Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (25)

Нейният последен пратеник

Изпяха песента докрай, а след това зачакаха да чуят думата на своя млад водач. Той бе станал крал на Навара тук, насред този път, минаващ през чужда земя, и сега трябваше да им каже накъде да вървят и какво да правят. Дю Барта се наведе към Анри и му заговори с приглушен глас:

— Вашата майка беше първата жертва. Втората ще бъдете вие самият. Върнете се обратно!

— Съберете своите хора! — посъветва го Морне. — Нашите едноверци ще се стекат от цялото кралство. Ние ще пристигнем в предателския двор като непреодолима сила!

Д’Обинйе каза много по-спокойно:

— Вие няма защо да се боите за себе си, господарю, докато един друг човек е още жив. — Всички наоколо го погледнаха, а той продължи: — Той принесе в жертва собствения си живот, аз знам това, чух какво той каза през нощта на жена си, адмиралката. — И той започна да разказва като някой ясновидец какво бе разговарял Колини с жена си.

И тъй като Агрипа беше поет, той можеше така да предаде нощния разговор на двамата съпрузи, сякаш сам бе присъствувал на него.

— „Смяташ ли, че нищо не може да те разколебае — така бе казал адмиралът на адмиралката, — сложи ръка на гърдите си и провери сърцето си, ще успееш ли да останеш твърда и тогава, когато всички се отрекат, и ти ще трябва сред срам и позор, който винаги следва неуспеха, да отидеш в изгнание? Ето виж! Дори и кралят на Навара ще се отрече от нас и ще се ожени за родната дъщеря на нашата неприятелка.“

Това вече беше твърде силно: Анри кипна.

— Той не е казал такова нещо! Агрипа, ако си чул подобно нещо, то тогава твоята муза те лъже. Аз няма да се откажа от нашата вяра — а сега да продължим пътя си!

Тъкмо това бе целял Агрипа, защото за него никъде не съществуваше спокойно убежище, и колкото по-ясно му представяше неговото вътрешно прозрение опасностите на живота, толкова по-решително се хвърляше поетът напред.

Целият отред отново пришпори конете под покритото с облаци небе, но не след дълго мъже, размахващи възбудено ръце, им препречиха пътя. Всички говореха едно и също: „Кралицата Жана е отровена!“ — без да могат да обяснят откъде знаеха това. Накрая конниците престанаха изобщо да питат кои бяха тези хора, от кое село идваха. Достатъчно бе това, че те бяха пътували бог знае откога, за да дойдат да посрещнат новия Наварски крал, да го видят и да му доверят онова, което знаеха. Умората от дългия път бе приглушила у някои вече първоначалния гняв и сега те само мълвяха плахи, заклинателни думи.

Но дори и дружина безгрижни, тръгнали да търсят приключения млади хора не могат в края на краищата да не се повлияят от подобни срещи. После дойде последната, решителната. На края на една гора те неочаквано се натъкнаха на дворянин-протестант, когото всички познаваха, Ла Рошфуко, приятел на техния крал. Той също приличаше на човек, който е преодолял с коня си петдневен път за четири дни. Той размени с младия крал само няколко думи, ала Анри веднага стисна по-здраво юздите и обърна коня си назад. Тогава целият отред тръгна в обратна посока и без да питат нещо, те се върнаха без приказки и разговори обратно в Шоней.

Анри потърси най-напред заедно с господин Ла Рошфуко някакво уединено сенчесто място и го намери под тополите, където накара пратеника на своята майка отново да му разкаже всичко. Последните си земни мисли умиращата Жана бе отправила към своя син, преди духът й да се възнесе към бога. Тя не искала той да се откаже от страх от пътуването: тя и не бе помисляла дори за това. Ала все пак била на мнение, че той трябва или въобще да не идва в Париж, или да пристигне там като по-силния. Тази нейна препоръка била резултат на собствения й тежък и горчив опит от последните четири месеца. Тя смятала — и за да изрече тази своя мисъл, кралица Жана отново напрегнала сили и пак прозвучал необикновеният й подобен на камбанен звън глас, — че женитбата на нейния любим син ще бъде начало на големи събития, но че те ще бъдат големи или само за него, или само за враговете му. Последните й мисли смело били насочени към всички трудности на живота и към пътищата за тяхното преодоляване. Някога, по нейно време, или поне тя така смятала, порокът се криел. Днес той се ширел с високо вдигната глава — така заръчала тя да предадат още на нейния Анри — и си въобразявал дори, че превъзхожда добродетелта. После, вече умираща, тя отправила към бога думите на един псалм. На кой псалм?

— Разкрий ми, боже, своя лик!

Пратеникът извади завещанието на кралицата и го подаде на младия крал, като преди това го докосна до устните си. Впрочем то не съдържаше нейните най-съкровени тревоги, накрая тя не се бе доверила на хартията. В завещанието имаше само една заръка: нека той се грижи за своята нещастна малка сестричка. Тук Анри се разрида. Досега все още не бе заплакал.

Възклицаваше едно след друго:

— Бедната ми малка сестричка! Така я е нарекла нашата майка!

А после си помисли:

„Тя трябваше да бъде тук сега! Та кой ли ни остана? Нищо и никого си нямаме ние двамата, брат и сестра, на този свят, освен тя мене и аз нея. Всичко останало е измама за очите и за сърцето. Какво представляват всички тези жени и повишеното самочувствие, което ми дават, и страхът да не изпусна нито една! А всъщност винаги ми е липсвала само една-единствена, и винаги само тя. Нея само никога не е имало нужда да моля за обич или да ме разбере. Ние сме една плът и кръв и нямаме никакви тайни един от друг. Тя се смее като мен, така казват всички. В този час тя пролива същите сълзи, но дори тия сълзи, които тя пролива заради нашата майка, не капят върху моите ръце! Тя е далеко, както винаги е била далеко от мен, и ние пропускаме възможността да споделим помежду си своята най-съкровена болка — аз нейната и тя моята!“

Тогава той разбра от пратеника, че сестра му Катерина е пожелала да тръгне заедно с него. Всичко било готово, конят чакал на двора, колата — пред вратите на града. Ала в двореца я задържали, не насила, а под умел предлог, докато Ла Рошфуко заминал, макар че и на него не му било никак лесно да се измъкне: наложило се да действува най-решително.

— Нима я държат в плен? — попита братът, а очите му вече бяха сухи и гневни, устата му се разкриви сърдито.

Но не било така. Представили се загрижени за нея, особено Марго, годеницата, а също и старата Катерина. Сватбеното празненство, което целият двор очаквал с видимо удоволствие, и без това било помрачено вече от смъртта на Наварската кралица, и затова не бивало да бъде изложено на нови лоши случайности. Сега оставало само да се случи нещо и със сестрата на годеника, с тази нежна девойка, която — знае ли човек? — може да е наследила майчините си слаби дробове.

Анри се наведе напред и попита разтреперан:

— Нима само дробовете бяха причината?

Последва дълго мълчание, после Ла Рошфуко повдигна рамене.

— Кой вярва, че е била отровена? — попита Анри. — Само нашите приятели ли?

— Другите го вярват много повече. Защото знаят на какво са способни в техния двор.

Анри каза:

— Предпочитам да не го знам. Защото тогава ще трябва прекалено много да мразя и да търся отмъщение. Прекалената омраза омаломощава човека.

Той усещаше с душата си, че е много по-важно да живееш, отколкото да отмъщаваш, и че онзи, който действува, гледа напред, а не назад — към любимите мъртъвци. Останали бяха обаче неговите синовни задължения, заради които той трябваше да се забави мимо волята си още няколко дни в Шоней, колкото и да му се искаше да тръгне отново, но трябваше да изчака подкрепления. Неговите хугеноти пристигаха с конете си от вси страни или той изпращаше насреща им свои хора да ги посрещнат и насочат към него. Искаше да бъде силен, когато пристигне в Париж, както му бе заръчала кралица Жана. През тези дни той препрати и нейните последни разпореждания на своя наместник в кралството си Беарн. Когато свърши писмото, Анри забеляза, че съвсем не бе наблегнал на нейните заръки по отношение на духовния живот, а те бяха най-скъпите за неговата покойна майка! Учуди се как съвсем бе забравил за религията и веднага прибави един послепис.

Пратеникът, който му бе съобщил за кончината и за твърде подозрителните обстоятелства, при които бе настъпила смъртта на кралицата, бе гонил коня си четири пъти по двадесет и четири часа, докато пристигне. Анри бе пътувал от Шоней из Поату цели три седмици. Когато пресрещна новия крал, пратеникът бе паднал изнурен от умора. Анри спираше често, отсядаше в странноприемници, приемаше нови попълнения, пиеше и се смееше. Да, той се смееше. Пристигащите със сетни сили ездачи се чудеха, като го виждаха: той размахваше ръце за поздрав и се шегуваше с тях на южняшкия им диалект. В часа, когато пратеникът на кралицата бе тръгнал на път с ужасната вест, синът бе видял насън майка си с ново лице, лицето на вечността — и отново си бе припомнил това лице, малко преди да срещне пратеника. Сега той вече не можеше да го види и то никога повече не му се яви. Вместо него по-късно той си припомняше образа на Жана в цъфтящата й възраст, направляваща с волята и разума си своя син през детските му години; но и за това дари той трябваше да прибягва към един портрет, тъй като на портретите образите си остават вечно същите.