Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (68)

Смъртта и дойката

През следващия месец Карл Девети щеше да навърши двадесет и четири години; но на този тридесет и първи май 1574 година той бе на легло и трябваше да умре. Това стана във Венсен.

Всички бяха вече уведомени и затова дворецът тръпнеше от тревога, която често преминаваше в шумна глъчка. Сподвижниците на полския крал твърдяха, че той ще успее да се върне навреме тук, в страната, за да накаже всички предатели; а те наричаха така поддръжниците на Двуносия. Оттук повишените гласове и дрънченето на оръжие — но то не беше всичко. Изпод сводестите порти се разнасяха високи заповеди, всички изходи бяха завардени и особено силно отекваха тежките стъпки на стражите пред двете врати, които мадам Катерина бе заповядала да се охраняват най-строго. Зад тях бяха затворени нейният син Д’Алансон и „кралчето“ — които добре правеха, дето не излизаха отвътре, и се оставяха спокойно да ги охраняват. Излезе ли отвътре, нито един от двамата нямаше да стигне далеч. Всеки призив за метеж, който те можеха да отправят към своите приятели, щеше в същия миг да ги подхвърли на опасност. Днес тук управляваше смъртта, защото кралят умираше. Майка му все пак бе успяла да го домъкне до Венсен. Този дворец по-добре можеше да се наблюдава от Лувърския. Нито народът, на който много не можеше да се разчита, нито враговете на нейния любим син Д’Анжу можеха да й попречат тук, щом тя решеше да го провъзгласи за крал. Крал! — вече третият й син. Днес умираше вторият, идваше ред на третия и тя имаше още един в запас. Ако те и двамата поживееха още малко, мадам Катерина щеше и занапред да ги освобождава от грижите за управлението на страната и щеше да си остане тази, която бе — завинаги, както тя си мислеше. Защото за дейните натури всичко е настояще; бъдеще и минало се сливат в едно. Ето Карл Девети например, все едно че никога не бе живял, тъй като трябваше да умре. Майка му беше последният човек, който имаше намерение да се погрижи за него. Той лежеше съвсем сам.

Лекарят си беше отишъл, след като бе увил умиращия в чаршафи, напоени с балсам за спиране на кървенето. Карл бе разбрал обаче, че лекарят не хранеше ни най-малката надежда да спре изтичането на кръвта. Само искаше да пощади болния да не вижда как по кожата му навред се образуваха червени петна кръв — пък и освен това той не биваше да вдишва миризмата на тялото си. Уханието на балсама пропъждаше миризмата на кръв — но само за известно време, мислеше си Карл, и дори докато превръзката му беше още съвсем прясна, той душеше с ноздри и от ума му не можеше вече да излезе мисълта как ужасно мирише последният му час. А някога той беше здрав млад човек. Бе запазил за смъртта всичките си сили, които животът не искаше да приеме повече от него: силата на познанието, силата на присъствието на духа.

Карл си мислеше:

„Амброаз Паре, моят лекар, бе превързал на времето адмирала. Лекарят щеше да загине заедно с адмирала, ако не бе избягал през покрива. И други биха могли да избягат през покрива! Аз знам, всичко знам; и в никакъв случай нямаше да знам толкова много, ако адмиралът не бе убит по моя вина. Знам защо навън се вдига такава глъчка. Защо ме докараха тук с толкова много болки. Защо лежа сам и никой вече не се интересува от мене.“

— Аз трябва да умра — каза той гласно.

— Така е, сир — отвърна дойката му.

Тя седеше на една ракла и плетеше. Когато питомецът й отвори очи и заговори, тя се изправи и избърса лицето му. Но скри от него марлята да не я види.

— Добре е, дойко, че ти поне не говориш като лекаря и не се опитваш да ме мамиш. Аз знам и съм готов: защото нищо друго не ми остава. Не искам да бъда като други, които в последния миг скачат от леглото, започват да викат и се мъчат да избягат. Та накъде ли, пък и за какво? Макар че сигурно бих събрал достатъчно сили да стана и да изненадам целия двор и майка си с моите бели чаршафи и с кървящото си чело и да накарам всички да се разбягат от ужас.

— Ти си кралят! — напомни му тя радостна, изпълнена с неразумна надежда.

Защото единствено тя не се бе отрекла от него. В продължение на двадесет и четири години без един месец тя бе живяла благодарение на него като уважавана личност. Бе успяла да си купи достатъчно земя и си бе подсигурила бъдещето до края на живота си; а беше едва четиридесетгодишна, хубава яка жена.

„Но твоят крал няма да умре без ти, дойко, да го съпроводиш донякъде по пътя му към вечния мрак. Да, неговите последни движения и прощални думи се сливат с първите му движения и с първия плач. Тогава ти го държеше върху бедрата си, които гордо се изпъваха, и го притискаше до напращялата си гръд. По същия начин, дойко, ти смяташ да го понесеш и в последния му час.“

Да не вика и да не бяга, така бе решил той, а вместо това пъшкаше, стенеше и даде воля на страха си. Пак му се привиждаха духове, сега дори посред бял ден, и той чуваше диви гласове, които не бяха гласове на живи хора.

— О, дойко! Колко много кръв, колко много хора бяха убити! Аз имах лоши съветници! Нека бог ми прости и се смили над мене!

— Кралю! Ти мразеше ли нас, протестантите? Не, защото ти всмука нашата вяра заедно с моето мляко. Сир, нека всичката кръв на убитите падне върху онези, които ги мразеха. Ти беше едно невинно дете и теб бог няма да те упрекне в нищо.

— Виждаш ли какво направиха от твоето невинно дете — отвърна жално той. — Можеш ли да разбереш нещо? Та нали нищо от онова, което съм сторил всъщност, не бе направено от мен и аз не мога да взема сега със себе си нищо от онова, което е било. И ако бог ме попита за Вартоломеевата нощ, аз ще му отвърна безпомощно: „Господи! Аз сигурно съм я проспал.“

Гласът му заглъхна до шепот, болният се унесе. Дойката избърса с нова кърпа лицето му и после я разтвори. Лицето му се бе отпечатало кърваво върху нея.

Тъй като дишането му беше шумно и тежко, тя извади възглавницата изпод главата му и той остана да лежи проснат по дължина и тогава тя направи нещо, което той не биваше да види, както не биваше да види кървавата марля: взе му мярката. С най-голяма точност тя премери тялото на своя крал, когото по задължение и право щеше сама да положи в ковчега, както в началото на живота му го бе положила в люлката. Да стори второто, за нея не бе по-трудно от първото: беше яка жена. Освен това сега той отново съвсем бе олекнал. Тя дълго време го бе гледала как непрекъснато придава на ръст и на тегло. Понякога той се изчервяваше силно, движенията му бяха резки, а гласът му кънтеше. И сега, когато отново бе станал слаб и блед и скоро съвсем щеше да стихне, тя пак стоеше и го гледаше. Между началото и края на жизнения си път той бе пролял кръвта на много хора, а неговата собствена бе изтекла бавно от тялото му. Тя почувствува: и едното, и другото не можеше да се предотврати по неведоми причини. Остава само едно:

„Аз, неговата дойка, ще го положа в ковчега.“

Тя приемаше всичко така, както беше, и очите й останаха сухи.

Вечерта вече се бе спуснала, вечерта на Петдесетница: тогава Карл се събуди. Дойката разбра това само по дишането му. Запали лампата и видя, че той бе престанал да кърви. За сметка на това сега се чувствуваше съвсем отслабнал и направи усилие, за да повдигне леко ръката си и да й покаже какво иска. Тя не можа да го разбере, макар че го постави да седне и допря ухото си до устните му.

— Навара — едва прошепна той, или по-скоро тя се досети.

Жената изтича да предаде заповедта на краля през вратата, стражите я препредадоха и някой изтича да я изпълни. Но не при Анри изтича офицерът, а, разбира се, при мадам Катерина. Така тя бе първата, която пристигна при умиращия си син. Дойката бе измила лицето му; то изглеждаше бяло като камък и неизказано непристъпно за натрапчивостта на живите. Мадам Катерина, с топлокръвната природа на убийца, се натъкна тук на нещо чуждо ней, дори зловещо.

„Те не умират така. Толкова благородно! Аз не познавам такава смърт. Този сякаш не е излязъл от моята утроба! Добре че очакват и друг човек.“

През това време Анри Навара вървеше, тръпнещ от страх — през сводести тесни коридори, пълни с въоръжена стража. Потрепери от студ при вида на толкова много извадено желязо, аркебузи, алебарди и пики. Той видя смъртта също като Карл — но при това неговата кръв течеше в жилите му и краката му можеха бързо да го отнесат далеч от тук. И той се спря и бе готов да се върне. Но все пак отиде до стаята, влезе вътре и падна на колене. От вратата до леглото Анри стигна на колене. Тук той долови онова, което Карл едва му зашепна:

— Братко мой, сега вие ме загубвате, но сам вие отдавна вече нямаше да сте жив. Единствено аз успях да отклоня другите от намеренията им. Затова занапред вие ще трябва да се грижите за моята жена и моето дете. Занапред — повтори той и колкото и тихо да го каза, думата отекна в стаята.

„Той знае, че аз трябва да стана крал на Франция! Който умира, вижда в бъдещето.“

Така е, затова и мадам Катерина се смути силно. Вярно, че хороскопите и металните изпарения опровергаха думите на умиращия. Но въпреки всичко подобни думи могат да бъдат съдбоносни и затова: внимание! Карл се бори със смъртта, за да успее да каже още нещо на Анри. Иска да изрече някакво предупреждение, вижда се колко много се напряга.

— Не се доверявай на моя… — започна той, но тя в същия миг го прекъсна:

— Замълчи!

И тъй като сега силите окончателно го напуснаха, Карл падна върху възглавниците и не можа да се разбере от кого трябваше Анри да се страхува повече — от Д’Анжу, който го мразеше, или от Д’Алансон, неговият собствен несигурен съмишленик. И той реши да се пази и от двамата.

Когато се убеди, че Карл няма да проговори повече, мадам Катерина напусна стаята на умиращия. Анри остана там, все така на колене, докато започна агонията.

Накрая при своя питомец остана отново само дойката. Приведена над него, тя следеше въздишките му — не от състрадание към този човек, който не можеше повече да страда, а просто за да не пропусне последното му дихание. Тя много добре знаеше: в този гаснещ дух сега се мяркаха само най-първите мигове, отдавна забравени, неизвестни никому другиму, освен на тях двамата. Те изплуваха едновременно и пред нея, и застанала край заспиващия вечния си сън, тя се върна към най-първите му дни. Само кратките му въздишки раздвижваха устните; въпреки това тя разбра думата „гора“; после долови още „нощ“ и „уморен“. Детето се бе загубило в гората на Фонтенбло, и сега се страхува от мрака. Това се бе случило някога в детството му и сега, в сетния му миг, то го преживява отново. Тя продължава мисълта му, тананикайки тихо. Монотонно повтаряните думи се подреждат една след друга и тя тананика тихичко:

Нощта се спуска, чедо,

нахлува мрак и студ,

лесът се гърчи, гледай,

комай под вихър лют.

Припява го дълго и сама се приспива.

Ти мъничко си, пътя…

После разбра със сърцето си: нещо се случи.

… не ще намериш вън…

Бог й е свидетел, това беше последната, неговата последна въздишка. Тя веднага се изправя и докато затваря очите му, казва високо:

И аз ще те закътам

тук в ковчега за сън.