се хвалят, дори и със злите си деяния.

— Хората да, но не и чудовищата! — отвърна той бързо и пламенно. После неочаквано се освободи от прегръдките й. — Какви бяха смешни и двамата! — и за да й го покаже, той тръгна най-напред вдървено и наперено като херцога, а после се заклатушка като мадам Катерина.

Имаше голяма дарба да подражава, майка му го знаеше; въпреки това тя едва се разсмя. От това синът й разбра, че неговият разказ действително я бе накарал да се замисли.

После тя уреди всичко така, че да напусне заедно с него кралския двор и да избягат. Действуваше така внимателно, че дори самият Анри не подозираше нищо; отначало тя посети едно от техните имения, откъдето се върна и затова не събуди никакво подозрение. Едва второто пътуване, което Жана предприе заедно с Анри до своите владения в няколко провинции, завърши с бягството им на юг. В По пристигнаха през февруари и Наварският принц бе встъпил в четиринадесетата си година, когато получи първите си наставления как се управлява и как се води война, което в действителност бе едно и също.

Жана се отнесе към собствените си поданици като към врагове, задето се бяха надигнали срещу вярата по време на отсъствието на своята кралица. За известно време нежната Жана се превърна в свирепа владетелка. Тя изпрати сина си заедно с голям щаб от дворяни и с топове, за да отмъстят заради един неин едноверец, и бунтовниците зле си изпатиха.

Веднага след това нейният родственик Конде се опита ни повече, ни по-малко да нападне краля на Франция и неговия двор. Кралицата-майка беше на мнение, че сигналът за новите вълнения както на север, така и на юг бе бягството на нейната добра приятелка Жана. И както винаги когато нещата не се развиваха в нейна полза, тя реши да преговаря. Изпрати един любезен господин с красиво име; ала каквото и да говореше той, Жана знаеше, че се стараят да я примамят отново в лапите на двора.

Затова тя просто настоя синът й действително да стане наместник на цяла Гийена — голямата провинция с главен град Бордо; досега той само бе носил титлата. Тъй като Катерина и сега нямаше намерение да отстъпи, всичко беше ясно. Колини и Конде веднага продължиха заедно своя поход. Жана, от своя страна, смяташе, че сега враговете й ще се постараят насила да отвлекат принц Анри. Особено Лотарингския кардинал тя смяташе способен на всичко. Той беше по-опасен от кралската династия, която и без това вече имаше властта. Гиз тепърва се стремеше към нея и Жана д’Албре знаеше по себе си какво означава това.

Затова тя реши да замине за областта с най-здравите протестантски позиции, наречена Сентонж, на север от Бордо, по протежение на океанския бряг. Анри беше весело възбуден за разлика от майка си, която се измъчваше от съмнения.

— Защо плачеш, мамо?

— Защото не знам кое е право и кое неправо. Сатаната непрекъснато се възправя срещу доброто и както и да постъпвам, все се страхувам, че той именно ме подтиква.

— Не. На мен Бовоа ми казва, че съм достатъчно голям да тръгна на война и да се бия.

— А кой е твоят Бовоа? Нима досега сатаната никога не е говорил чрез неговата уста?

— Този път той използува устата на господин Дьо ла Мот-Фенлон. — Това беше пратеникът на Катерина. — Аз много добре разпознавам гласа на злото! — извика Анри.

Жана замълча. Беше много щастлива, че поне четиринадесетгодишното момче все още знаеше кое е право. Погледнеше ли малкото му решително личице, тя започваше да мрази заобикалящите я господа, които я увещаваха да не скъсва с двора, защото самите те бяха само светски люде или слаби души. Тогава тя преставаше да се страхува и от нашепването на сатаната и вътрешно се чувствуваше победителка. Синът й вече беше достатъчно голям да върти оръжието, това беше решаващото!

Тя все пак попита, за да не остане у нея никакво съмнение:

— За какво, сине мой, искаш да се биеш?

— За какво ли? — повтори изненадан той, защото съвсем бе забравил сред въодушевлението и радостта, че най-после ще върви на бой.

Жана не настоя, помисли си само:

„Той ще си го припомни. Коварството на врага и особено на съдбата ще го научат. Той всеки път ще черпи упование от мисълта, че се бие за истинната вяра. Пък и кръвта ще заговори у него; защото той е много по-близък родственик със своя чичо Конде, отколкото с който и да било католически херцог. Освен това кралството има нужда да бъде омиротворено чрез нашата победа — добави тя и това й правеше чест. — И все пак най-важното — веднага й мина през ума — си остава служенето на бога. Целият живот на моя мил син ще бъде един монолитен блок и вярата ще скрепи целостта му.“

Толкова много се мамеше кралица Жана по отношение на своя весел побойник. Тя не искаше да си спомня за краката на принцеса Марго, с които го бе видяла да се занимава, когато добрата й приятелка Катерина я накара да го погледне през прозореца. Забравяше също така, че в манастирското училище той все пак се бе принудил накрая да се откаже от правата вяра и бе склонил да отиде на литургия. Действително той се бе съпротивлявал храбро известно време, ала какво може да стори едно дете, срещу което се нахвърлят всички възрастни? Какво ли би могъл да стори на неговото място един възрастен, който иска да има приятели, да се радва на живота и да не бъде мъченик? Кралица Жана бе от онези хора, които, въпреки всички тежки изпитания и най-жестоки козни на врага, все пак си остават доверчиви и неопитни. Затова пък такива хора могат дори и когато застареят, все още да обичат и да вярват.

Анри познаваше Жана по-добре, отколкото тя него; затова рядко я молеше за пари. Той обичаше да играе на комар, пируваше много и си набавяше средствата, като разпращаше по домовете на различни хора неочаквани разписки за получени в заем пари. Разписката или се връщаше обратно, или пристигаха парите; майка му не биваше да знае нищо за това. Само войната можеше да изплати дълговете му — момъкът скоро разбра това. Не само възвишени и безкористни подбуди го караха да желае силно гражданската война. По това време той приличаше на другите гладни хугеноти. Впрочем това беше от полза за делото, на което той служеше, защото го караше да говори и да действува още по-разпалено и по-убедено.

Жана замина заедно с него; ала още докато пътуваха към протестантската крепост Ла Рошел, отново ги пресрещна същият пратеник на френския крал. Той попита Наварския принц защо непременно иска да върви при своя чичо Конде в Ла Рошел.

— За да спестя плата за траурни дрехи — отвърна незабавно Анри. — Ние, принцовете от кралска кръв, би трябвало да измрем всички наведнъж, тогава никой няма да има нужда да носи траур за другия.

Същият този господин смяташе Анри за глупав, защото инак не би се опитал да го насъска срещу собствената му майка. Без да назовава нейното име, той заговори за подпалвачите.

— Една кофа вода — възкликна веднага в отговор Анри — и пожарът ще бъде изгасен.

— Как така?

— Лотарингският кардинал ще трябва да изпие кофата с вода, та да се пръсне.

Ако господинът не можа да разбере това, то означаваше, че той по-трудно съобразява от петнадесетгодишния момък. Умните отговори на Анри най-много радваха Жана. Захласната по сина си, тя се забави твърде много по пътя и едва не попадна в ръцете на Монлюк, който отново бе по петите й. Ала майка и син успяха благополучно да достигнат укрепения град край океана и изпитаха огромна радост, когато най-после се видяха сред приятели. Затова така блестяха очите им и когато се смееха, и когато плачеха. Колини, Конде и всички, които вече бяха пристигнали там и се тревожеха за тях, отпразнуваха срещата с не по-малко развълнувани сърца.

Не е малко нещо да се окажеш в един дружелюбен и сигурен град, когато зад гърба ти се простира цяла земя, изпълнена с омраза и гонение! Изведнъж се освобождаваш от недоверието, предпазливостта става ненужна и на избавилия се от беди човек е достатъчно на първо време дори само това, че е свободен и може да диша. Да можеш да кажеш всичко, което те е измъчвало и огорчавало, а другите да те гледат и да говорят като чрез твоята уста! Да бъдете заедно и да си заобиколен само от хора, които не трябва да презираш! Избави ни от всяко зло! Преведи през всички опасности онези, които обичам! И ето те вече бяха пристигнали.

Анри стоеше на брега на морето. Дори в нощната тъма можеше, без да се страхува от нападение, да отиде на пристанището и на кея. Вълните прииждаха със сила, блъскаха се о кея, разбиваха се и техният мощен рев бе гласът на далечината, която не го познаваше, а вятърът довяваше до него привкуса на един друг свят! Ако сърцето й забиеше лудо, неговата майка би помислила, че това е бог. Синът й Анри се въодушевяваше от мисълта, че тази безбрежна вода не престава да се придвижва все напред и напред и да реве, докато се удари о незнайните брегове на новия континент — Америка. Тя била дива, самотна и свободна: да бъдеш свободен — мислеше си той — от злото, от омразата и от насилието, да вярваш в едно или друго, според случая, и да пострадаш заради него или да победиш. Да, през нощта, заобиколен от морската шир, стъпил на камъните, от които се стичаше пяна, младият син заприлича изцяло на своята майка и онова, което той наричаше Америка, всъщност беше божието царство.

Звездите просветваха за миг през гонещите се неузнаваеми облаци и по същия начин и облачната душа на петнадесетгодишния момък пропускаше от време на време да пробие светлината. По-късно тя няма да може да пробива; земята под краката му ще става все по-действителна и по-твърда и той ще се чувствува прикован за нея с всичките си сетива и мисли.