Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (32)

Почти победителка

Неговата вътрешна борба не можеше да остане скрита за умния поглед на старата жена, само че тя въобще не й обърна внимание. Сега нейната единствена грижа сякаш беше да щади болката на сина. Най-напред тя даде знак на двамата лечители, след което те се поклониха както преди и се оттеглиха със същия израз на скръбно достойнство, с който бяха дошли. След това тя му остави време — може би твърде много време: Защото неговата омраза, която се бе разколебала, сега го обзе с нова сила. Синът на покойната си припомни двете отворени писма: веднага след тяхното изпращане майка му бе умряла! Без да го осъзнава, той тръгна бързо с големи крачки напред и назад из залата. Мадам Катерина го следеше спокойно с поглед и това отново го обърка, щом го забеляза. Спря се внезапно пред нея и застана със скръстени на гърдите ръце — една напълно недопустима поза. Тъкмо сега беше времето да изрече думата „убийца“, никога досега тя не бе тъй близо до върха на езика му. Ала старата кралица изпревари избухването. Заговори съвсем бавно и кротко.

— Мое мило дете, сега вече съм спокойна, че поне и вие знаете толкова, колкото и аз самата. Успокоих се, като гледах как вие се убедихте. Сега можем да затворим в сърцата си болката и да се обърнем към щастливото бъдеще.

— А черепът! — рече Анри заплашително право в лицето й, което беше тежко и сиво като олово.

После той затърси по масата: листът с рисунката бе изчезнал и от изненада той отпусна безпомощно ръце. Тук мадам Катерина за първи път издаде усмивката си, която никак не беше ласкателна за него. Тя означаваше: дори и тук не бяхте достатъчно внимателен, мое мило дете.

Колкото и странно да бе, неуспехът го успокои и веднага го накара да стане делови.

„Нищо не мога да направя. Тя е в по-изгодно положение. Ще трябва да се споразумеем!“

С тези мисли той се отърси от омразата и от недоверието, сякаш ги пъхна в джоба си. При неговия характер това никак не беше трудно. Облекчен, той седна срещу старата жена и тя му кимна утвърдително.

— Замислила съм много хубави неща за вас — рече кралицата.

Анри чакаше и тя продължи:

— Сега ние сме приятели и аз открито мога да ви кажа защо искам да ви дам дъщеря си. Правя го заради херцог Гиз, който може да стане опасен за моя дом. Той беше ваш съученик и приятел: вие сигурно знаете, че междувременно Анри Гиз прави всичко възможно да спечели любовта на парижани? Той се представя за по-голям християнин, отколкото съм аз, а в края на краищата аз наистина защищавам светата църква!

При тези думи непроницаемият й поглед леко проблесна: тогава Анри забрави, че напразно се бе старал да прозре в душата й, и се разсмя мълчаливо заедно с нея, защото тя поне бе признала неверието си в бога, и това му хареса. Презрението му към лицемерния фанатизъм го сближи с Катерина Медичи. Впрочем тя веднага отново стана сериозна.

— По този начин обаче той си осигури помощта на папата и Испания. Този малък лотарингец би могъл да вдигне голяма войска срещу мен с техните пари. Нещо повече, ако продължава така, той може да вдигне на бунт цял Париж. И още нещо, може да плаща на убийци. Какво ще постигне в края на краищата? Ще постигне Франция да се превърне в испанска провинция!

Тя не мислеше за това, че случайният й събеседник беше един незначителен млад човек. Мадам Катерина се бе отдала на най-любимото си удоволствие — да се надвесва мислено над бездната.

— Аз също — продължи тя тихо — бих могла да удовлетворя испанския крал. Той ми се сърди, задето щадя своите протестантски поданици.

После тя дълго се замисли: през това време затворените й устни се движеха. Това повече, отколкото думите й накара Анри да стане още по-внимателен. Да плаща на убийци — така беше казала. Но тя също можеше да плаща! Само че не й беше необходимо, тъй като нейната малка тлъста ръчичка така добре умееше да смесва едно особено питие. Загледа я остро, не за дълго, защото тя забеляза погледа му.

— Моите протестанти са ми еднакво скъпи, както всички останали французи — заяви тя отново съвсем спокойно и натъртвайки леко: — Аз съм кралица на Франция!

— Вашият син е кралят — поправи я необмислено той и всъщност само защото си припомни как неговата майка му бе разказвала за изтичащата кръв на краля.

И останалите двама живи братя на Карл Девети бяха белязани да боледуват от същата болест, а най-големият от тях бе вече умрял от това.

„Коя наистина — помисли си Анри — е тази самотна стара жена, чиито синове така измират? Всъщност и останалите французи са й еднакво безразлични, както сме й безразлични и ние, протестантите.“

Гласно той каза:

— Мадам, какъв красив дворец е вашият Лувър! И всичко, което му придава блясък и красота, идва от вашата родина. Архитектурата му е италианска, „както и смесването на отровите“ — му се искаше да прибави.

Тя повдигна рамене, защото от двете изкуства, за които мислеше той, първото й беше чуждо. Освен това тя съвсем не обичаше някогашната си родина Флоренция, защото бе живяла нещастна там на млади години и я бяха изгонили оттам. Мадам Катерина представляваше единствено себе си, такава, каквато беше, и в това именно се състоеше и силата й, докато можеше да издържа на напора на живота.

Сега тя изгледа недоверчиво младия човек.

— Вие споменахте за краля. Нима се видяхте с него, преди да се видите с мене?

Той бързо поклати отрицателно глава. Тя още повече понижи глас: каквото щеше да му каже сега, не биваше да бъде чуто от стражите-швейцарци, макар че те не можеха да го разберат.

— Понякога кралят не е с всичкия си — промълви непроницаемата стара жена. — Аз никому не казвам това, но той има нервни пристъпи и тогава започва да брътви за убийства, за някакви масови убийства. Той е болнав — допълни тя настойчиво.

Анри само си помисли, че влиза в хубаво семейство, но това съвсем не беше ново за него. Майката на синовете, чиято кръв изтичаше, отново се успокои.

— Останалите ми двама сина са свестни момчета, особено Д’Анжу. Станете приятели с него, мое мило дете! И преди всичко бъдете винаги заедно с нас срещу Лотарингите. Вие ще предвождате нашата войска, защото можете да го сторите, и ще бъдете не по-малко полезен от своя баща. Затова и ще ви дам дъщеря си за жена. И във връзка с нея обаче ви съветвам да се пазите от херцог Гиз: жените го смятат за хубавец.

Анри си помисли:

„И спят с него. Да не се заблуждаваме, мадам. Ние се познаваме с вас и аз много добре знам каква девойка взимам за жена. Само моята мила майка не го знаеше!“ — му напомни нежното му синовно сърце.

После той каза предизвикателно:

— Нали именно затова сте отпратили херцог Гиз оттук, преди аз да дойда, мадам.

Старата жена рече още по-спокойно:

— За вашата сватба той ще бъде отново тук. Понякога е за предпочитане една млада девойка да не бъде твърде близо до любимия мъж. За сметка на това една възрастна жена като мен трябва винаги да следи какво става наоколо й. Аз искам да имам под ръка край себе си в Лувър всички свои врагове! — В това число влизаше и той самият, беше съвсем ясно.

Недвусмислеността на нейните думи можеше да го засегне, макар че той бе започнал твърде рано да се съмнява в добротата на човешката природа. И все пак тя твърде жестоко разголваше действителността. От друга страна, надделя чувството на доверие, което постепенно бе започнало да го обзема, докато тя говореше. Когато предложат на един осемнадесетгодишен младеж такова ласкателно доверие, той не може току-така да го отблъсне.

„Поне за себе си нямам за какво да се страхувам от тази прословута вещица, а и не е възможно тя да е сипала отровата във водата на майка ми!“ — В този миг той сам би бил готов да изпразни на един дъх чашата, ако бе оставена на масата пред него.

Вместо това мадам Катерина даде знак, стражите веднага отвориха външната врата и на прага се появиха двамата дворяни, които бяха довели Анри дотук. Леко изненадан, той се сбогува и тръгна заедно с тях по коридора.