Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава IX
В ТЪРСЕНЕ НА ПОБЕДАТА

Междувременно Ейлийн навлизаше постепенно в обществото, тъй като, макар да бе ясно, че няма да бъдат приети веднага — те не се и надяваха на това, — бе ясно също така, че не са и съвсем за пренебрегване. Онова, което спомагаше за създаването на приятна задружна работна атмосфера, беше очевидната привързаност на Каупъруд към жена му. Мнозина намираха Ейлийн може би за малко груба или недодялана, но в ръцете на един толкова силен и способен съпруг като Каупъруд тя сигурно щеше да напредне бързо. Така смятаха например мисис Адисън и мисис Рамбо. Маккибън и Лорд бяха на същото мнение. След като Каупъруд я обича, а това явно беше така, той щеше да я наложи в обществото. И Каупъруд наистина я обичаше по свой начин. Никога нямаше да забрави колко прекрасно се е държала с него в онези отминали дни, когато, макар да знаеше отлично обстановката в неговия дом, макар да знаеше, че е женен и има деца и че семейството й сигурно ще е против, тя бе отхвърлила условностите и бе потърсила любовта му. Колко непринудено му се беше отдала. Без дребнави и обидчиви заяждания и пазарлъци. От самото начало той беше „нейният Франк“ и Каупъруд още чувствуваше силно копнежа у нея да му принадлежи, да е негова, който ги бе дарил с онези първи прекрасни, почти невъобразими дни. Тя можеше да се кара с него, да се дразни, да капризничи, да спори, да го подозира и обвинява, че флиртува с други жени, но не се безпокоеше от леките отклонения от нормата — поне твърдеше, че е така. Той никога не й беше давал поводи. Ейлийн беше готова да му прости всичко, уверяваше тя, и щеше да го направи, стига той да я обича.

— Дявол такъв! — понякога му казваше закачливо. — Знам те аз тебе. Виждам как ти играят очичките. Красива стенографка си си взел в кантората. Подозирам, че имаш нещо с нея.

— Не ставай смешна, Ейлийн — отвръщаше той. — Не бъди груба. Знаеш, че няма да седна да се занимавам с някаква си стенографка. Кантората не е най-подходящото място за такива работи.

— Не е ли? Не ме заблуждавай. Познавам те. Всяко място за теб е подходящо.

Той се смееше, тя също. Не можеше да се сдържа. Обичаше го толкова много. В нападките й нямаше горчивина. Обичаше го и много често той я прегръщаше, целуваше я нежно и й шепнеше: „Мъничката ми! Червенокосата ми кукла! Наистина ли ме обичаш толкова много? Целуни ме тогава!“ Откровено казано, и у двамата пламтеше езическа страст. Докато не ги отчуждяха някакви външни причини, той не можеше да се надява на по-прелестни човешки отношения. Нямаше и следа от раздразнение, от потискащо отвращение. Ейлийн му допадаше физически. Винаги можеше да й говори весело и закачливо, дори нежно, защото тя не дразнеше духа му с превземки и предразсъдъци. Влюбена и донейде избухлива, понасяше и резките упреци, и забележките. Подсказваше смътно, със заобикалки онова, което ще е добро и за двамата. Сега мислите им бяха насочени най-вече към светското общество в Чикаго, към новата къща, за която вече бяха сключили договор, и как тя щеше да им помогне да навлязат и да се наложат в светските кръгове. Ейлийн си мислеше, че няма жена, чийто живот да е изглеждал по-розов. Всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Нейният Франк беше толкова красив, толкова влюбен, толкова великодушен. У него нямаше нищо дребнаво. Какво от туй, че от време на време се заглежда по други жени? Духовно Каупъруд й оставаше верен и досега тя не знаеше случай той да й е изменял. Макар да го познаваше добре, Ейлийн почти нямаше представа колко ловко умееше той да лъже и да се налага в подобни случаи. Но Каупъруд я обичаше и всъщност не й беше изневерявал никога.

Досега беше вложил около сто хиляди долара в газовите компании и бе повече от щастлив от възможностите, които му се откриваха, концесиите важаха за двадесет години. Тогава той щеше да е около шестдесетгодишен и щеше по всяка вероятност да е изкупил контролния пакет от акции на старите компании, да се е обединил с тях и да им е продал всичко много изгодно. Бъдещето на Чикаго беше от негова полза. Реши да вложи цели тридесет хиляди долара в картини, стига да намери подходящи, и да поръча портрет на Ейлийн, докато тя вее още е толкова красива. Изкуството отново започваше да го интересува безкрайно. Адисън притежаваше четири-пет ценни картини — по една от Русо[1], от Грьоз[2], Вуверман[3] и Лорънс[4] — купени бог знае откъде. Говореше се, че някой си хотелиер на име Коланд, търговец на манифактура и недвижими имоти, притежавал изумителна колекция. Адисън му разказа и за някой си Дейвис Траск, крал на търговията с железарски стоки, който също събирал картини. Каупъруд знаеше много семейства, които започваха да събират произведения на изкуството. Трябваше да започне и той.

 

 

След като си осигури концесиите, Каупъруд настани Сипънс в кантората си и засега му възложи цялата работа. В районите, в които се строяха заводите, той нае малки канцеларии с по няколко чиновници. Старите компании заведоха всевъзможни дела за забрана, отменяне и ограничаване, но Маккибън, Стимсън и старият генерал ван Сикъл се бореха срещу тях с троянска енергия и задоволство. Гледката беше забавна. Все още почти никой не знаеше, че Каупъруд е навлязъл в деловия живот на Чикаго. Той продължаваше да е твърде незначителна фигура. Името му дори не бе споменато във връзка е цялата тази работа. Около имената на други хора се шумеше всеки ден и това възбуждаше донякъде завистта му. Кога ще блесне и той? Скоро, съмнение няма. И така двамата с Ейлийн заминаха през юни спокойни, богати, весели, в цветущо здраве и настроение, решили да се наслаждават докрай на първото си пътуване в чужбина.

Пътешествието беше великолепно. Адисън бе достатъчно любезен да поръча по телеграфа в Ню Йорк цветя, които да бъдат занесени на мисис Каупъруд на парахода. Маккибън изпрати пътеводители. Каупъруд, който не беше сигурен дали някой ще изпрати цветя, поръча също — две прекрасни кошници, които заедно с тази на Адисън станаха три и които с прикачени към тях визитни картички ги очакваха в преддверието на горната палуба. Някои от хората, които се хранеха на капитанската маса, се опитаха да се запознаят със семейство Каупъруд. Канеха ги да играят карти или на любителски концерти. Морето обаче беше бурно и на Ейлийн и беше лошо. Беше й трудно да поддържа външния си вид и тя си стоеше в каютата. Държеше се много високомерно и студено с всички освен с неколцина, с които също внимаваше в разговорите, си. Чувствуваше, че започва да става много важна личност.

Преди да тръгне, тя почти бе опразнила модната къща на Донован в Чикаго. Бельо, халати, костюми за разходка и езда, вечерни тоалети — всичко беше в неизброими количества. Беше си взела чантичката със скъпоценностите, която носеше винаги у себе си и в която имаше бижута за тридесет хиляди долара. Обувките, чорапите, шапките и допълненията към тоалета й нямаха чет. Каупъруд се гордееше много с нея точно заради това. Тя притежаваше такъв вкус към живота! Първата му жена беше бледа и доста анемична, докато Ейлийн просто преливаше от физическа жизненост. Тя си тананикаше, шегуваше се, труфеше се и кокетничеше. Има хора, които са създадени така, че не се замислят и взират в себе си. Земята с цялото й дълго минало бе за Ейлийн нещо смътно, на което тя не отдаваше особено значение, да не кажем никакво. Може би беше чувала, че някога е имало динозаври и летящи влечуги, но дори и да беше така, те не й правеха впечатление. Някога някой бил казал или пък казва, че човекът е произлязъл от маймуните, което, макар и невероятно, можеше все пак да е истина. Разбиващите се в океана хълмове от зелена вода създаваха у нея чувството за безпределност и ужас, но не и безпределността в сърцето на поета. Параходът беше сигурен, каза и го капитанът в синя униформа и златни копчета на масата, преизпълнен от желание да е любезен с нея. Тя всъщност се осланяше на него. А освен това Каупъруд беше винаги с нея и гледаше на целия този вълнуващ спектакъл на живота подозрително, не тревожно, но бдително и не казваше нищо.

В Лондон благодарение на дадените им от Адисън писма те получиха няколко покани за опера, за вечери, за Гудуд, където да прекарат края на седмицата, и така нататък. Возеха се с карети, кабриолети и файтона. Поканиха ги да прекарат края на седмицата на яхта по Темза. Техните домакини англичани гледаха на всичко това като на финансово начинание, като на проява на делова мъдрост, бяха любезни и учтиви, но нищо повече. Ейлийн бе много любопитна. Направиха й впечатление прислугата, обноските, стилът. Моментално започна да си мисли, че може би не всичко в Америка е както трябва, там все още липсваха толкова много неща.

— Слушай, Ейлийн, на нас двамата ни предстои да живеем години наред в Чикаго — отбеляза Каупъруд. — Гледай трезво на нещата. Не виждаш ли, че тези хора хич не ги е грижа за американците? Не биха ни приели, ако живеехме тук, поне засега. Ние сме само едни минаващи чужденци, към които те са любезни.

Каупъруд разбираше ясно всичко това.

В известно отношение Ейлийн беше поразглезена, но какво да се прави! Сменяше постоянно тоалетите си. Англичаните свикнаха да я виждат — в Хайд Парк, където яздеше или се возеше в карети, в хотел „Кларидж“, където бяха отседнали, на Бонд стрийт, където правеше покупките си. Англичаните, повечето от които бяха високомерни, крайно консервативни и сдържани във вкусовете си, просто вдигаха вежди. Каупъруд схващаше положението, но не казваше нищо. Той обичаше Ейлийн, тя го удовлетворяваше, а поне засега беше и красива. Ако успееше да уреди положението й в Чикаго, това като начало щеше да е напълно достатъчно. След трите седмици, през които живяха много бурно и Ейлийн огледа всичко, с което отдавна се слави и гордее Англия, те заминаха за Париж..,

Тук Ейлийн беше обхваната от нещо като детски възторг.

— Знаеш ли — каза тя съвсем сериозно на Каупъруд на втората сутрин, — англичаните не знаят да се обличат. Мислех, че не е така, но най-елегантните от тях подражават на французите. Вземи например онези мъже, които видяхме снощи в „Кафе д’Англе“. Нито един от англичаните, които срещнах, не може да се сравнява с тях.

— Ти имаш екзотичен вкус, скъпа — отвърна Каупъруд, който я наблюдаваше с приятно любопитство, докато затягаше вратовръзката си. — Френският елегантен свят е твърде изискан, контешки. Струва ми се дори, че някои от тези млади мъже са с корсети.

— И какво от това? — отвърна Ейлийн. — На мен ми харесва. Ако ще бъдеш елегантен, защо тогава да не бъдеш много елегантен?

— Зная, че твоите разбирания са такива, мила — каза той, — но трябва да има мярка. Понякога отиваме твърде далеч. Налага се да правим компромиси с риск дори да не изглеждаме толкова добре, колкото бихме могли. Не бива да сме толкова очебийно различни от околните, дори и да е в наша полза.

— Знаеш ли — прекъсна го тя и го погледна, — струпа ми се, че някой ден ще станеш много назадничав като братята ми.

Тя се приближи, оправи вратовръзката му и приглади косата му.

— Е, един от двама ни трябва да бъде назадничав за доброто на семейството — забеляза полуусмихнат той.

— Все пак не съм сигурна, че това ще си ти.

— Какъв прекрасен ден! Погледни само колко са красиви онези статуи от бял мрамор. Къде ще ходим, в Клюни, Версай или Фонтенбло? Тази вечер трябва да гледаме Сара Бернар в „Комеди Франсез“.

Ейлийн беше много весела. Прекрасно беше да пътува най-сетне със своя законен съпруг.

Точно по време на това пътуване вкусът на Каупъруд към изкуството и живота и решимостта да ги притежава се съживиха докрай. В Лондон, Париж и Брюксел се запозна с изтъкнати търговци на художествени произведения. Представите му за големите майстори и за по-старите школи в изкуството се разшириха. Един от, лондонските търговци, който веднага съзря у него възможен бъдещ клиент, го покани да разгледат заедно, с Ейлийн няколко частни колекции — тук-таме срещаха художници като Лорд Лейтън, Дайте Габриел Росети или Уислър, на които той биваше представян като чужденец, интересуващ се от изкуство. Тези хора обаче виждаха пред себе си само един силен, учтив, затворен и консервативен човек. Той съзираше у тях емоционалната, самовлюбената и артистична душа. Почувствува веднага, че колкото до личните връзки, между него и тези мъже има малко общи неща, въпреки това имаше с тях взаимни интереси, заради които могат да се срещат. Той не бе в състояние да се прехласва робски по каквото и да е, можеше да е само щедър клиент. И така обикаляше, разглеждаше и се питаше кога ще се сбъднат мечтите му за величие.

В Лондон купи един портрет от Рейбърн, в Париж — „Орачът“ на Миле, малка картина от Ян Стен, батална картина от Мейсоние и една романтична сцена в дворцовата градина от Изабе. Така започна да се съживява предишният му интерес към живописта, ядрото на онази бъдеща колекция, която щеше да означава толкова много за него в по-сетнешните години.

Щом Ейлийн и Каупъруд се завърнаха, строежът на техния нов дом в Чикаго бе следващото интересно увлечение в живота им. Във Франция бяха видели замъци и Тейлър Лорд им предложи този стил или по-скоро негова разновидност, която те приеха. Мистър Лорд смяташе, че ще му трябва година, може би година и половина, за да завърши напълно къщата, но времето не беше: от голямо, значение. Междувременно те щяха да заздравят светските си връзки и да се подготвят, за онзи чудесен ден, когато щяла да станат част от елита на Чикаго.

По това време В: града съществуваха няколко обществени прослойки — хора, които, внезапно забогатели след голяма беднота, не можеха така лесно да забравят, селската, черква и селския манталитет, други, наследили, богатство, или преселили се от източните щати, където благосъстоянието не беше нещо ново, разбираха повече от savoir faire[5] на играта, и най-сетне, новобогаташите, които виждаха стремежа към по-бляскав живот в Америка и на които започваше да им се иска да блеснат в него — те бяха най-младите. Едва започваха да мечтаят за танци в Кинсли, за празненства и летни забави като европейските, за каквито все още беше рано. Първата група, макар и най-тъпата и глупавата, все пак бе най-могъщата, понеже бе най-богата, а парите бяха най-важното мерило. Увеселенията, които организираха тези хора, бяха глупави до безумие, те всъщност се свеждаха до гости през седмицата и до посещения в неделя следобед у този или онзи издигнал се в обществото. Целта на всичко това беше да видиш и да те видят. Тези хора бягаха от всичко ново, било то мисъл или действие. Всъщност желани за тях бяха само шаблонните мисли и постъпки, баналното. Те за нищо на света не биха приели в къщата си някоя актриса, както понякога се случваше в източните щати или в Лондон, дори и на певците и на художниците гледаха с неодобрение. Знае ли човек какво може да стане! Но ако някой принц от Европа се отбиеше в Чикаго (което не ставаше никога) или пък някой магнат от висшето общество на източните щати останеше ден-два, чикагските богаташи и първенци бяха готови да се скъсат от тичане, за да им угодят.

Каупъруд бе усетил всичко това още е пристигането си, но се надяваше, че ако стане богат и достатъчно силен, те с Ейлийн, подпомогнати от хубавата си къща, биха могли да изиграят ролята на маята, от която бухва хлябът. За нещастие Ейлийн явно изгаряше от нетърпение да използва възможностите, които можеха да им донесат обществено признание и равенство, ако не и превъзходство. Подобно на първобитните хора, които са неподготвени да се защитават и са във властта на ужасните капризи на природата, Ейлийн понякога почти се разтреперваше при мисълта за евентуален провал. Почти от самото начало тя разбра — с темперамента си няма да може да се сближи с някои светски дами. Съпругата на Ансън Мерил, известния крал на манифактурата, която Ейлийн срещна веднъж в един от магазините в деловата част на града, и направи впечатление на твърде студена и надменна. Мисис Мерил имаше високо самочувствие и добро образование и смяташе, че е трудно да си намери подходящо общество в Чикаго. Израснала в източните щати — в Бостън, — тя беше запозната отлично с живота на висшето-общество в Лондон, където бе ходила няколко пъти. В най-добрия случай Чикаго бе за нея свърталище на търгаши. Предпочиташе Ню Йорк или Вашингтон, но беше принудена да живее тук. И затова гледаше надменно почти на всички, с които благоволяваше да поддържа връзки, като държеше високо глава, премрежваше уморено очи и вдигаше вежди, за да покаже колко банално й се вижда всичко.

Мисис Хенри Хъдълстоун посочи за първи път мисис Мерил на Ейлийн. Мисис Хъдълстоун беше съпруга на фабрикант на сапун и живееше много близо до къщата, в която засега се бяха установили Каупърудови, но те с мъжа й не принадлежаха към висшето общество. Тя бе подочула, че семейство Каупъруд са богати и са приятели на Адисънови, както и че се канят да строят голяма и представителна къща за двеста хиляди долара. (Цените на къщите винаги нарастват в мълвата.) Това й стигаше. Живееше на три къщи от семейство Каупъруд и се отби у тях, за да остави визитната си картичка, и Ейлийн, която искаше да се докара пред този и онзи, се отзова. Мисис Хъдълстоун беше дребна и не много привлекателна, всъщност обиграна в светските работи и изключително практична.

— Тъкмо говорехме за мисис Мерил — каза мисис Хъдълстоун този ден, — ето я при щанда за дрехи. Винаги носи лорнета си по един и същи начин.

Ейлийн се обърна и огледа критично високата, тъмнокоса и стройна жена от висшето общество на западните щати с много пренебрежително и високомерно държане.

— Не я ли познавате? — попита Ейлийн, изпълнена с любопитство, като я гледаше спокойно.

— Не! — отвърна мисис Хъдълстоун, сякаш се оправдаваше. — Те живеят в Северната страна, а хората от различните квартали не общуват много помежду си.

Всъщност видните семейства се славеха с това, че се поставяха над това произволно деление на „квартали“ и подбираха своите приятели и от трите краища на града.

— А! — отбеляза спокойно Ейлийн. Тайничко я дразнеше мисълта, че мисис Хъдълстоун е сметнала за необходимо да й посочи мисис Мерил като дама с по-високо положение.

— Знаете ли, струва ми се, че си боядисва лекичко веждите — подхвърли мисис Хъдълстоун, като разглеждаше със завист мисис Мерил. — Говори се, че мъжът й не бил сред най-верните съпрузи. Има една жена, някоя си мисис Гладънс, която живее много близо до тях и към която той проявявал подчертан интерес.

— О! — възкликна Ейлийн. След преживяванията си във Филаделфия бе решила да бъде внимателна и да не се отдава твърде много на клюки. Стрели от подобен характер можеха лесно да полетят и към нея.

— Но тя действително се движи сред най-отбраните хора — прояви любезност събеседничката на Ейлийн.

От този ден Ейлийн бе изпълнена от желание да се запознае с мисис Ансън Мерил, да бъде напълно естествено приета от нея. Тя не знаеше, че желанието й никога няма да се осъществи, макар и вероятно да се е страхувала от това.

Имаше обаче хора, които посещаваха първия дом на Каупъруд и с които той и Ейлийн успяха да завържат познанство. Сред тях беше семейството на Съндърланд След — мистър След ръководеше движението на една от югозападните железници, минаваща през града, бе човек с вкус, култура и доста солидно състояние, докато жена му бе амбициозно нищожество. Както и семейството на Уолтър Ранзъм Котън, който продаваше кафе на едро, но най-вече се славеше като автор на стаиш за светската хроника, жена му беше завършила университета Васар. А също така семейството на Нори Симс, който беше секретар и ковчежник на влоговото и кредитно дружество „Дъглас“ и имаше влияние сред друга група финансисти, нямаща нищо общо с групата на Адисън и Рамбо. Сред другите познати на Каупъруд бяха Станислау Хьоксемас — богат кожар, Дуейн Кингсланд — търговец на едро на брашно, Уебстър Изриълтайтис — фабрикант на консерви, и Брадфорд Канда — бижутер. Всичките тези хора имаха свое място в обществото. Всичките притежаваха солидни домове и солидни доходи, така че не бяха за подценяване. Разликата между Ейлийн и повечето от жените бе като разликата между натурализма и илюзията. Това обаче изисква известно обяснение.

За да разберем женския ум от ония години, трябва да се върнем към времето на средновековието, когато църквата е била в разцвета си и прилежните, ала почти непознаващи живота поети са обграждали жените с мистичен ореол. Оттогава девойката, както и жената са възпитавани да вярват, че са замесени от по-доброкачествено тесто, отколкото мъжът, че са родени да го облагородяват и че тяхното благоволение е безценно. Тази розова романтична мъгла, която няма нищо общо с личния морал, породи обаче пренебрежителното отношение на жените към мъжете и дори към техните посестрими. Атмосферата в Чикаго, сред която попадия сега Ейлийн, беше съставена отчасти от тази илюзия. Дамите, на които бе представена, принадлежаха точно към този измислен свят. Те се смятаха за съвършени, така както бяха представени в религиозната живопис и литература. Техните съпрузи трябваше да бъдат образец, достоен за възвишените им идеали, а другите жени не трябваше да притежават и най-малките недостатъци. Ейлийн, припряна и непринудена, щеше да се присмее над всичко това, стига да можеше да го разбере. Но тя не го разбираше и се чувствуваше плаха и несигурна в присъствието на някои жени.

Пример в това отношение бе мисис Нори Симс, която не се отлъчваше от мисис Ансън Мерил. Бе върховно удоволствие за нея да бъде поканена у семейство Ансън Мерил на чай, обед или вечеря или мисис Мерил да я откара до центъра на града. Тя обичаше да повтаря bon mots[6] на своя идол, да разисква колко учудващо културна е, да разказва как хората понякога не вярвали, че е съпруга на Ансън Мерил, въпреки че самата тя им го казвала — изтъркани шеги, стари колкото светът. Самата мисис Симс беше доста безлична и безинтересна, но бе хитра, хубавка, с вкус и умееше да си пробива път в обществото. Двете деца на семейство Симс (малки момиченца) бяха научени на всички светски обноски — за огромно удоволствие на своите родители кокетничеха, усмихваха се, правеха реверанси и така нататък. Бавачката им ходеше с униформа, а гувернантката беше жена, на която можеше да се разчита. Мисис Симс се държеше надуто, съобразяваше се само с онези, които бяха над нея, а към обикновените хора, сред които, ще не ще, трябваше да живее, се отнасяше с невъзмутимо презрение.

По време на първата вечеря, на която покани семейство Каупъруд, мисис Симс се опита да надникне в живота на Ейлийн във Филаделфия и я попита дали познава семействата на Артър Лий, Тревър Дрейк, Робърта Уилинг или Мартин Уокър. Самата тя не ги познаваше, но бе чувала мисис Мерил да говори за тях и това и беше достатъчно, за да ги спомене. Ейлийн веднага се приготви за отбрана и побърза да излъже хитро, за да се отърве, като кача, че ги познава, както всъщност и беше — макар и много бегло, — и то преди да е плъзна ма мълвата за връзката й с Каупъруд. Това се хареса на мисис Симс.

— Непременно ще кажа на Нели — възкликна тя, като свойски нарече мисис Мерил на малко име.

Ейлийн се страхуваше, че ако тези разговори продължат, скоро целият град ще научи, че преди да стане законна жена на Каупъруд, му е била любовница, че макар името й да не се е споменавало, и тя е била ответница в бракоразводното дело, че Каупъруд е лежал в затвора. Само неговото богатство и нейната красота можеха да я спасят, но дали наистина щяха да я спасят?

Една вечер отидоха на вечеря у Дуейн Кингланд и мисис Брадфорд Канда я попита, както й се стори, твърде многозначително, дали познава нейната приятелка мисис Шайлър Еванс от Филаделфия. Ейлийн се уплаши.

— Не допускаш ли, че някои от тях знаят за нас? — попита тя Каупъруд, докато се прибираха.

— Възможно е — отвърна замислено той. — Всъщност не зная. Но на твое място нямаше да се безпокоя. Ако мислиш за това постоянно, сама ще им го подскажеш. Аз не скрих и нямам намерение да крия, че във Филаделфия съм лежал в затвора. Всичко беше скалъпено, нямаха право да ме пращат в затвора.

— Зная, мили — отвърна Ейлийн. — Пък и да разберат, голяма работа. Какво толкова е станало! Сигурна съм, че не сме единствените, които са имали семейни проблеми.

— Само едно е важно: дали ще ни приемат. Ако не ни приемат, не можем да направим нищо. Ще довършим къщата и ще им дадем възможност да са доброжелателни. Ако не искат, има и други градове. С пари ще се наредим добре и в Ню Йорк, сигурен съм. Там ще можем да си построим истински дворец и няма да падаме по-долу от другите, стига да имаме достатъчно нари — а аз ще имам — добави той, след като помисля малко. — Не се страхувай. Тук ще натрупам милиони, и да ме приемат, и да не ме приемат, а после, после ще видим. Не се тревожи. В този свят не съм виждал неприятности, конто да не се оправят с пари.

Той стисна зъби, както винаги, когато говореше съвсем сериозно. Хвана Ейлийн за ръката и нежно я стисна.

— Не се тревожи — повтори. — Чикаго не е единственият град, след десет години ние няма да сме най-бедните в Америка. Само не губи кураж. Всичко ще се уреди. Съмнение няма.

Ейлийн се загледа в осветеното от лампите Мичиган авеню, по което те се движеха надолу с каретата край многобройните, вече притихнали богаташки къщи. Белите върхове на лампите блестяха в сенките, светлината им изтъняваше до малка точица. Беше тъмно, но свежо и приятно. О, да можеха да купят с парите на Франк положението и приятелските връзки в този примамлив свят; де да можеха! Тя не осъзнаваше напълно колко много зависеше тази борба от личните й качества или от тяхната липса.

Бележки

[1] Теодор Русо (1812—1867) — френски живописец, основател на барбизонската школа. — Бел. прев.

[2] Жан-Батист Грьоз (1725—1805) — френски живописец и гравьор. — Бел. прев.

[3] Филип Вуверман (1619—1668) — холандски художник. — Бел. прев.

[4] Томас Лорънс (1769—1830) — английски портретист, президент на Лондонската академия за изящни изкуства. — Бел. прев.

[5] Умение, такт (фр.) — Бел. прев.

[6] Остроумия (фр.). — Бел. прев.