Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (63)

Един глас

И ето той лежи в леглото си, край което сега не стоят четиридесетина дворяни и не бдят над своя другар; ала мислите му летят стремглаво. Те са неясни, свързани една с друга само като насън, почти не са оформени мисли. Някакъв дълъг низ от незавършени картини или недоизказани фрази, които пробягват на пресекулки пред него, както последната част от шествието, когато Марго бе завила зад ъгъла.

„Но аз съм в ръцете им! Веднага ли отиваме на литургия? Гарваните. Важното сега е човек да не лежи в Лувърския кладенец. Колко лесно, сир, можеше да се случи същото и с вас. Поздрав от адмирала. Той е стъпил с крак върху лицето на мъртвия. Страхувам се, че сега ние можем да очакваме най-страшното. «Господин Дьо Гойон, вие сте жив!» — Но той съвсем не е жив — осъзнава полуспящият; защото вижда пред себе си мъртъвци, и те също го гледат; миг след това обаче те отстъпват мястото си на живите. — Дали съм жив! Елизабет искаше да ни отнеме Кале. Не тя, адмиралът! Tue! Tue! Страшното е, че през тази нощ или се престарахме, или свършихме недостатъчно работата си. Продължавай да се преструваш все така! Стената има изкуствено ехо. Само нашият безумен брат Карл трябва да умре. Аз мразя Д’Анжу. Искаш ли, Навара, да чакаш безсилен?… Искаш ли? Да бягаме! Искаш ли?“

Последното бе изречено вече не в безсъзнание и сега бе повторено, малко по-ясно, отколкото можеше да го долови един спящ. Щом започна да си дава сметка за това, той отвори очи и стисна здраво устни. Въпреки това чу отново същия глас:

— Искаш ли? Искаш ли? Да бягаме!

Под образа на Богородицата, която бе изправена в един ъгъл, плуваше в мазнина малък фитил. От слабата и мъждукаща светлина образът се движеше — не говореше ли той? Един нещастник, който нито може да разбере, нито да прецени степента на своето нещастие, но гласът продължава да говори вътре в спящия: за него дори образът на Богородицата можеше да приказва на глас. Но се оказа, че се бе излъгал. Изпод леглото му се подаде глава, главата на женското джудже; тя сигурно се бе промъкнала тайно. Той се наведе от леглото, за да натисне отново главата надолу с ръка. Тогава главата каза:

— Събудете се, сир!

Едва тогава Анри се почувствува освободен от преследващия го кошмар.

Бе познал вече гласа и видя лицето на Агрипа.

— Къде беше цялата вечер? — попита той.

— Винаги край вас и винаги скрит от погледите.

— Заради мен ти си бил принуден да се криеш, бедни ми Агрипа.

— Ние сами направихме всичко възможно, за да утежним колкото може повече положението си.

Анри много добре знаеше тази класическа мисъл и я повтори сега с думите на латинския поет. Щом чу това, Агрипа д’Обинйе се въодушеви и поде дълго изречение, но заговори твърде високо за този час и за такова място.

— Нали не искате, сир, да чакате безпомощно, докато яростта на вашите врагове…

— Шт! — каза Анри. — Тук някои стени предават тайно ехо, само че ние не знаем кои. Затова по-добре да си кажем всичко утре сутринта в градината, под открито небе.

— Късно ще бъде тогава — промълви главата, която сега се бе опряла с брадичката си на ръба на леглото. — Преди развиделяване ние трябва да сме напуснали двореца. Сега или никога. Каквото не сторим веднага, няма да ни се удаде по-късно. Днес Лувърският дворец е все още объркан от ужаса на преживяната нощ. До утре вечер те ще се опомнят — и преди всичко ще си спомнят за нас.

Двамата замълчаха като по неизречено съгласие. Анри трябваше да обмисли чутото, а Агрипа беше сигурен: ако той не каже доброволно сега „да“, преди аз да съм разкрил картите си — никога вече няма да може да каже това „да“. Затова главата на ръба на леглото потрепери и се олюля. Най-после каза:

— В беда е по-добре веднага да се рискува!

Този път Анри не позна крилатата фраза или не пожела да я продължи. Вместо това той промълви:

— Те ми надянаха на врата ужасното джудже. И докато аз бягах през празния Лувърски дворец с джуджето на врата, всички изпопадаха от смях.

— Това аз не можах да видя — промълви главата. — Тогава вече се бях скрил под леглото. Но сега оставам с впечатление, че случката с джуджето ви се е харесала. И вие имате желание да преживеете още такива. Затова не желаете да бягаме.

— Внимавай: ехото! — предупреди Анри.

След това мъдрата глава — наистина, не започна ли тя да разговаря със съвсем друг глас? Някакъв необичайно познат глас, само че досега Анри не бе осъзнавал напълно звученето му.

„Та това е моят собствен глас!“ — стана му ясно изведнъж. За пръв път през живота си той се чуваше да разговаря със собствения си глас.

— Нямам желание да чакам безпомощен, докато ликвидират и мене. Затова съм готов да им се подчиня изцяло, докато всички протестанти ме презрат и аз престана да бъда опасност за когото и да било! Ще се откажа от вярата си, ще отида на литургия и ще напиша на папата пълно с разкаяние писмо…

— Поне това недей! — помоли гласът на Анри, помоли, така да се каже, сам себе си.

— Едно писмо, пълно с окаяно смирение, което целият свят ще чете — отвърна собственият му глас. Този артист Агрипа кой знае колко дълго се бе упражнявал, за да може така сполучливо да имитира гласа му.

— Не! — извика Анри непредпазливо, защото думите го изплашиха, сякаш той ги бе произнесъл със собствената си уста. А колко време щеше да мине и той действително щеше да ги произнесе — и още по-страшно: щеше да ги изпълни!

— Внимавай: ехото! — напомни главата и веднага продължи с престорен, силно обезпокоен глас. — Или може би е по-добре веднага да рискувам живота си в бедата? — Последното изрече на латински. — Това са само съвети на поети! — неодобрително възрази веднага гласът сам на себе си. — Братовчеде Франсоа, какво искаш от мен? Нека само ме оставят да живея.

— Нима и това си чул? — попита истинският Анри. — Един вятърничав човек като него — нима искаш да се предам в неговите ръце!

— Затова пък той се предаде в моите — заключи преправеният глас. — И той не е единственият, който иска да бяга заедно с мене и да вдигне страната на крак. Той разправя наляво и надясно, че нищо не е знаел за Вартоломеевата нощ. Останалите мълчат, но това не означава, че и тях не ги е страх. Има ли нужда да съобщавам на ехото всички, които ми предложиха приятелство и подкрепа? Само две имена ще назова, защото техните собственици не заслужават никаква пощада.

— Те са… — Анри задъхано принуди собствения си глас да продължи.

— Те са — каза гласът — господата Дьо Нансе и Дьо Косен. Те се страхуват, че кралицата-майка ще заповяда да ги убият, защото убийците често унищожават впоследствие оръдията си. Аз мога да подкупя двамата негодници, всичко е само въпрос на пари.

— Spem pretio non emo — аз не си купувам надеждата с пари! — отвърна истинският Анри; но и имитиращият го глас вече имаше готов класически отговор:

— Истината трябва да бъде проста и естествена. — И той добави: — Най-ясният език за подобни хора е езикът на жълтиците, които звънят една о друга. Аз не стоях със скръстени ръце през това време и събрах нужната сума. Тя ще ми бъде предадена, преди още да се развидели, на моста пред външната порта. Тогава портата ще се разтвори широко и те ще ме пуснат да изляза. Те дори ще дойдат заедно с мен и още много други ще се присъединят към нас. Аз ще бъда силен и никой няма да може да ме спре!

А истинският Анри почувствува:

„Аз не си купувам надеждата с пари.“ — Но той разбра също така: твърде много неща са предприети и подготвени вече, твърде много хора са посветени. Затова каза „да“ и „съгласен съм“, като се постара думите му да не прозвучат несигурно и да не проличи, че се бе поколебал.