Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (73)

Какво представлява омразата

Но който чака дълго, доживява най-силните му прежни чувства да се променят, да се раздвоят и да престанат да бъдат целенасочени. Ето например приятелството с Гиз. Анри се бе сближил с него от омраза: трябваше да го опознае отблизо, защото това е необходимо за омразата. Но опознаеш ли врага си по-добре, тогава пък се явява опасността той да ти се стори приемлив. Нещо повече дори: врагът по-силно ни привлича, защото ние го приемаме такъв, какъвто е.

Двамата играеха на топка, „на дълга топка“, най-трудната игра, и все пак те двамата бяха противници — Навара и Гиз; останалите трябваше да гледат и онова, което виждаха, често биваше твърде неприятно. Те гледаха как много по-дребният Навара подскачаше от едно място на друго, а едрият Гиз очакваше широко разкрачен като Голиат ударите на топката му; но това не беше още нищо. Веднъж топката падна зад живия плет.

— Навара, ти си по-дребен — подвикна Гиз. — Пъхни се под плета и донеси топката!

Вместо да пропълзи, Анри прескочи от място плета, с което предизвика възхищението на зрителите. На връщане обаче той се мушна отдолу и удари, сякаш случайно, дългата топка о площадката и коженият снаряд отскочи върху гърдите на Лотарингеца. Гиз се олюля видимо и веднага извика:

— Ти искаше да ме улучиш в челото и тогава аз щях да бъда повален. Само че не можеш да стигнеш толкова нависоко, малкия ми. Върви донеси вино да полеем уплахата!

Разбира се, друг изтича за вино, но поводът бе достатъчен същия този ден Д’Алансон и Д’Елбьоф да извикат Гиз настрана. Те му обърнаха сериозно внимание, че тук Наварският крал действително е пленник и засега няма голямо значение в двора, но всички, които бяха присъствували на сцената, а между тях имаше и прости хора от народа, можеха да видят в негово лице обиден кралския дом. Гиз отвърна:

— Какво искате от мене? Този хлапак не се обижда от нищо, той се е лепнал за мене като лепка. Влачи се подире ми във всички църкви. Скоро ще стане по̀ католик от мене самия.

Те разказаха това на Анри и той премълча мислите си.

„Този тщеславен Голиат — мина му през ума — не подозира нищо за моята уговорка с мадам Катерина. Той си въобразява, че всеки ще приема само от добрата им страна неумелите му интриги с всички тия попове и с испанците. Но той не знае кой съм аз. Аз съм негов приятел. Никой не може да си позволи повече от един приятел.“

При следващата им игра на топка той действително успя да улучи Гиз в челото и то се поду, а херцогът усети, че му прилошава. Анри се престори, че много съжалява.

— Аз наистина не исках да ти пораснат рога. Защото единствено херцогинята има право да ти ги слага.

Присъствуващите посрещнаха думите му с буен смях и започнаха да изброяват помежду си на по-висок глас, отколкото позволяваше благоприличието, имената на любовниците на херцогиня Гиз. Тази млада дама много бързо бе изучила основно нравите на кралския двор. Лотарингецът, който лежеше на тревата и охлаждаше челото си, чу всичко. Той стенеше повече от ярост, отколкото от болка, и реши начаса да накаже невярната си жена.

По-късно той каза на Навара:

— Всъщност ти само ме наведе на мисълта, че трябва да внимавам, а това никой друг не би си позволил да стори. Аз виждам, че мога да ти се доверя. Ела с мен на проповедта на отец Буше.

Още същия ден те се отправиха на коне към църквата; херцог Гиз бе заобиколен както обикновено от многочислена свита, докато Навара яздеше сам. Той все още не познаваше добре Париж и затова името на църквата не му говореше нищо. Навсякъде, откъдето минаваха, народът си предаваше от уста на уста едно и също: „Кралят на Париж! Да живее!“ Те поздравяваха този свой крал с вдигната десница. Жените подражаваха на мъжете, само че често забравяха и издигаха и двете си ръце едновременно към русия герой на своите сънища. А той озаряваше като слънце от коня си надолу праведните и грешните, надменен и самоуверен. Така стигнаха в църквата и когато най-после оръжието на военните престана да дрънчи, отец Буше се възкачи на амвона.

Отецът беше оратор от нов тип. Той се разпени още на първата дума и грубият му глас премина в женски крясък. Той проповядваше ненавист срещу умерените. Не само протестантите трябваше да бъдат възненавидени и унищожени. В една бъдеща нощ на дългите ножове и на търкалящите се глави Буше искаше да се приключат всички сметки главно с умерените, дори те да се наричаха католици. Според него главното зло и в двете религии бяха отстъпчивите, които приемаха да се установи разбирателство между двете вери и искаха мир за страната. А тя нямало да го получи и Буше твърдеше разярен, че дори и да го получи, не би могла да издържи на него, защото той бил несъвместим с нейната чест. С това срамният мир и наложеният отгоре договор за споразумение с еретиците бе окончателно унищожен. Земята и кръвта зовели високо към насилие, насилие и пак насилие, за решително очистение от всичко, което им е чуждо, от гнилото благонравие и разлагащата свобода.

Натъпканите чак зад амвона и в най-отдалечените кътчета на църквата хора потвърдиха с диво ръмжене, че не са склонни да търпят нито благонравието, нито наложената им свобода. Хората бяха готови да смачкат под краката си стоящите пред тях, за да си проправят път към амвона и да видят отблизо оратора. Но там виждаха само разтворената му паст, защото Буше имаше дребна разкривена фигура и едва се подаваше над парапета. Затова пък слюнката му хвърчеше далеко напред. Говорът му лесно се превръщаше в кучешки лай и човешкото в него едва ли имаше нещо общо с познатите тук думи: той напомняше някаква чужда заучена реч. На няколко пъти слушателите очакваха, че отецът ей сега ще получи епилептичен припадък и се оглеждаха за църковните прислужници. Тогава Буше затваряше челюсти, усмихваше се наоколо си с пленителна невинност и спечелваше сърцата. После, набрал нови сили, той отново залайваше и пак затваряше муцуна и поглеждаше така, сякаш търсеше сред множеството онези, които не споделяха неговите мисли, за да ги изяде.

Свобода на съвестта? Опазил ни бог! Но също така никакви данъци повече, никакви наеми, изобщо стига с тия налози — нито народът, а още по-малко духовниците не биваше да плащат занапред нищо. В това се състоеше техният съюз. Духовенството, разбира се, щеше да запази държавните си заплати, а народът от своя страна имаше право да граби домовете и дворците на всички хугеноти, на всички умерени, а последните направо трябваше да бъдат избивани. Отец Буше насърчаваше своите слушатели да не се спират пред големите господа, дори не и пред най-големите — и той съвсем недвусмислено намекна и за краля, този потаен протестант, умерен и изменник. Описа им с богатото си въображение богатствата на Лувърския дворец и така горещо очакваната кървава баня. После без никакъв преход ги хвърли от сладостното опиянение в страшния ужас, че ще бъдат подложени на гонения. Над народа и цялата нация виснела най-голяма опасност да ги предадат във властта на тайните сили, които били дали клетва, че ще ги унищожат. След това той поде кратка пламенна молитва, породена от надвисналата беда. А множеството слушаше и повтаряше на глас молитвените слова. Над всички сякаш се издигаха някакви незрими пари, в които се изливаха едно подир друго изпаренията на тяхната жажда за мъст, страхът, мечтите и омразата им.

Анри вдъхваше тези изпарения. По-скоро сетивата, отколкото разумът му подсказваха, че тук се върши нещо нечестиво. Инак той беше готов да се зарази от тяхната омраза. Да се срине със земята Лувърският дворец, да се ограбят богатствата му и да се избият всички — мъжете, дамите, стражите, заедно с прислугата: той самият също бе мечтал за това по времето, когато искаше само да избяга оттам и после да се върне обратно заедно с чуждоземните ландскнехти. Но оттогава бяха минали много години и той го бе забравил. Тук, в църквата, това чувство отново се появи. И той отново си даде сметка, че унизеният и оскърбеният е готов да отмъщава докрай.

„А аз имам най-голямо право от всички тук. Те убиха майка ми, после господин адмирала, а после всичките ми приятели, осемдесет души дворяни, учителя ми, последния пратеник на кралицата, моята майка. Останалите живи са опозорени, аз самият съм жалък пленник, изложен на постоянна опасност и на ежедневни подигравки. Много добре знам всичко това. Отмъщението ми бе решено; но аз непрекъснато го отлагах, за да го обмисля по-добре. Така времето минава и омразата също минава.

Не, тя не отминава, а става съмнителна. Аз живея заедно с тях, ние играем на топка, спим с едни и същи жени. Мадам Катерина ми предложи да сключим съюз; нима тя наистина е могла да отрови майка ми? По време на Вартоломеевата нощ Д’Анжу щеше да убие и мене, а сега като крал ме защищава. Гиз стана мой добър приятел; просто е невероятно, че е могъл да стъпи върху лицето на господин адмирала, когато той е бил вече мъртъв. И все пак е така. Те са го сторили, това е самата истина. Истина е също така, че аз познавам тях, а те мене — не. Не искам да отричам, че това ме кара да ги обичам — да ги обичам донякъде. Човек може да се наслаждава и на общуването с враговете си, както с любима. Аз трябва да се пазя от тях и затова да поддържам близки отношения с всички!“

Така той търсеше да се оправдае, да оправдае колебанието си, снизходителността си и по този начин да се отдалечи от народа, когото Буше призоваваше към необуздано задоволяване на инстинктите му. Впрочем Буше още не бе приключил пламенната си молитва, когато Анри вече бе успял да се справи почти с всичко, което бе минало през това време през ума му. Животът е кратък, изкуството е вечно. Мислите също бързат, кога обаче узрява правилното решение за действие?

Буше обясняваше на слушателите си, че наистина цялата държавна система е престъпна, но ето — бог им е изпратил водач. Ето го там! И тогава всички коленичиха, особено заподозрените като умерени. А Гиз гледаше дръзко над всички и право нагоре, сякаш търсеше да срещне погледа на самия бог — в сребърни доспехи, готов ей сега да се хвърли в бой за властта, и въоръжената му свита раздрънча оръжие. Разбира се, че кралицата-майка бе изпратила и тук своите шпиони и сега те сигурно бързаха към нея и преувеличаваха страшната заплаха, която Лотарингецът представляваше за нея. А всъщност, ако човек общува отблизо с него, ще знае, че той е само един суетен главорез и Голиат, и на всичкото отгоре рогоносец. Човек трябва да бъде приятел с Гиз, тогава би могъл да го оцени правилно и дори да изпита симпатия към него.

„Нима аз го мразя? Да, разбира се. Но какво представлява омразата?“

После стана така, че след свършване на проповедта алебардистите изтикаха простия народ вън от църквата; вътре останаха само почтените и влиятелните, общинските съветници на Париж, най-богатите му граждани, най-обичаните от народа свещеници, воглаве с господин архиепископа. Сега той потвърди пред всички, че от устата на Буше се е излял гневът на небето. Нравите в кралския двор направо надминавали всички граници — и архиепископът описа едно безсрамно публично представление, което кралят бил уредил в Лувърския дворец за своите момченца за забавление; а в същото време жените-християнки били принудени да гледат какво се върши пред очите им. Съобщението предизвика всеобщ ропот. Под закрилата на надигналия се шум обаче някой каза близо зад Анри, който стоеше доста назад:

— А архиепископът спи със собствената си сестра!

Анри не можа да се въздържи и се разсмя не над самия факт, а над цялата тази комедия.

Впрочем тя скоро взе сериозен обрат, защото сега един от най-влиятелните граждани на Париж, председателят на Сметната палата, разкри финансовото състояние на кралството. То беше отчайващо; но тъй като никой не си го бе представял другояче, всеки посрещна думите му с още по-голямо негодуване. Едва когато се съберат на група, хората са способни истински да възнегодуват, и то само за неща, които са им били известни отпреди. Новото по-трудно раздвижва духовете, много по-лесно се говори за неща, за които човек дълго е трябвало да се въздържа да не приказва. Сто хиляди екю годишно стрували на краля неговите кучета, маймуни и папагали; но всичко това било нищо в сравнение с чудовищните разходи, които поглъщало поддържането на неговите любимци. На един от тях дори било възложено да ръководи финансите! Ораторът го заяви гласно и после добави:

— Всичко е разрешено в наши дни, само не да се назовават нещата с истинските им имена!

И тъй като той се бе осмелил да стори именно това, насъбраните в църквата си въобразиха, че представляват много нещо, сякаш тук в този миг бе извършен кой знае какъв обрат и в центъра на събитията стои всеки от присъствуващите.

Председателят на Сметната палата изброи още много прахосани милиони и започна да се оплаква от високите данъци, от неправилното им разпределение и от продажността на всички ония, които ги събираха, начело с кралския любимец господин О, просто О. За сметка на това ораторът пропусна да назове имената на мнозина други, макар че те също имаха право да събират определен вид данъци и изстискваха всички жизнени сокове от народа. Сред тях имаше и членове на дома Гиз, а споменаването на техните имена щеше да бъде безкрайно неподходящо с оглед на онова, което трябваше да последва сега. Защото в този миг в църквата внесоха големи кесии, от които започнаха да изтичат златни испански монети и не преставаха да изтичат. Главният отговорник разпредели златото според заповедите на херцог Гиз между първенците, поповете, влиятелните граждани, чиновниците и военните. Срещу това всеки записа името си на един лист, а най-отгоре стоеше името на Лотарингеца, и подписвайки се, всеки извикваше думата „свобода“.

Така бе основана Лигата. След като се изпразниха кесиите с испански пистоли, бе сключен съюз, чиято крайна цел бе цялата власт и сила в страната да бъде предадена в ръцете на една партия. По-късно тя наистина успя да я завземе и в продължение на дълги години на ужаси и неуспехи да доведе страната до разорение, да натика краля в най-затънтения ъгъл на кралството и да потъпче всичко човешко с давност за цели поколения. А тук бе сложено началото и докато присъствуващите бързаха да приберат чуждите пари в джобовете си, без да поглеждат къде са сечени те, откъм улицата долитаха викове „Да живее!“ и „Свобода!“.

Измаменият народ поздравяваше с възгласи достойния си водач; а той наистина се смяташе достоен за това, както бяха уверени всичките му привърженици от народа. Какво означава „измама“? Хората никога не биват мамени толкова, колкото твърдят по-късно. Испанското злато видяха само неговите водачи, а народът виждаше русата брада, която го въодушевяваше. Затова пък народът много добре знаеше, че него никак не го засяга свободата на религията, и знаеше също така, че няма да преживее никакво приказно събуждане. Той само искаше да отнеме богатствата на другите, да ги прогони от техните работни места, за да обогати сам себе си. Той иска да вдига шум, да си придава важност и да убива. Така става винаги, щом се събере сбирщина от народ и почтени граждани, за да образуват Лига за потискане на свободата на съвестта. И колкото по-силно крещят „свобода“ — измамените отвън и измамниците вътре, — толкова повече доказват, че и те самите искат да лъжат, щом като тях ги лъжат.

Сред измамниците вътре в църквата с току-що напълнените джобове и с блесналите от жажда за свобода очи имаше и умерени, които бяха сметнали, че е дошло време и те да се присъединят към Лигата. Не липсваха дори и приели новата вяра хугеноти, та нали само за тяхно оправдание присъствуваше тук и Навара. Гиз го бе довел, за да освободи много други от угризения на съвестта. Анри сам разбра това, пък и то му бе изяснено тук. Както преди малко, под прикритието на високото възмущение на присъствуващите срещу кралския двор някои се бяха осмелили да пошушнат, че архиепископът не бил по-добър от тях — същото се случи и сега. Виковете за свобода заглушиха изявленията на хората от народа. Но те все пак заявиха гласно:

— Това злато е сечено в Испания, братовчеде! Испанско злато!

Анри нямаше време да се справи с чувствата си: събитията тук се развиваха много бързо. Преди всичко Гиз се представи от една нова страна — като прелъстител и сърцевед; никой не можеше да предположи толкова много ловкост и бързина у този високомерен Голиат. И то беше именно предимството му! Освен това тук всички облекчаваха задачата му, тъй като се чувстваха поласкани да бъдат в един и същ съюз с този знатен господар. Гиз разпредели задачите; на военните — принудително да вербуват хора за войската на неговата партия, на духовните лица — да подбудят простия народ, на гражданите — да се опълчат срещу държавата и да не плащат каквито и да било данъци. Той им раздаваше знания, заедно с правото да заемат съответните постове, щом те се освободяха след оттеглянето на досегашните управници. След като ги убиеха, както всеки разбра.

И каквото и да извършеха занапред, тези хора нямаше да носят отговорност за своите деяния, защото тук сега се заклеха предварително в сляпо подчинение на своя водач. Веднага след това Гиз приключи тържественото събрание.

— Навара — каза той на тръгване, — сега вече се убеди колко силни сме ние.

— За мое щастие — отвърна Анри. — Да живее кралят на Париж! — извика той заедно с народа, който бе останал през всичкото време да чака навън. Преди да изчезне, той побутна своя приятел Лотарингеца и подражавайки майсторски на мазния глас на почетния гражданин, когото бе чул в църквата, рече:

— Сечено в Испания злато, братовчеде. Испанско злато! — и изчезна.

Вървеше все по-бързо и по-бързо и пазачите му трябваше да тичат подире му. Стигна улица „Австрийска“, мина през моста пред двореца, през сводестата външна порта и прекоси двора на двореца — без да вижда нищо около себе си. Не гледаше откъде минава, кой го дебне по пътя, и видя, че се намира в собствената си стая, дълго след като бе тичал нагоре-надолу из нея. Тогава разбра, че мрази.

„Това, да, това е омразата! Испанско злато — пренесено с мулета през планините, непрекъснато пристигат насам пълните торби. Изсипват пистолите тук в Париж, злато тече — тече безспир и джобовете се пълнят с жълтици, сърцата — с омраза, юмруците — със сила, а устата — с безбожни лъжи. А сега тръгвайте и се превърнете в свирепи зверове, вместо да бъдете кротки и благоразумни! Бийте се заради една религия срещу всяка друга! Аз цял живот съм чувал само това. До днес не съм подозирал къде се крие изворът и основата на всички злодеяния. Испанско злато, прехвърлено през Пиренеите, през моите собствени планини, мога да очертая мислено пътя им във въздуха, ето тук се спуска потокът, а там е моят дом Коарац. Те искат да ми го отнемат, Дон Филип Испански вечно е мислил как да ми отнеме моя Пиренейски склон: аз от своя страна искам и неговия. Искам го, защото това са моите планини и това е моята страна, в която неговите войници не бива да нахлуват и през която не бива да минават неговите торби със злато!“

Толкова за днес. Двадесет и три годишният младеж рядко отива в мислите си докрай и засега омразата му се ограничава от пейзажа на неговата родина. Той мрази всемирния владетел от любов към своя малък роден край Беарн — а сега вече и затова, защото Франция страда. И тя страда като него и то от същия враг.

„Какво са Гиз и Катерина! Двамата се надпреварват да угодничат на всемирния владетел. Той е врагът, него мразя аз. Той ме държи пленник тук, той заплаща войната между отделните партии тук в моята страна, която аз някога ще управлявам.“

И когато по-късно той наистина ще я управлява, както познанията, така и омразата му ужасно ще са се разширили. Той ще иска да освободи не само Франция, но и да бъде най-великият владетел в Европа: и на двете той ще иска да даде мир завинаги, а Австрийският дом ще трябва да падне. Накрая той ще се заеме да прогони омразния дом от цялата останала част на континента и веднъж завинаги да го заключи зад високите стени на Пиренеите. След години това ще бъде най-великият план на стареещия вече Анри и ще бъде разрешаването на всички въпроси за него.

В своя затвор плененият момък мрази Дон Филип, изважда от една ракла портрет, на който се виждат бледи къдрици и безизразно лице. Челото е високо и тясно: момъкът го пробожда с ножа си. После хвърля ножа, захвърля и портрета и чупи ръце.

„Какво представлява омразата? Ние мразим безгранично само онова, което не виждаме.“

Той никога няма да види Филип Испански.