Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Jugend des Königs Henri Quatre, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хайнрих Ман. Младостта на крал Анри ІV
Немска, трето издание
Превод: Цветана Узунова-Калудиева
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художник: Христо Брайков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Коректори: Здравко Попов, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова
ЕКП 07/9536451611/5544-38-85
Издателски №2327
Формат: 60×90/16
Дадена за набор на 20.XII.1984 г.
Излязла от печат на 30.VI.1985 г.
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1985
Печатница „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Погребението
Последният крал от династията Валоа обичаше да танцува, и то самичък, като малко дете, ала с вечно мрачното си лице, което не можеше да промени. Неочаквано му хрумваше да отмести настрана старателно преписания на чисто указ и да свали кожената си пелерина. Бяла копринена жилетка и тесни бедра, една момчешка фигура, не отговаряща на възрастта му — така се движеше той насам и натам пред едно огледало, което слугите нарочно донасяха. Далеч някъде започваше да свири музика, а кралят правеше в своята тиха стая изискани танцови стъпки, описваше фигури и заемаше най-изящни пози. Под сведените си клепки той се следеше в блестящото стъкло, сякаш наблюдаваше чужд човек. Това не беше той. За жалост, той нямаше чувството за себе си, че е весел танцьор, не бе облагодетелствуван от небето да бъде лек и необременен от спомени. Те го следваха на всяка крачка: само желаната фигура в огледалото нямаше никакви спомени — нямаше и глава, защото рамката я отсичаше. Нямаше я главата, която, заобиколена от черни духове, мисли за смъртта.
Брат му Франсоа се бе разболял безнадеждно; кръвта изтичаше от тялото му, както на времето бе изтекла от тялото на другия му брат Карл. Той бе пропилял безсмислено остатъка от жизнените си сили във Фландрия както бе пропилял и другите, и сега лежеше болен и умираше. Кралят беше бездетен и не се надяваше вече да му се роди наследник, защото нищо не бе помогнало — нито баните, на които бе ходила кралицата, нито голямото поклонение, от което и на двамата нозете се бяха покрили с мехури, нито пламенното молитвено шествие на целия кралски двор през църквата „Света Богородица“. Всичко бяха направили; а сега страхът, тревогите и мъките пред неизвестното щяха да останат недоизживени от един човек, който сам крачеше към своя край. И все пак не е лесно отведнъж и завинаги да се примириш със съдбоносното безплодие и с присъдата свише да измре родът ти — поне един Валоа не може да се примири. Двеста години вече властвува неговият род и той ще бъде последният. Само понякога му се струва, че жертвата е вече принесена; без да се самозалъгва и да се заблуждава, той гледа към края и всеки ден се приучва да понася този ужас, докато и той пресекне, и смъртта не може да бъде по-ужасна за един крал, с когото се завършва цяла една епоха и една измираща кралска династия, отколкото за един обикновен човек с всичката му слабост.
И за да преодолее страха, кралят танцуваше сам или часове наред подхвърляше и ловеше една малка топчица в паничка, или премяташе през врата си една синя панделка, на края на която висеше кошница, пълна с малки кученца. Те пълзяха и скимтяха: живееха, живееха вместо него, без той да се помръдва дори. Когато му съобщиха за смъртта на последния му брат, той остана вцепенен като мъртвец; не трепна, не откликна. Нахлулите в стаята му замръзнаха по местата си и им се искаше да го побутнат с пръст.
Сега дворът очакваше от него, че той отново ще почне да се представя за монах, ще пее в хор заедно с всички монаси под блясъка на златните свещници и кадилници, изработени по негови проекти, които той правеше от стремеж да създаде поне нещичко. Не, той нареди церемонията на погребението да стане още по-пищна от сватба. Народът трябваше да участвува в нея, впрочем щеше да я заплати, както плащаше и скъпите и прескъпи сватбени тържества на кралските любимци. Цялото духовенство щеше да вземе участие в траурното шествие, както и същите онези свещеници, които бяха проповядвали от своите амвони против краля. След тях придворни на покойника носеха ковчега, следвани от краля — последен представител на своя измрял род. Всички се учудваха: Валоа се държеше така, сякаш искаше да покаже на всички колко е самотен — и сега, и винаги. Целите улици бяха драпирани с черно, а той вървеше сам след ковчега, без своята безплодна кралица, на разстояние от всички останали, все чужди. Пред него ковчегът на последния му брат беше загърнат в знамената от последните му походи, които бяха доставили доста съмнителна чест на покойния, а някои от тях той бе водил срещу височайшия си брат. Този брат му бе желал смъртта и ето, когато желанието му сега се бе осъществило, кралят вървеше в шествието сам, между ковчега и тия чужди хора.
На първо място сред неговата свита вървяха любимците му Жоайоз и Епернон, той им бе дал херцогски звания и двете сестри на кралицата за жени. Веднага след тях крачеха неговите врагове, които се надяваха против неговата воля да го наследят — двамата братя Гиз.
Те бяха дошли сред по-голямо великолепие от самия крал, свитите им бяха много по-разкошни, по-породисти бяха конете им, които водеха за поводите. Самите те вървяха като въплъщение на власт и могъщество. Междувременно чертите на лицето на херцог Гиз бяха станали сурови. Той не блестеше вече светъл и рус както някога сред народа и почтените граждани — Гиз, приказният герой на техните жени. Впрочем то вече не му беше нужно — нито да съблазнява, нито да дарява. Сега вече той заповядваше. Не търсеше подкрепата нито на гражданите, нито на селяните, а който не желаеше да влезе в Лигата и да се закълне в сляпо подчинение на нейния водач, беше загубен. Изпълнявай трудовата си повинност и носи военната си тегоба! Плащай му данъците си и дни наред не подвивай крак, дори жилите ти да се скъсат, на всички сборища на партията, щом на Гиз му хрумне да свика своите привърженици! Не го ли сториш, ще изгубиш работата и клиентите си, ще излезеш извън закона и за теб ще се погрижат шпионите и предателите, чиято жертва ще станеш. И който по-късно види трупа ти, ще го заобиколи.
Престъпният таен съюз неудържимо се разраства, обхваща с пипалата си цялата държава и изсмуква жизнените й сокове, докато законът направо изглежда безсилен, както този крал под своя балдахин, който изпровожда сега последния си брат до гроба. Днес половината траурно шествие — духовенство, воини и дворът, почетните граждани и народът, — всички говорят само за наследника му и сякаш погребват него самия. Утре неговите собствени любимци ще преминат на страната на Гиз, Лигата приживе ще го прогони от съвета, ще го прогони в едно затънтено местенце, докато дойде някой да го убие. Той много нещо знае предварително — но се принуждава да крачи изправен под сърмения покрив на балдахина и чува онова, което не бива да чуе: как те си разпределят помежду си неговите провинции, домогват се до постове и служби, до финансите и до военната сила. Всъщност той не чува думите им: разстоянието между него и всички останали е твърде голямо — но ги усеща. Целият трепери от предчувствия, подобни на зловещи шумове. Затваря очи и му се привижда, че се лута нощем в гъмжаща от опасности гора. Кой ще го защити?
После той се стряска. Настанала е суматоха. На стъпалата на църквата се е струпала някаква паплач и крещи:
— Валоа, пукни! — Но това не е ново за него.
На тези хора им е поръчано и заплатено и той знае от кого. Намесва се стражата, кресльовците бягат, блъсканица, шествието се олюлява. Балдахинът се огъва, бавно се спуска над краля, който се навежда, подвива едното си коляно, после и другото и накрая дори ляга с чело върху камъните.
Когато се изправя и напълно се опомня, вижда, че тримата Гиз са го оградили, за да го бранят. Те го прикриват пред народа, който вижда само тях и ги поздравява с викове. Лотарингският кардинал показва безсрамно лицето си на престъпник. Вторият, Майен, има много по-тлъсти телеса, отколкото подхожда на коварен човек: това е изпитано и известно. А херцогът — „Какъв велик човек!“ — вика за него хор от наемници. „Да живее!“ — реве неговото тайно сдружение от убийци, и той иска то да обгърне цялата страна. Целият този народ трябва да стане едно тайно сдружение от убийци, това е неговата цел, и той е убеден, че няма вече много пречки. Херцогът — „Какъв велик човек! Да живее!“ — вече не се преструва на великодушен, той е само строг. Мускулите на лицето му са твърдо очертани и говорят за сурова решимост. Той ще подели цялото кралство сред дванадесет от своите висши мерзавци, след като изтика краля в онова последно местенце, а всички низши мерзавци ще могат да грабят и да убиват колкото си щат. Единственото условие за това ще бъде безусловното им подчинение: инак те сами ще намерят края си и вместо да стоят с изпъната стойка, ще изпънат крака. Това е решено, вижте стиснатите челюсти на нашия водач! Да убиваш и да бъдеш убиван — една безкрайна Вартоломеева нощ ще бъде царуването на нашия водач, да живее!
И тъй като те го бяха оградили и не му бяха оставили никакво място, забравеният от всички крал вече не можеше да знае какво става, не можеше повече да усеща и да чува онова, което наближава. Той хвана едно от момчетата на Гиз — херцогът има синове, не е безплоден, не е безплоден, — взе го и го притегли към себе си като свое собствено. Така остана до края на църковния обред, така премина и по пътя до двореца си сред своите убийци и сред убийците на неговата страна, които този път поне все още го бранеха. Процесията непрекъснато се разрастваше, тъй като към нея отвсякъде се присъединяваха техните придворни и наемници. Сега шествието ознаменуваше не скръбта на един Валоа, а възходящата мощ на рода Гиз. Последният Валоа бе прегърнал през рамо едно от техните деца и вървеше в такт с барабаните на техните войски — те биеха за тях, а не за него. Под ширналото се сурово небе на това кралство негов бе само острия и рядък погребален звън на една малка камбана: но и той отекваше все по-далечен и по-далечен.