Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (96)

Прощаване с Марго

За Марго настъпваше най-горчивото време и въпреки това тя направи всичко възможно, за да предотврати нещастието, когато усети, че то се приближава. Тя дълго не го забелязваше: беше свикнала да бъде щастлива в Нерак и не си представяше, че някога животът й ще се промени. Тя дори не искаше да повярва, когато Рьобур й донесе, че Анри и Фосьоз действително се били събрали. Та Фосьоз беше „дъщеричката“ за Марго и за Анри, едно плахо младо същество, олицетворение на предаността. Рьобур, напротив, се разяждаше от завист към всяка друга, на която Анри обръщаше внимание; защото тя самата, Рьобур, му се бе харесала в началото, но по-късно се разболя и изпусна благоприятния миг.

Сега тя си отмъщаваше и затова бе откраднала сметките на аптекаря Лалан, за да ги покаже на господарката си. А там бе записано: „За краля, когато бе в стаята на девойките на кралицата, две кутии марципан. След бала — чаши подсладена вода и кутии марципан за девойките на кралицата.“ Това все пак се отнасяше за всички, ала следващото — само за Фосьоз. „За госпожица Фосьоз — един фунт сладкиши — четиридесет су. Пак за нея: бонбони и розово сладко, конфитюр, плодови сокове и марципан“ — само за Фосьоз.

— Та тя ще си развали стомаха — рече Марго със загрижен глас; не биваше да дава възможност на завистливата Рьобур да твърди след това, че била видяла кралицата да ревнува.

Но Рьобур още не бе показала най-страшното. Последната сметка гласеше: „За краля, отнесено в стаята на госпожица Фосьоз — фунт и три четвърти марципан и четири унции плодов сок — две екю и три ливри.“

От тези точни сметки на аптекаря бедната Марго можа да разбере какво всъщност се беше случило. Тя умееше до съвършенство да владее лицето си и затова с нищо не издаде уплахата си пред завистливата Рьобур, а се отнесе с виновната Фосьоз още по-сърдечно и продължаваше да я моли както досега да й прави услуги пред краля.

— Фосьоз, дъщеричке моя, повикай моя любим повелител да дойде при мен! Кажи му, че имам да му съобщя нещо ново за моя брат, краля на Франция. Ти сигурно също искаш да го чуеш. Майка ми ми писа, че брат ми бил сънувал лош сън. Присънили му се разярени зверове, лъвове и тигри го разкъсали и той се събудил целият облян в пот. Тогава заповядал да избият всички зверове в зоологическата му градина. Иди, разкажи това на нашия господар и му кажи, че знам още много нещо.

Марго нарочно каза „нашият господар“ — за да си мисли Фосьоз, че тя нищо не подозира, че не е обидена и че както преди с леко сърце я смята за своя щерка. Фосьоз обаче не се върна този път, а остана при Анри; и тъй като не му бе предала поръчението, този ден той не отиде при Марго. Това беше равносилно на признание от страна на девойката и отсега нататък тя започна да избягва кралицата, стана упорита, дръзка и се стараеше да настрои краля срещу кралицата. Марго от своя страна, не можейки да се освободи от спомена за щастливо прекараните години, които тя не желаеше да свършат, внимаваше да не извърши нещо непоправимо. Надяваше се, че нейният любим повелител ще се насити и на Фосьоз, както на всяка друга. И тя все така се стараеше да го привлича и да го задържа край себе си с новините от Лувър. Той сам получаваше някои сведения от своя приближен Рони, който имаше двама братя във френския двор. Съпрузите се събираха, за да си разменят новини и да ги съпоставят: сега това най-много от всичко ги сближаваше.

— Френският крал налага нови данъци заради своите любимци — започваше единият от двамата.

Другият уверяваше:

— Народът го нарича вече тиран.

После и двамата в надпревара:

— Това няма да продължи дълго така. Любимецът му, който сега се нарича Жоайоз, получи за жена едната сестра на кралицата и като подарък — едно херцогство: дворяните няма да простят това на краля. Народът пък няма да забрави, че по време на сватбата си такъв човек и с такъв произход си позволил да се яви облечен като крал, а народът заплаща всичко с данъците си. Досега във Франция не било виждано такова прахосничество. Организирани били седемнадесет празненства, и все за сметка на данъците; маскаради, турнири, а по Сена плували позлатени кораби с голи езичници — съвсем неподходящо зрелище за народа, на когото трябва да се стараем да му напомняме колкото може по-малко неволите му.

— Нещо повече, трябва да ги облекчим — рече Анри. — Да наточиш чаша вино от бурето, това не е като да проливаш кръвта на хората.

И разглезената принцеса Валоа, известна и възпявана някога заради предизвикателно скъпото си облекло по време на процесиите, сведе скромно чело. Сега всичкото й честолюбие се заключаваше в това, да остане и занапред провинциална владетелка. А за своя любим повелител тя искаше много повече и отдавна вече се бе съгласила с неговото предопределение — само че й се искаше то да не се изпълни твърде скоро. Възможно беше все пак нейният височайш брат, когото тя не обичаше, да получи наследник: тогава нейната династия нямаше да измре. Понякога Марго чувствуваше брат си по-близък, отколкото Анри; и тогава тя разбираше защо кралят обсипва с благодеяния като свои родни деца любимците си, които не бяха нищо друго, освен дребни и вредни авантюристи. Той ги приемаше и ги правеше свои любимци, за да не бъде принуден да остава насаме с разярените хищници, които го измъчваха в сънищата му. Понякога Марго го разбираше: и това се случваше, когато беше сама и размишляваше. Ето сега той бе дал херцогска титла и на брата на този Жоайоз и му бе дал за жена втората сестра на кралицата. Престанал е да изплаща заплатите на войниците си; казвал: „Когато всичките ми деца се изженят, ще се вразумя.“ Марго си мислеше: „Неговите деца!“ Тя дълго въздишаше, загледана в пламъка на свещите, и дори не забелязваше, че лекият ветрец прелиства страниците на разтворената й книга.

Един ден получените новини силно я развълнуваха и тя пожела веднага да се види с Анри, ала той бе излязъл на езда. Вместо него дойде Фосьоз, която изглеждаше зле, беше пребледняла, лицето й се беше издължило и тя нямаше настроение.

„Скоро всичко между него и нея ще се свърши“ — помисли си Марго; ала тя бе победена от желанието да сподели вълнението си, та дори и с девойката, която бе лежала в неговите прегръдки като нея самата.

— Фосьоз! — извика бедната Марго и я прегърна развълнувано: тя вече не бе образована дама, не бе гордата принцеса, а само една търсеща помощ жена. — Фосьоз, смешно е, но същевременно и страшно: те искат да заточат моя брат, френския крал, в манастир, задето бракът му е все още безплоден. А той сам започнал да се облича като монах, свалил всички панделки и пера от себе си, отпратил любимците си и тръгнал с кралицата на поклонение, за да зачене тя и да го дари с наследник. След това целите му крака били покрити с мехури, но кралицата пак си е безплодна. Нима това не е смешно? Да, разбира се, че е смешно да не може да се справи с нещо толкова просто — да зачене. Прави се за посмешище пред целия двор, който започва да обсъжда подигравателно телосложението на кралицата. А те виждат как кралят се прозява от тези безплодни усилия да стане баща и накрая всички започват да се прозяват заедно с него. Весел кралски двор, няма що, ха-ха!

И докато тя направи бегъл опит да се разсмее, ръцете й се плъзнаха по тялото на Фосьоз: така случайно Марго откри онова, което можеше да разбере много по-рано, ако бе желала.

„Тази другата, чуждата, ще има дете от Анри! А не аз, аз не мога да се справя с нещо толкова просто, каквото представлява раждането. В лицето на краля и кралицата аз се подигравам над собствената си участ!“ — И тя продължи да опипва чуждото тяло, докато девойката се разсърди.

— Какво ви прихваща, мадам? — излая Фосьоз. — Ще кажа на краля, че вие посягате върху мене!

— Бъди добра, дъщеричке моя, как бих могла да причиня болка на детето му!

— Мадам, а сега пък ме и обиждате!

Кротката някога девойка се задуши от ярост, шията й посиня.

— Ако той не бе излязъл на езда, щеше веднага да потвърди, че неоснователно ме подозирате! Мадам, аз всекиго ще изоблича в лъжа! Мадам, вие не ме обичате и искате да ме погубите — извика Фосьоз, след като отново можа да си поеме дъх.

А Марго заговори още по-тихо:

— Няма нужда всички да ни чуват. Дъщеричке моя, довери ми се. Аз се отнасям към теб майчински. Ние можем да заминем двете с теб и аз сама ще ти помогна във всичко.

— Мадам, вие искате да заповядате да ме убият! Онова, което си въобразявате, не е вярно!

— Изслушай ме само. Ние ще обясним, че заминаваме заради чумата, защото тя действително е избухнала в една къща недалеч оттук, която принадлежи на краля.

— Кралят! — изкрещя разярената девойка, тъй като чу тропот на копита и избяга от стаята, препъна се и едва не падна.

Марго я задържа да не падне заради неговото дете. Малко след това той сам влезе в стаята й и беше много разсърден на бедната Марго. Не поиска да й повярва, колкото и тя да се мъчеше да му обясни всичко. Той вярваше на малката глупава лъжкиня. Така Марго за първи път разбра, че е щастието й беше свършено. Изгуби самоувереността си, която не й бе изменила през всичкото време на престоя й в Наварския двор. Заедно с надеждата за осигуреното бъдеще я напусна и самообладанието й и тя даде воля на природата си, както някога в Лувърския дворец.

Малко по-късно нейният любим брат Д’Анжу, по-рано Д’Алансон, дойде да води преговори с Анри, а заедно с него пристигна и красивият началник на конюшните му. Щом го видя, този придворен очарова бедната Марго и стана повелител на нейните мисли. Пред брат си тя не се прикриваше. Ако беше мъж и беше грозна като него, тя сигурно също щеше да стане такава като него — вятърничава, и щеше изцяло да пропилее живота си, а не на части.

— Шанвалон е най-красивият мъж от древността до днес! — уверяваше Марго.

— Отсечи му главата! — предложи брат й. — Балсамирай я, украси я със скъпоценни камъни й я влачи със себе си навсякъде: така е най-сигурно, пък и ти вече го знаеш от опит, мила сестро.

— Той е единственото слънце за моята душа! Мое съкровище, мое божество, мой Нарцис!

— Всичко ще му предам точно — обеща брат й и с удоволствие го стори. — И нека това да му е за урок на твоя рогоносец Навара. Той ме опозори пред англичанката, а преди това тя идваше всяка заран лично да ми носи чаша шоколад в стаята. Наричаше ме „моето италианче“ и непрекъснато ме опипваше да види нямам ли скрита гърбица. Ха-ха!

Неговият смях беше същият като на красавицата му сестра — мек като ниските тонове на нежна цигулка. За жалост, приятният тон прозвуча зловещо, тъй като излизаше от едно хилаво тяло.

— Имам чувството, че твърде скоро ще видя отново в Париж една кралица, на която нейният двор смъртно й е омръзнал — рече той по-късно на сбогуване и замина заедно с несравнимия античен красавец, който му служеше като главен надзирател на конюшните.

А Марго замина на минерални бани, съпроводена само от своите момичета и придворни, но не и от Анри. Той заведе Фосьоз на друга баня. Преди това настоятелно я бе помолил двете заедно да отидат на същото място. Надяваше се, че любовта им към него ще ги помири — което заблуждение и двете не можаха да му простят, макар че това е най-обикновената заблуда. Всъщност Анри го допусна, защото се поддаде на състрадателното си сърце, виждайки колко много плачеше напоследък бедната Марго. Сега тя сигурно плачеше, задето Фосьоз, а не тя, щеше да има дете, плачеше над собствената си участ, плачеше, задето бе изгубила щастието си поради своето безплодие — оплакваше буйната си природа, на която отново се бе подчинила. Ала тя лееше сълзи и по своето приключение, по античния красавец; и се утешаваше единствено с мисълта, че поне за тази й мъка бяха виновни нейните собствени чувства, а не унижението, нанесено й от други.

„Да знаеше само! — мислеше нейното измъчено сърце, когато Анри настояваше тя да отиде на същите минерални бани заедно с него и Фосьоз. — Ненавиждам те и обичам само моя Нарцис!“

Ала не беше така: засега Марго все още не мразеше Анри; но когато човек се насилва за нещо, без сам да го осъзнава достатъчно, може накрая то да стане истина. И тъй като Анри трябваше да избере, той реши да отиде със своята любима, вместо с най-добрата си приятелка, и отведе Фосьоз в планината над По — О-Шод се наричаше малкото селище. То бе уединено и трудно достъпно. Преди да стигнат баните, трябваше да минат през едно от най-опасните места в Пиренеите, наричано „Дупката“, и то заедно с една жена в положение като Фосьоз.

Тук прозря тайната и завистницата Рьобур: досега тя все беше мислила, че Фосьоз страда от стомах поради злоупотребата със сладкиши. Ала тя запази за себе си онова, което научи, и се възползуваше от него само за да плаши омразната ней любима на Анри, щом двете останеха заедно. Бедната Марго не можеше и да желае нещо повече от това. Именно по тази причина тя бе изпратила Рьобур да върви заедно с Анри; духът й намираше утешение поне в това единствено отмъщение, докато тя се къпеше сама и изоставена в Банйер. Градчето е разположено на един полегат склон в областта Бигор, а не в хугенотската област Беарн, където Марго се бе заклела, че кракът й няма да стъпи, след като в По я бяха оскърбили, задето бе ходила на литургия.

Бедната Марго, тя изоставяше свитата си и бродеше сама из горите и тъй като носеше за отбрана кинжал със себе си, дълбаеше думи в скалите. Отначало това бе името на нейния изгубен античен красавец, на нейния Нарцис, тя дори рисуваше силуета на прекрасното му тяло до името. При това лееше горчиви сълзи, докато най-после вече сама не виждаше какво върши. И когато отново избърса очи, тя прочете написаните накрая букви и те се съчетаха в името Анри. Бедната Марго се вбеси и изписа до него един кръст. После още по-горчиво заплака.

А през това време в О-Шод всички усърдно се наслаждаваха на природата и на нейната чудодейна сила. Особено жените, които лежаха в топлите извори, бяха сигурни, че след това благополучно ще се освободят от бременност. Освен това тази вода бе целебна за всевъзможни рани и против болки, предизвикани от често нощуване на открито върху студената земя, както и от всички други несгоди на военния живот. Двамата, Фосьоз и Анри, престояваха с часове във водата. Всеки извор бе ограден с беседка от зеленина и всичко бе приготвено за идването на краля, а работниците бяха получили по шест ливри. Под всяка беседка се къпеше някой болен офицер или друг някой посетител и Анри плащаше разноските за всички, за да се разнесе по целия свят славата на минералните извори в Пиренеите. Поети като Дю Барта ги възпяваха в стихове и също получаваха възнаграждение за това. Затова много хора минаваха този път въпреки всичките му опасности. Наварският крал винаги бе заобиколен от големи компании. Сестра му, която управляваше в По страната по време на неговото отсъствие, му изпращаше донесения по бързи куриери на мулета. Освен това други мулета се клатушкаха по стръмните пътеки, натоварени с мехове вино. Оживление и дружна суетня изпълваха високопланинската местност.

А там в подножието Марго живееше в един уютен град — Банйер, с добре поддържани стари терми; още дамите и господата от древни времена се бяха къпали там и бяха пили лечебната вода. Всички най-хубави къщи в града бяха заети от свитата на Наварската кралица; около нея гъмжеше от хора, носеха се благоухания, превъзнасяха я. А през това време тя непрестанно си мислеше колко сили, внимание и търпение пилее нейният любим повелител там горе — и всичко за Фосьоз, която носеше в утробата си неговия син. Безплодната Марго бе изоставена.

„Гледай тези води най-после да те излекуват и теб от безплодието! А дотогава твоят любим и същевременно омразен господар ще бъде при другата, която носи вече детето му в утробата си!“

Когато пиеше от топлия извор или се излягаше във водата, тя имаше чувството, сякаш пие от небитието и лежи в каменна гробница като покойница. Имаше нужда незабавно да чуе шумни весели гласове през отворените врати на отделните бански помещения по продължение на варосания коридор. Искаше да чува стихове и собствения си мелодичен глас. А онова, което чуваше и приемаше всеки ден много по-усърдно, отколкото лечебната вода, бе светата литургия, бе ободряващото слово на свещеника и молитвите да бъде сподобена с рожба.

„Да, то ще се случи: аз го усещам, ниспослана ми е блага вест. Аз ще нося в моята утроба неговия син: тогава той няма да ме отблъсне и няма да прибере Фосьоз. Аз не бива да го мразя. Той трябва да стане крал на Франция и аз да бъда неговата кралица, а дофинът ще бъде роден от мен. Щастието е постигнато, настъпил е вече покоят. Ненапразна беше нашата голяма любов, грехът от кръвопролитието и всички наши общи митарства. Покой, покой и щастие!“

Когато бедната Марго се върна в Нерак, тя твърдо беше уверена, че вече е подготвена. И ето една сутрин нейният любим господар разгърна завесата на балдахина над леглото й: смутен и плах, той я помоли да помогне на Фосьоз. Нека тя му прости, задето досега бе премълчал пред нея онова, което се бе случило. Тогава тя отвърна: каквото и да й се случи от него… и не можа да продължи. Въпреки това тя отиде в стаята на родилката, като преди това отпрати всички, защото Фосьоз бе успяла до последния миг да заблуждава всички — и там Марго, стигнала вече до смирението, помогна на Фосьоз да роди момиченце. Не беше син, опасността бе минала. Фосьоз никога нямаше да я измести. Анри дори се съгласи Марго да отведе бившата му любовница във френския двор, когато тя самата замине за там. Това бе удобен край за Анри и истинско облекчение.

За Марго това беше много повече. Тя замина преди всичко, за да запази достойнството си; защото дори и да не беше сестрата на френския крал, благоволила да окаже внимание на Анри, преди да се научи дори да бъде смирена заради него — тя все пак беше жена. Вярно е, тя ще остане безплодна, не се надява вече да роди син, нито да придобие покой. Тя заминава всъщност, за да не избухне войната между нея и нейния любим господар, докато те са още заедно, и да не ги овладее омразата, докато спят още легло до легло. Отначало тя нямаше никакви други подбуди; но, разбира се, Марго веднага бе използувана за обичайните кроежи да привлече Наварския крал отново във френския двор, сякаш тя по-малко познаваше опасностите на този двор от самия него. Същевременно тя отричаше всичко това и му пишеше в писмата си, че враговете му съвсем били загубили сили, Гиз бил остарял, брат му Майен ужасно бил напълнял. Защо вършеше всичко това бедната Марго?

Тя пишеше:

„Ако бяхте тук, всички щяха да се умилкват около вас. За една седмица щяхте да си намерите много повече приятели, отколкото през целия си живот там на Юг.“ — И тя пишеше това, защото искаше да бъде така и защото се гордееше със своя повелител. То можеше дори да бъде истина или поне едната страна на истината. Другата страна обаче бе, че нейният господар и сега бе все така омразен на Гиз и нейният височайш брат не го обичаше. И след като Карл Девети не бе успял да предотврати Вартоломеевата нощ, на какво можеше да попречи неговият приемник? Той беше слаб човек, неуравновесен, объркан, притеснен и самотен като никой друг крал. Всъщност господата от Лотарингския дом съвсем не бяха такива, каквито ги описваше Марго. Градът гъмжеше от техни конници: те раздаваха служби, повишаваха данъци и се разпореждаха вместо краля. Ако Анри бе дошъл в бърлогата на убийците, която много добре познаваше, може би френският крал все пак щеше да види в негово лице своя спасител, но херцозите Гиз? Навара, единственият, който все още препречваше пътя на техните планове, както те изрично бяха съобщили на испанския крал, какво щяха да сторят те с Навара? Тук вече не убиват собственоръчно, макар че веднага след това щяха да достигнат до трона. Така беше по времето на адмирал Колини. Сега Гиз и неговата Лига можеха да предизвикат, когато им потрябваше, народни вълнения; и в тях, уж случайно, можеше да намери смъртта си Навара.

В Нерак въобще не се съмняваха, че би станало именно така; тайният съвет обсъждаше въпроса, Морне записваше: и когато Анри четеше писмата на бедната Марго, той ги приемаше като предателство, нямаше как — те наистина донякъде бяха предателство. От друга страна обаче, нейно съкровено желание беше повелителят на сърцето й да стане велик владетел. Но тъй като съдбата й бе решена, Марго сама се объркваше и обезценяваше заслугите си, а Анри вече не можеше да разбере това.

На двусмислените й покани той отговори открито с обида. Настоя тя да не отпраща Фосьоз, а да я задържи завинаги при себе си: така той съзнателно прекъсна приятелските отношения. Впрочем той и тогава вече не мислеше за Фосьоз. Междувременно една друга жена го бе ощастливила и увлякла. Този път това не бе някаква лека игра, нито пък някаква страст, тъмна и загадъчна като самата съдба или като кръвта. Когато Анри опозна по-отблизо тази дама от Бордо, много му хареса името, което тя сама си бе избрала — Коризанда, което я превръщаше в някакво изискано създание като героиня от романтична поема. Порази го нейното приказно обкръжение — един шут-джудже, един дълъг мавър, папагали, маймуни и други редки същества, — които я съпровождаха, когато тя отиваше на литургия. Графиня Дьо Грамон беше умна, красноречива и най-главно — богата. Вместо други прелести тя имаше извънредно бяла кожа. Понеже беше приятелка на сестра му още от детинство, Анри я бе виждал и по-рано. И ето сега изведнъж голямата любов, или поне така си въобразяваше. Без съмнение още от първия ден тази жена го бе обичала повече, отколкото той нея. Тя дори и преди бе мечтала тайно да привлече вниманието му и затова именно се движеше сред такова обкръжение. Той се явяваше в сънищата й, откакто Фама зовеше името му, и тя бе решила да стане негова муза. Музата на един голям владетел и воин ще въоръжава за него полкове със собствените си пари и ще го посреща след сражения и победи в разтворените си бели обятия. И най-главното, тя ще го кара да й пише — писмо след писмо, благодарение на нея той ще стане несравним писател. И това ще продължи години наред, докато най-после се задоволи неговото честолюбие. Тогава на цялата тази идилия ще бъде сложен край, защото лицето на музата няма да бъде вече така ослепително бяло, а ще се покрие с червени петна. Като всяка друга жена и тя ще бъде разочарована и огорчена и ще забрави, че е изпълнила мисията, която сама си бе избрала, както и името Коризанда.

А с Марго всичко е съвсем различно. Той не й пише красиви и майсторски писма. Тя е тук, когато и тялото й е тук. Може да се раздели с нея, както с всяка друга; ала нейният образ се е отпечатал върху цялата му младост като някакво вълшебство или проклятие: и едното, и другото са същност на живота му, и това е нещо различно от възвишените музи. Тя няма да въоръжава полкове за своя единствен любим господар, по-скоро сама ще изпраща войски срещу него. Защото тя е безплодната последна издънка на един род и напразно ще търси да го възпре по пътя му към престола. Накрая тя ще се съюзи с Лигата на Гиз и с дявола дори против собствения си дом, само от омраза срещу своя любим повелител. И когато нейният брат, вятърничавият Франсоа, ще бъде вече мъртъв, тя ще започне в безпътицата си да кръстосва страната вместо него, както се държи човек, когато родът му загива; и преследвана от омразата на своя брат — краля, тя ще изчезне най-накрая като самотна жена — няма да може дори да вреди вече, толкова ще бъде самотна, и ще изчезне. Марго!

Тя все още е в Лувър и иска да привлече там и Анри; описвайки му дворцовите празненства. Разбира се, тя знае, че той има нова приятелка: ала не отронва нито дума и си отмъщава. За жалост нейният несравним Нарцис се оженва, но тя скоро го заменя с много други. По време на един голям дворцов бал брат й, кралят, изреди в лицето й имената на всичките й любовници. На другия ден тя е принудена да напусне двореца, опозорена, изоставена, и не само това, а докато пътува на юг, неочаквано офицери на френския крал я спират по пътя и я претърсват като крадла. Но кой язди насреща й и я отвежда в своя дворец и дори се показва заедно с нея на прозореца? Кой е добър с Марго и я прегръща безмълвно, за да знае тя: един човек страда заедно с нея, споделя нейния срам?

Вечерта тя седеше до Анри, който привидно слушаше разговорите на своите придворни: само за да не бъде принуден той самият да говори много, особено с Марго. Гласът й би я издал, виждаше се как тя беззвучно плаче. Но това бяха сълзи на радост, задето той беше добър към нея. В тях се примесваха и сълзи на огорчение заради собственото й безсилие. Той обича, и този път истински! Аз преча на всички, на неговата любима с това смешно име, която ще ме отрови, а с това преча и на него. Какво значение има, че той е добър? Аз вече не съм тук.

И тъкмо в този миг той потърси под масата ръката й и я стисна. Тя най-напред се стресва. Погълната от своите страхове, веднага си помисля: прощаване с Марго! После отново се стресва, ала този път от радост, защото все още не се е стигнало дотам и най-страшното се е отложило. Кръвта бликва в сърцето й; бързо, тайно тя се навежда над ръката му и я целува. После нарочно стои много изправена, не плаче повече, не поглежда към никого — започва предварително да се откъсва оттук, усеща го, иска сама да си извика да се върне, ала връщане няма, Марго! Никога ли вече? Върни се насам, ако можеш! Не можеш? Трябва да избледнееш, трябва да изчезнеш? Марго!